— Аз ще направя по едно кафе, ти стой тука.

Тази вечер и двамата се държаха особено. Айдан, която обикновено не влизаше в кухнята или ако влизаше, правеше го с неохота, тази вечер пожела да му направи кафе — точно както майка й правеше на баща й, каза го дори със същия тон: „Аз ще направя по едно кафе.“

Докато чакаше водата да заври, си мислеше. Толкова много бе искала Халюк да сподели мислите и чувствата си с нея, толкова много го беше желала, но никога не беше предполагала, че това ще й въздейства чак толкова. Обичта и състраданието, което изпита бяха естествени — всяка жена би ги изпитала, когато винаги силният и безстрашен мъж пред нея неочаквано свали щита си и зад него се покаже умореното му и тъжно лице. Това, което не разбираше, беше радостното учудване, че мъжът й показа душата си.

Когато влезе с кафето в салона, Халюк беше сложил една касета с онези странни, тежки черно-бели шведски филми, които обичаше, и я чакаше да гледат заедно. Бяха гледали всеки един от филмите поне по седем-осем пъти. Халюк винаги ги гледаше като омагьосан и въздишаше:

— Винаги съм искал да бъда един добър оператор… Виж само под какъв ъгъл е снимал, страхотно, нали?

Меко казано, Айдан изпитваше отвращение към тези филми. Винаги, когато ги гледаха с Халюк, помежду им се пораждаха студенина и напрежение — неясно защо, и като резултат — винаги се скарваха за нещо. Айдан сядаше пред телевизора, но от вътре се гневеше. Чувстваше го като принуда. И това, че по женски бе принудена да приеме, още повече разпалваше гнева й.

Но през тази вечер не се ядоса. Седна до Халюк, подви крака, хвана го под ръка и се гушна о него.

Мълчаливо гледаха филма. Неочаквано Халюк наруши тишината:

— Айдан ако ти не искаш, аз ще се откажа от длъжността главен лекар… Честно ти казвам… Аз не го искам толкова за себе си, колкото за вас… Ако ти не искаш — аз ще се откажа. Не е чак толкова важно.

Може би Халюк нямаше да се откаже толкова лесно, колкото казваше, но това, че го каза, на Айдан й стигаше. Още веднъж си помисли, че не е била права.

— Не, защо… Ти не ме гледай мене, понякога говоря, без да мисля… Според мене ти ще бъдеш един чудесен главен лекар.

Халюк леко се поизправи на мястото си:

— Виж, виж само как е снимал стаята отгоре… Страхотно, нали? Как се сещат да снимат точно по този начин?

Айдан погледна екрана, но не видя страхотното нещо, за което мъжът й говореше. Видя само трима души, които седяха, без да разговарят, в една стая.

— Искаш ли още едно кафе?

Не пиха обаче второ кафе.

Айдан сложи ръка върху бедрото на Халюк. Подобно на мъжете, които бяха престанали да се вълнуват от обикновените докосвания на жените си, и той не реагира. Едва когато усети натиска на ръката, се размърда и я погледна. Айдан очакваше да й каже: „Един момент, филмът ей сега свършва“, но Халюк й се усмихна:

— Какво?

Айдан се усмихна. Върху лицето й беше изписан срам — добре познат и на двама им — като на всички жени, които искаха от мъжете или любовниците си да се любят. Извърна поглед към спалнята.

Халюк веднага изгаси телевизора и се изправи на крака. Айдан се опита да предизвика мъжа си — усмихна му се с лека насмешка и рече:

— Какво ти стана? Ти не гледаше ли филма?

Халюк я хвана за ръцете и я накара да стане:

— Хайде, стига, ела да отидем оттатък!

Прегърнати, тръгнаха към спалнята.

Любиха се — направо, без игри, но изпитаха силна възбуда и страст. „Може би с по-голямо желание от всеки друг път.“ — мислеше си след това Айдан.

Тази вечер Айдан притихнала се сгуши до мъжа си и щастлива се готвеше да заспи. И точно преминавайки през онзи праг, през който сънят изтрива истините от деня и създава свои приказни сънища, някъде дълбоко в себе си, под всичките си чувства, Айдан почувства лекичко потрепване — гневът й се надигаше.

В онзи кратък миг на полубудност — полусън Айдан изпита гняв — към себе си, към Халюк и особено към Джем, защото смяташе, че неговата сянка, паднала над брака им, промени връзката им — признанието на Халюк, нейните сълзи… Това чувство беше все още смътно и неясно, но подсказваше, че ще се развие и порасне. И може би пак поради унесеността, предшестваща съня, тя не успя да се замисли и да разбере, че двамата мъже, срещу които се гневеше, изобщо не разбираха какво се случва, че единствено тя беше наясно с нещата.

