Погледна се в огледалото на асансьора. Хубава беше. Закопча най-горното копче на блузата си — онова, което бе разкопчала, влизайки на събранието. Приглади коси и с решителна крачка се отправи към вратата на архитекта. Натисна звънеца.

Вратата се отвори веднага.

В ленен панталон с цвят на хардал и с риза от чиста коприна, без яка, архитектът стоеше пред нея. Лицето му — загоряло от времето, прекарано вчера край басейна. Изглеждаше красив.

— Ооо, вие сте облечен…

В първия момент Джем не разбра какво точно се опитва да му каже. Въпросително повдигна вежди, после разбра. Разбра и друго — от тук насетне разговорът им предразполагаше към подобни шеги.

— Извинявам се, понякога се обличам, но винаги съм готов да се съблека отново.

— Няма нужда, според мене така сте добре.

— Заповядайте.

Заедно влязоха вътре.

— Какво ще пиете?

— Какво предлагате?

— Каквото пожелаете…

— Пълен асортимент значи.

— Правя каквото мога.

За да се поглези, Айдан каза:

— Аз искам мартини със зелени маслини! Не признавам мартини без зелени маслини! Ако нямате, оставете…

Джем се усмихна:

— Разбирам, капризен клиент! Но ние сме свикнали на това, не се притеснявайте, има зелени маслини. А, ако случайно ги обичате повече от мартинито, мога да ви донеса и само маслини!

— Нека бъдат с мартини, моля!

Тонът, с който Джем отвърна на предизвикателството на Айдан, неподозирано лесно породи близост помежду им. Под влияние на изпитото и на приповдигнатото си настроение Айдан започна този начин на разговор, от който и двамата вече не можеха да се откажат, а това до някъде предопредели и по-нататъшните им отношения. Шеги, закачки, остри стрелички към другия — един много явен флирт. Без да разберат, бяха избрали най-интересния и най-опасния начин за общуване между новозапознали се мъж и жена. Ако трябва да бъдем точни, избра го Айдан, а по-късно Джем, учудващо за самия себе си, й влезе в тона.

Джем се върна с две мартинита и огромна купа, пълна до горе със зелени маслини. Айдан погледна маслините, после с лека насмешка в гласа рече:

— Преувеличили сте.

— Обичам да преувеличавам… Освен това си помислих, че вие може би ще поискате да преувеличите, затова реших да ви осигуря необходимите условия за това…

Айдан се чувстваше като пробна кола, засилена по надолнище, и с желание се оставяше да се плъзга надолу.

— Обичате да помагате на хората да преувеличават — видно е.

— Има неща, за които обичам да помагам.

— Например?

Джем погледна Айдан и леко се усмихна.

— Като му дойде времето, ще ви покажа, и съм сигурен, че ще изпитате удоволствие от това.

Айдан изведнъж стана сериозна.

— За какво всъщност говорим?

— За зелените маслини — усмихна се Джем.

Мъжът умееше да излиза от ситуация, явно я умееше тази игра. На Айдан й хареса. Почувства се като младо момиче, когато живееха на Бюйюкада2.

— Маслините, откакто са станали маслини, едва ли са се радвали на по-голямо внимание.

— Май пак преувеличих?

— Е, нали казахте, че обичате да преувеличавате…

Без да дочака отговора му, Айдан започна да оглежда салона — картините, подбраните с вкус мебели, килимите и като добре възпитан гостенин каза:

— Домът ви е много хубав.

Джем й отговори със същия тон:

— Благодаря… Радвам се, че ви харесва.

Не се опитваше той да води разговора или да му дава посока. Остави това единствено и само на Айдан. Знаеше, че за да накара жените да го доближат, трябваше да им остави достатъчно поле за действие. И той го предоставяше на Айдан — не бързаше, оставяше я да се чувства сигурна и спокойна. Ако тя се шегуваше — шегуваше се и той, ако тя говореше сериозно, и той ставаше сериозен. Айдан, виждайки свободното пространство пред себе си, уверено се спусна напред — не знаеше точно накъде отива, но си мислеше, че всичко е под неин контрол.

