Сабрина знаеше какви са тези пакетчета още преди да ги отвори. Две. Едното от Клиф, а другото от Пени. Но нищо от Гарт. Нищо. Нямаше дори бележка. Тя отвори пакетчетата, всяко от които бе внимателно завито и съдържаше бележка.

Весела Коледа, мамо, бе написал Клиф. С вкусна храна и подаръци. Надявам се, че ще намериш това, което търсиш. Иска ми се да зная какво е то. Обичам те.

Твой любящ те син Клиф.

Скъпа мамо, бе написала Пени. Надявам се, че подаръкът ми ще ти хареса и ще те зарадва. Бих предпочела да ти го дам лично, но това е невъзможно, затова татко ще го изпрати. Ние сме добре, но сме тъжни и двамата с Клиф често си говорим за теб. Обичам те, много ми липсваш. Обичам те.

С много обич, Пени.

„Няма да плача. Знаех, че това може да се случи, и бях подготвена за него. Така че няма да плача.“ Внимателно сгъна бележките и след това отвори кутийките. Клиф й бе изпратил една брошка: две птици, кацнали върху клонче с две малки листенца. На едно листче, поставено вътре в кутийката, бе написал: „Това сте вие двамата с татко.“

Кутийката на Пени бе тясна и продълговата, в нея имаше сребърна писалка и молив, върху които бяха гравирани буквите С.А. Под тях имаше листче, на което прочете: „За писане на писма.“

Децата понякога причиняват такава болка с непосредствеността си, помисли си тя.

— Ще обядвам в стаята си, госпожо Търкъл — каза тя, като взе телефона със себе си.

Взе подаръците и се качи в стаята си. По прозорците барабанеше силният дъжд и в стаята бе студено и тъмно. Сабрина запали огъня и се настани в удобния стол пред огнището, като се зави с топло ангорско одеяло. Гледаше ту брошката и писалката и молива, ту игривите пламъци пред себе си.

Трябваше да приготви багажа си за Атина, но вместо това седеше така неподвижно и в пламъците виждаше всички свои мечти, които не я оставяха нито денем, нито нощем.

Двете със сестра си бяха толкова невнимателни, така безумно невнимателни към останалите. Но какво би станало, ако нещата се бяха развили по друг начин; какво би станало, ако съществуваше възможност да обича Гарт и той да отговори на чувствата й, без да изпитва вина, ако можеше да изгради един нов живот с него? „Бихме могли да си имаме още едно дете. Това би било огромна изненада за Пени и Клиф.“ — На устните й се появи усмивка, като си представи как двамата хвърлят ези-тура, за да решат кой ще нахрани бебето.

Би могла да работи заедно с Маделин по реставрацията и вътрешното оформление на къщи, а Линда да се заеме с недвижимото имущество. Биха могли да се превърнат в чудесен екип, особено ако обединят „Колекции“ и „Амбасадор“ и така имат възможност да ползват най-добрите старинни предмети и произведения на изкуството на двата континента.

Двамата с Гарт ще имат достатъчно пари, след като продадат къщата й тук, в Лондон, а тя би могла да помоли госпожа Търкъл да се премести при тях в Америка. Тогава биха могли да пътуват — в Лондон, в Париж, където Габи и Брукс ще живеят през по-голямата част от времето. Могат да отидат дори до Рио и да се видят с Александра. Ще могат да си позволят всичко това. Ще имат възможност и да ремонтират къщата. Биха могли поне да боядисат спалните. Ще може да купи на Гарт онова кожено сако на „Марк Шейл“, което гледаше един ден, докато се разхождаха.

Сакото, другите нужни неща. Трябваше да си приготви багажа. Извади куфара и малката си пътна чанта и започна да избира какво да вземе със себе си в Атина. Но всяка дреха означаваше радост и срещи с хора, смях и светлини. Прокара пръсти по закачените в гардероба дрехи и си даде сметка, че не може да го направи. Все още не бе готова, все още Гарт бе част от нея, бе толкова реален в съзнанието й и непрекъснато имаше чувството, че ако протегне ръка, ще може да го докосне по лицето или да почувства устните му върху своите. Той все още бе част от самата й същност и сега единственото нещо, което искаше, бе да му каже, че го обича и че иска да бъде с него до края на живота си — само с него и с никой друг.

Обади се на Димитри и му каза, че няма да може да пътува с него. Може би някой друг път, може би за двамата имаше общо бъдеще. Тя самата не знаеше. Не беше честно. Усети разочарованието в гласа му и знаеше, че не бе постъпила както трябва. Каквото и да направеше, причиняваше болка на хората около себе си. Може би трябваше просто да си седи сама в стаята и така накрая да изчезне завинаги. Тогава щяха да изчезнат и двете — и Сабрина, и Стефани Хартуел: те бяха израсли заедно, след това си размениха местата, а още по-късно изчезнаха.

Сложи още едно дърво в камината и разрови въглените, после отново седна в креслото. Мечтите й отново бяха тук, ярки като пламъците. „Те не си отиват — помисли си, — нито избледняват. Дните и седмиците минават, телефонът звъни, пристигат подаръци от две любящи деца; дните минават, хората идват и си отиват от живота ни, но мечтите остават, ярки и живи.“

Чу, че госпожа Търкъл се изкачва по стълбите. Сигурно е време за обяд, реши тя. Би могла да свърши някаква работа; беше взела толкова неща от „Амбасадор“ — каталози за преглеждане, книги за четене, писма, на които трябва да се отговори. Имаше достатъчно работа, за да запълни всички празнични дни. Ако се съсредоточи, би могла да забрави за всичко останало, поне за малко.

Икономката почука и отвори вратата със зачервено от радост лице:

— Лейди, имате посетител…

Преди да успее да довърши, в стаята със сияещо от любов лице влезе Гарт, който нетърпеливо я бе последвал.

Сабрина извика от учудване и скочи от креслото, но той се спря неуверено в средата на стаята и споменът за обидните думи, които си бяха казали, преди да се разделят, сякаш бе застанал помежду им.

— Мечтаех да те видя… през цялото време — прошепна Сабрина и му протегна ръка.

Думите й като че го освободиха от колебанието и напрежението, той се хвърли към нея, прегърна я и я притисна силно към себе си. Като в просъница чу как госпожа Търкъл се измъкна тихо от стаята, а след това долавяше само ударите на сърцето на Гарт и нежния му шепот:

— Моя любов, моя скъпа любов, дните бяха така празни без теб…

Тя вдигна лице, устните й докосната неговите. През затворените си очи долавяше блясъка на пламъците в огнището; усещаше дъха на навлажненото му вълнено сако и докосваше с пръсти мократа му от дъжда коса. Всичко това бе реално, истинско, не беше вече само мечта; няма да допусне да бъде мечта.

Гарт усещаше нежните й кости в прегръдката си, долавяше дъха й, който го бе преследвал седмици наред. Дълбоко в себе си усети как безпокойството му в миг изчезна. Той си беше вече у дома.

— Да — въздъхна тя и отвори очи, за да срещне изпълнения му с любов поглед. — Мястото, където принадлежиш…

„Но все още не всичко е наред. Ние не сме…“ — Тя постави ръце на гърдите му и леко се отдръпна.

— Гарт, все още не сме говорили… има толкова недовършени неща…

— Не, любов моя. — Целуна очите й, устните й. — Няма недовършени неща. Всичко сега започва. И не с лъжи; с истината, за която ти току-що говореше.

— Истина? Но аз те измамих…

— Да, но измама ли беше любовта ти към Пени и Клиф? Или към мен? Измама ли беше нашият съвместен живот?

— Не, но зад всичко това…

— Зад всичко това бе любовта. Скъпа моя, ти заздрави един брак, създаде едно семейство и това е истината, която ни донесе. С изключение на един малък факт. — Той се засмя. — Моя скъпа любов, искам да се оженя за теб, искам да те отведа у дома, за да свържем миналото и настоящето в един наш общ живот…

Тя обхвана лицето му, като търсеше в очите му болката или горчивината от последната им среща. Но той бе преодолял всичко и сега в погледа му имаше единствено топлотата от времето, когато двамата се бяха любили без никакви задръжки. Тя го целуна, една дълга и бавна целувка, с която сякаш му предлагаше сърцето, ръката и любовта си.

— Скъпи мой — въздъхна Сабрина и думите й заглъхнаха, тялото й се изви и двамата се отпуснаха върху леглото.

— О, почакай… — сети се изведнъж тя. — Забравихме… Какво си казал на Пени и Клиф?

— Че ще се опитам да те доведа.

— Те у Вивиан ли са?

Той кимна, обзет от такова силно желание, че целият трепереше и не бе в състояние да отрони нито дума повече.

Тя взе телефона и набра номера, а когато Вивиан се обади, се притисна отново към Гарт.

— Вивиан, Стефани е. Мога ли да говоря с децата си, за да им кажа, че си идвам у дома?