V

В някои домове, като се събудиш сутринта, се усеща едно особено спокойствие и мир, което не може да се обясни, и което е смесица от миризми, гласове, тишина, съчетани с подходяща светлина. Нещо като стара, поизносена, но удобна дреха, която те обгръща от всички страни; усещане за сигурност и топлота, по-близко до майчина прегръдка, отколкото до прегръдка на любим. Може и да не е щастие, но прилича на място, на което си спрял да си починеш и помечтаеш, вървейки към щастието. И даже, ако на човек, гонещ щастието, му се наложи да преживее още няколко изпитания, може да предпочете да си остане завинаги на това място.

В тази съботна сутрин, докато се обличаше, чуваше гласовете на Селин и Халюк от кухнята и си мислеше, че нейното място е тук — няма нужда от нови пътувания, нито от безсмислени приключения. За човек, невкусил чудната смесица от чувства: от състрадание, съчувствие, умиление до въодушевление и възторг, сегашното усещане можеше да се приеме за щастие. И Айдан му повярва в онзи миг. Спокойствието й се струваше щастие.

При всичкото спокойствие обаче, над малкото розово облаче на щастието, върху което се носеше Айдан, от време на време помръдваше призрачната сянка на Джем. Споменът за приятното усещане, което изпитваше, разговаряйки с него, надигаха притеснение в душата й. Поради това, а и за да се отърси от напрежението и безпокойствата в последните дни, Айдан реши да остане по-близо до семейството си. В края на седмицата не заведе Селин при майка си както обикновено, а предложи тримата заедно да отидат в гората. Може би искаше и тя, и семейството й да изживеят нещо различно.

Гората ги посрещна както в приказките.

Пролетното слънце упорито се опитваше да премине през клоните на дърветата и да огрее и най-потайните кътчета. Сноповете светлина, успели да се преборят с клоните, падаха върху земята и в тях като малки тъмни точици се виждаха мушици, бръмбарчета. Горски цветя — розови, жълти, червени, морави, тихи и смирени, наблюдаваха играта на светлината и сенките и може би тайничко се надяваха една слънчева капчица да се прокрадне през клоните — право върху тях, и да засили боите им. Селин беше на седмото небе от радост, усмихната и възбудена, беше част от приказката на гората. Тичаше, криеше се зад дърветата, прескачаше устремените към земята слънчеви снопове, после неочаквано клякаше, гледаше нещо и през рамо поглеждаше идват ли майка й и татко й.

Хванала мъжа си под ръка, облегнала се с цялото си тяло върху него, Айдан бавно пристъпваше и изпълнена с гордост гледаше дъщеря си. Наоколо беше тихо. Само от време на време по странични пътеки се появяваха сериозни двойки с ярки разноцветни анцузи — като че не бяха от този свят, и мълчаливи и съсредоточени вървяха бързо, бързо.

Халюк посочи Селин:

— Много е красива, нали? — после, все едно, че й доверяваше тайна, добави — ние я направихме!

Обичаше да повтаря това. Нещо като напомняне, пред себе си и Айдан, че между тях съществува здрава връзка — завинаги, и това го изпълваше с увереност и гордост.

Усмихвайки се, се наведе към ухото на Айдан:

— Ще се умори и ще заспи рано тази вечер, нали?

Айдан стисна ръката на Халюк:

— Не се притеснявай, аз ще я приспа, пък и ще е изморена…

Този кратичък разговор ги върна назад във времето, когато бяха млади; почувстваха се жизнени, силни, готови да се справят с всички трудности в живота. В гората животът стоеше пред тях като един огромен, дъхав букет от дървета, цветя, листа, светлина, прохлада, сенки, щастливо мълчание, примесено с шепот.

Не бързаха. Пристъпваха бавно, наслаждавайки се на момента. На Айдан й се струваше, че снощните преживявания са останали много, много назад в годините, и се чудеше дали изобщо ги е преживяла.

По време на разходката изобщо не отвориха дума за работите на Халюк в болницата. И двамата инстинктивно чувстваха, че трябва да стоят далеч от темата за главния лекар. Говориха за приятели и познати, разказваха си малки клюки и така се чувстваха сами — отделно от всички останали. Всички, извън тях тримата, сега й се струваха чужди и далечни хора. Шегуваха се с ранното лягане на Селин.

Халюк спря:

— Измори ли се?

Гласът му прозвуча толкова обичлив и загрижен, че Айдан не се сдържа — целуна лекичко мъжа си по устните.

— Малко… Но мога да вървя още.

— Хайде да се връщаме.

Повикаха Селин.

Когато излязоха от гората, на душата й беше леко. Спокойствието и тишината на гората я бяха обладали — страховете и безпокойствата й бяха изчезнали. Един лек полъх на вятъра беше достатъчен, за да разпали подобната на мъничък огън радост в нея. Айдан чувстваше, че за да посъживи още малко радостта, трябваше да направи нещо — някакво малко усилие, затова разпалено извика: