Съпругата му отпреди дванайсет години се привързваше към хората, обичаше ги, безпокоеше се за тях. Но независимо колко близка им бе станала, когато настъпваше криза, тя се отдръпваше, ставаше неуверена. Тя не би могла да притисне госпожа Кейси в ъгъла или да сплаши така Рита Макмилън, че да я накара да си признае всичко. Тя дори успя да успокои Клиф, макар че мислеше, че е замесен в кражбите от магазините.

„И аз знаех всичко това — призна си Гарт, — знаех го, но през цялото време се опитвах да убедя сам себе си, че тя просто се променя, търси начин да ми помогне да заздравим брака си.“

Но Сабрина, лейди Сабрина Лонгуърт, която нямаше семейство, нито отговорности, която бе водила живот, изпълнен с повърхностни приятелства и любовни авантюри, довели дори до брак… тя бе в състояние да доминира, да притиска в ъгъла, да заплашва. Всъщност Стефани бе завиждала на сестра си за способността й да говори открито, да се бори и да побеждава, когато някакво зло трябваше да бъде поправено. Но дали лейди Лонгуърт е готова да си навлече дори неприятности, за да помогне на близките си? Би ли обичала Пени и Клиф? Би ли се влюбила в Гарт Андерсън?

Имаше чувството, че лицето му се вледенява и не може да помръдне пръстите на ръцете си, пъхнати в джобовете. Гарт се обърна и пое бързо към къщи, а накрая дори се затича.

Вкъщи издърпа креслото пред камината и седна в него, загледан в пламъците. Усети как топлината се разнася по тялото му. В миг се почувства невероятно добре.

Питаше се защо ли. И знаеше отговора още в мига, в който си задаваше въпроса. Защото като учен той непрекъснато правеше разкрития, като се въртеше все около основния проблем в загадката. Жената, с която бе живял през последните три месеца, не беше нито собствената му съпруга, нито нейната сестра, а съвършено различна личност, точно такава, каквато се бе определила тя самата в Ню Йорк — жена, способна на любов и привързаност като Стефани, но притежаваща силата и независимостта на Сабрина. Ето защо той не бе разкрил измамата.

В слепотата му е имало нещо повече от обяснението, че съзнателно си е затварял очите, за да избегне тревожните подозрения; имало е нещо повече в опитите му да повярва, че тя иска да обнови брака им или че е в шок след инцидента, или че от мъка се изживява като личността на сестра си. Истината бе, че почти веднага след като е заживяла с тях, Сабрина Лонгуърт е започнала до голяма степен да действа така, както би постъпила и Стефани. Така е при близначките, помисли си Гарт. Те са едновременно в съзнанието си една на друга, в мислите си. За кратко време най-доброто от Сабрина се е сляло с най-доброто от това, което притежава сестра й; в толкова важни неща тя съвсем успешно действаше като Стефани Андерсън, така че никой не би могъл да заподозре, че става дума за друг човек.

И през цялото това време тя се превръщаше в същата жертва на измамата, каквато бе и той — обичаше го, но не можеше да му разкрие истината, докато не повярва, че всичко е свършено. Тя самата бе жертва на обстоятелствата.

Разбира се, съществуваше още една причина, която го накара да повярва, че тази жена е неговата съпруга; той се бе влюбил в нея. Бе го мамила през тези три месеца, но почти във всеки момент през цялото това време тя бе дори нещо повече от всичко, за което бе мечтал — обичаше го и бе станала неразделна част от живота му. И дори сега, след като знаеше всичко, той пак мислеше за нея като за своя съпруга.

Размеси въглените и сложи още дърва в огъня, после си наля чаша кафе. Държеше топлата чаша между пръстите си и наблюдаваше оранжевите пламъци. Вече не го изпълваше гняв, нямаше причина за яд. Бе загубил тази, за която се бе оженил преди години и която бе избягала от дома си, за да търси нещо по-подходящо за себе си, но намери единствено смъртта си. Спомняше си любовта, която преди години изпитваха един към друг, и в същото време със съжаление си мислеше за разочарованията, които бяха изпитали един от друг през годините.

Гарт виждаше и нещо положително в бъркотията, която двете със сестра си бяха създали, като си размениха местата; и това бе едно ново начало. „Може би при всички случаи щяхме да стигнем до него — мислеше си той. — След дванайсет години съвместен живот и двамата се бяхме променили. Може би сме били достигнали повратната точка, след която да започнем нова любов и нов живот. Вместо това пристигна сестра й, остана и създаде точно такъв нов живот, започна една нова любов. Става моя любима. И моя съпруга.“

Той се усмихна на игривите пламъци в огнището. „Ще трябва само да се оженим“ — помисли си Гарт.

Глава 25

Димитри се обаждаше всяка сутрин. Два дни след сватбеното тържество на Габи тя затваряше „Амбасадор“ за празниците, когато той дойде да я вземе, за да обядват заедно.

— Мислех, че може да се почувстваш тъжна и самотна, след като омъжи приятелката си и без семейството си по Коледа.

Бяха в една кръчма, където весела компания пееше френска песничка.

— Знам тази песен — каза Сабрина. — Пеехме я двете със сестра ми в колежа.