Джем беше майстор в тази работа — знаеше как да остави жените сами да стигнат до това, което той желаеше. Знаеше, че започнеше ли да тегли жената в някоя посока, тя се плаши, започва да се срамува, става недоверчива и може и да избяга. Джем просто чакаше жените сами да достигнат до онова, което той очакваше от тях. Това беше най-сигурният и лесен път да постигне желанията си. Правеше го воден от интуицията си, подобно на копринена буба, която предеше пашкула си, или на лястовичка, която градеше гнездото си. Предусещаше всяка следваща стъпка на жените, помагаше им да я направят, и изпитваше невероятно удоволствие от това. Жените си мислеха, че диктуват правилата, но всъщност постъпваха според тези на Джем. Спокоен, внимателен, понякога духовит, друг път предизвикателен, чакаше жените да го доближат до онова разстояние, след което им беше невъзможно да се върнат назад. Вкарваше ги в желания от него коловоз, после търпеливо ги чакаше да вървят по него. Знаеше колко важно е да бъде търпелив, но също така знаеше, че жените по природа са нетърпеливи. Колкото по-търпелив беше той, толкова по-нетърпеливи ставаха жените.

— Не ходите ли на работа? Винаги сте тук — попита Айдан.

— А, ето сега — работата е едно от нещата, които не обичам да преувеличавам! Испанците казват: „Работата е загуба на скъпоценно време за човека.“

Айдан се замисли за миг, после тихо рече:

— Аз обичам да работя.

— Личи си, че не сте испанка!

— А вие май сте прекалено испанец.

— Май да…

Айдан погледна скъпите вещи в салона — картини, килими, тук-там антики и ги посочи с ръка:

— Еее, тогава… — „от къде взимате пари за тях“ значеше жестът й.

Джем се усмихна:

— Баща ми е работлив човек.

— Да, значи баща ви е паша… Но не сте ли твърде голям, за да ядете все още парите на баща си?

Джем присви очи и погледна Айдан. Не бързаше да отговори. Чакаше я да изживее насладата от атаката си.

— Стреляте направо значи…

Айдан разбра, че си е позволила повече отколкото трябва. Джем не се опита да се защити, не отговори на удара с удар. Това я накара да се засрами, но и да изпита доволство от силата си. От друга страна обаче събуди в душата й съчувствие и снизхождение към мъжа, който стоеше беззащитен пред нея.

Причината за тази снизходителност произтичаше от малката игра на хитрост, в която се впусна, и от това, че се чувстваше победителка в нея. Ако играеше шах обаче, Айдан щеше да знае, че мъжът срещу нея жертва пешка, за да й вземе царя, но Айдан не играеше шах. Още повече, че преди малко, подразнена от наглостта му, бе реагирала остро и сега се опитваше да внимава.

Беше ядосана и не усещаше, че съчувствието, което изпитва към него, всъщност са топлота и близост, а те бяха опасни. Поради много причини жените мислят, че с качества като хубост и ум, на които те отдават значение, се харесват на мъжете и чувствайки се победителки, остават слепи за някои неща. В момента Айдан се възхищаваше не на Джем, а на собствената си победа. Това обаче в очите на мъжа беше признак на сближаване.

Беше готова да остане дълго до този мъж, за да докаже и да се порадва на острия си ум, на превъзходството си над него. Мислеше си, че изпитва удоволствие да разговаря с Джем, но всъщност се опияняваше от собствения си ум и блясък. У много, дори успели като Айдан, жени някъде дълбоко дремеше чувството за потиснатост, пренебрегнатост, глад за преклонение и възхищение, желание да бъдат харесвани и това е може би една от техните най-слаби страни. Джем знаеше, че най-добрият начин да привърже една жена към себе си, е да я накара да се почувства победителка. Жената гледаше на него като на огледало, в което се оглеждат красотата и умът й, и неусетно сама се привързваше към огледалото.

Джем виждаше зараждащите си чувства в Айдан. Реши, че е дошло време още веднъж да й покаже тялото си. Разкопча горното копче на ризата си и се запъти към прозореца. Наистина в този миг Айдан по-спокойно наблюдаваше тялото му — тесни бедра, широки рамене. Наблюдаваше го, както в сарая наблюдават танцувачките — без да се бои, че може да я хванат, а може би желаеше да бъде хваната.

Джем отвори прозореца:

— Тази година лятото дойде рано, не мислите ли? Изведнъж стана горещо… Искате ли още едно мартини?

Айдан припряно погледна празната чаша пред себе си, после часовника си:

— Не, благодаря. Трябва да си вървя. Мъжът ми и дъщеря ми сигурно са се прибрали и се притесняват за мен. — Каза го така, все едно искаше да припомни не само на Джем, но и на себе си за мъжа и детето си. После тихо, като на себе си, рече: — О, боже, не можахме да говорим за детската площадка.

Джем не настоя да остане. Докато й държеше сакото, каза:

— Аз обикновено съм си вкъщи. Елате, когато пожелаете.

— Неудобно ми е, че ви притеснявам така.

— Нее, не ме притеснявате, но ако ще се чувствате по-спокойна, ще ви дам телефонния си номер.

Написа номера си и й го подаде. Правейки това, погледна към купата с маслини на масичката.