— Искам да поговорим за теб — започна той. — Как бих могъл да ти помогна, след като ти изобщо не ми даваш възможност?

— Вече ти казах, Димитри. Ние сме само приятели.

— А това означава, че освен че можем да обядваме заедно и да си говорим, можем и да изпитваме чувства един към друг. Добре — продължи, след като тя не отговори. — Ще ти разкажа пак за вилата си близо до Атина. Намира се точно до къщите на сестрите ми и техните деца и съпрузи. Пълно е с хора. Доста подходящо място за прекарване на коледните празници. — Той взе ръката й. — Можем да останем съвсем сами и да не се виждаме с никого или да се присъединим към едно многолюдно семейство, сред много шум, целувки и музика. Ще направим това, което ти поискаш. Ела с мен, Стефани. Не бих искал да ти досаждам, единственото ми желание е да прекараш празниците сред приятели и в семейство, вместо да бъдеш сама.

Веселата компания завърши песента си и веднага започна друга. Димитри се засмя.

— Ще те научим на нашите гръцки песни. Предложението му започна да й се струва примамливо.

Щеше да бъде в семейство, макар и не в нейното; щеше да смени напълно обстановката, нищо нямаше да й напомня за сестра й, която вече я нямаше… Но не беше честно по отношение на Димитри. Тя не беше свободна. И макар че му го беше обяснила вече много пъти, ако заминеше с него за Атина, той би могъл да го приеме като първа стъпка към нещо повече от обикновено приятелство.

— Някой ден може би ще дойда, Димитри, но не и сега — поклати глава Сабрина.

— Но ти не трябва да бъдеш сама — настояваше той.

— Понякога е важно човек да остане сам. Как иначе бихме могли да размислим спокойно и да вземем решения за бъдещето?

— Приятелите биха могли да ти помогнат да вземеш тези решения, Стефани. Няма да предявявам никакви изисквания към теб.

Тя измъкна ръката си от неговата. Толкова й се искаше да му повярва.

— Може ли да ти отговоря утре?

— Ще ти се обадя сутринта — отвърна Димитри и лицето му светна. — Ще заминем на двайсет и четвърти следобед. Удобно ли е за теб? Но да оставим сега това — добави бързо. — Ще ми отговориш утре.

— Може би — отвърна с усмивка тя и после заговориха за Гърция.

Димитри бе необичайно мълчалив, оставил Сабрина на собствените й мисли. Тя непрекъснато си повтаряше, че празникът не означава нищо за нея, че светлините и песните не достигат до сърцето й; но отвръщаше бързо глава в друга посока всеки път, щом забележеше семейство с две деца. Точно в тези моменти бе особено благодарна на Димитри за ненатрапчивото му присъствие, както и за дискретното му оттегляне, щом стигнаха до вратата на къщата й.

Вътре завари госпожа Търкъл, която оглеждаше щастливо малката елха в трапезарията.

— Сметнах, че може да ви развесели, лейди. Но ако ви навява твърде много тъжни спомени, бих могла да я преместя горе в моя апартамент.

— Не, остави я — каза Сабрина. — Ще я украсиш ли?

— Разбира се, лейди, но си мислех, че бихме могли да го направим заедно.

Лейди. Тя не поправяше вече госпожа Търкъл. Дори често изобщо не я чуваше какво точно казва. Така или иначе обръщението нямаше значение; то доставяше удоволствие на икономката, а и двете бяха свикнали с него.

Телефонът иззвъня и Сабрина притисна ръцете си една в друга. Всеки път се надяваше… но не беше той.

— Сигурно нова покана — предположи госпожа Търкъл.

— Ако е така, ще последва нов отказ — отвърна й и двете се засмяха. „Странно е — помисли си Сабрина, когато госпожа Търкъл отиде да вдигне слушалката, — че двете така бързо се сближихме. Лейди Лонгуърт не би го направила; между тях имаше толкова социални бариери.“ И макар че я наричаше „лейди“, прислужницата също я смяташе за американка, която никога не е била омъжена за граф. Те не бяха станали все още близки приятелки, но бяха две жени, които живееха в една къща, и Сабрина не се чувстваше толкова изолирана, колкото очакваше.

— Господин Карас е, лейди — обяви завръщайки се госпожа Търкъл. — И ако нямате нищо против да чуете моето мнение, смятам, че трябва да заминете с него за Гърция. Това ще ви се отрази добре.

Сабрина докосна игличките на елхата, която заедно бяха украсили. Тя миришеше на гори и планини; на чисти, девствени места.

— Може би ще го направя — отвърна и отиде да разговаря с него.

Но когато затвори телефона, лицето й беше помръкнало. Доволният му, изпълнен с нетърпение глас, който й каза, че ще дойде да я вземе в четири, я накара да се почувства виновна. Не беше честно, наистина не беше честно. „Искам единствено Гарт — помисли си тя. — Как бих могла да разговарям и да се смея с други хора, след като непрекъснато гледам към телефона с надежда, че ще позвъни Гарт?“

Госпожа Търкъл я намери малко по-късно в библиотеката.

— Пощата, лейди. Повечето са поздравителни картички, но има и две пакетчета.