— Няма да променя решението си. Но ще те благословя и ще те целуна. И този път ти няма да се отдръпнеш.

Двете се погледнаха в очите.

— Ще ти кажа, скъпа, че точно в този момент не бих могла със сигурност да кажа дали ти си Сабрина или Стефани.

— Знам — отвърна й. — И точно така би трябвало да бъде.

Останалите казваха точно същото; започнаха да валят десетки покани за приеми и вечери, всички смятаха Стефани за сензацията на сезона, защото така успешно бе заела мястото на Сабрина. А после се появи една история, която привлече всеобщото внимание. На 17 декември на първата страница на „Таймс“ в Лондон се появи статията на Майкъл Бернард за кражби на произведения на изкуството и търговия с фалшификати. Имаше и снимка на Джули Фантъм. Последваха публикации и в международното издание на „Хералд Трибюн“, издавано в Париж, във вестник „Ди Велт“ в Германия и в „Ню Йорк Таймс“. Веднага след публикациите новината като буря връхлетя във всички ресторанти и кафенета, достигна до по-известните галерии и магазини за антични предмети в Лондон. Сабрина я чу рано сутринта, когато й се обади Никола, разтревожен, че е виждал фирмите „Уестбридж Импортс“ и „Рори Кар“ в регистрите на снабдителите на „Амбасадор“.

— Това, което искам да те попитам, скъпа Стефани, е дали и ние сме замесени? „Блекфорд“ няма нищо общо с тази история. Спомням си, че съм се срещал няколко пъти с този Кар, но никога не съм купувал нищо от него. Но Сабрина е купувала; има няколко порцеланови предмети, които фигурират…

— Какви порцеланови предмети, Никола?

Той й ги описа. Балерини, животни, фигурки, птици. Не са майсенско производство. Но всички документи и фактури бяха унищожени веднага след продажбите им. Може би някъде в списъците на „Уестбридж“ „Амбасадор“ ще бъде спомената, заедно с десетки други галерии, но в статията на Майкъл и Джули изобщо не ставаше дума за „Амбасадор“, така че нямаше основание да се направи връзка между кражбите и измамите и нейния магазин. Едва ли някой ще се задълбае в такива подробности, след като главното вече бе станало достояние в цял свят: мултимилионерът Макс Стайвесънт, личната му колекция от произведения на изкуството, мрежата му от сътрудници за кражби на старинни предмети, търговия с фалшификати, експлозията в Средиземно море, причинила смъртта на толкова много хора, между които и красивата лейди Сабрина Лонгуърт.

— Не сме замесени — каза Сабрина. — Порцелановите предмети, които Сабрина е купувала от „Уестбридж“, са истински; тя ми каза, че е проверила специално това.

— Но сигурна ли си? — продължи да настоява Никола. — Не бих искал да те притеснявам, Стефани, знам, че това ти навява лоши спомени…

— Никола, ще повторя още веднъж. Ние не сме замесени. Не съществува никаква опасност. Но слухове наистина може да има. Ако обаче чуя, че поставяш под съмнение авторитета и стабилността на „Амбасадор“, без никакво колебание ще преустановя сътрудничеството си с теб и ще изкупя твоя дял. Предполагам, че това ще те успокои.

— Господи, Стефани, не съм и помислял… Вярвах на Сабрина, дори й се възхищавах. Но тя беше на онази яхта и трябва да съм сигурен…

— Сега вече си. Така че няма смисъл да продължаваме да говорим по този въпрос.

— Да, права си. Ще дойдеш ли в магазина днес?

— Разбира се.

Тя прекарваше доста време в кабинета си всеки ден, за да компенсира пропуснатото през последните три месеца. Имаше чувството, че се е зареяла в някакво ничие пространство между миналото и бъдещето, като се опитваше да изгради бариера пред сегашния си живот и работата си, отвъд която да останат спомените за сестра й, за един съпруг, деца и дом. Живееше ден за ден. Планирането на бъдещето би означавало да си затвори окончателно вратата към миналото. Знаеше, че тази врата всъщност вече е затворена, но независимо от това й бе по-лесно да живее само в настоящето.

Оливия Чейсън бе част от настоящето. Тя й се обади, за да я покани на вечеря.

— Ще бъдат малко хора. Бях приятелка със Сабрина и много бих искала да те опозная по-добре, така, както познавах нея.

— Съжалявам, но вече съм се уговорила да вечерям с един приятел…

— Доведи го и него, скъпа. Предполагам, че ще се чувства удобно с нас.

Явно искаше да я попита: „Той от нашия кръгли е?“, досети се Сабрина.

— Казва се Димитри Карас.

— А, международния банкер. Срещнахме се с него на една вечеря след погребението на Сабрина; имаме няколко общи приятели. Непременно го доведи.

Четиринайсет души бяха седнали около масата за вечеря в къщата на Оливия, близо до Белгрейв Скуеър. Всички поздравиха сърдечно Сабрина, бързо се отърсиха от неудобството си и започнаха с любопитство да я разпитват за подробности около скандала с кражбите на произведения на изкуството и търговията с фалшификати. В сутрешните вестници вече се бе появила втората поредна статия по този въпрос.

Обсъждаха темата така, между другото, както богатите и силните обикновено споменават незначителните неща, но също и с известна тревога, тъй като всички те влагаха доста пари в произведения на изкуството и никой не беше сигурен, че утре няма да попадне на измамници.

Някой попита Сабрина как биха могли да се различат фалшификатите. Тя отвърна кратко, като описа различните видове глина, глазури, бои и оформление.

— Обикновено инстинктът помага — отбеляза тя. — Когато човек дълго време е изучавал детайлите, той просто придобива чувство за стил и оформление, което му помага да разграничи оригинала от копието — поколеба се за миг, а после продължи по-уверено, — когато ги разгледа внимателно. Но обикновено ние проверяваме оригиналността на предмета, като търсим онези белези, които можем да посочим на клиентите си за доказателство, че една картина е оригинал, а не копие. Според мен малко фалшификати биха могли да останат дълго време неразкрити.

Всички я слушаха с огромно внимание.

— Невероятно — обади се някой. — Но Макс май не е смятал така?

Димитри постави ръката си върху нейната, но тя нямаше нужда от помощта му. Вдигна глава и погледна хладно към края на масата.

— Не бих искала да обсъждам Макс Стайвесънт и дейността му.

— Така ли — започна друг, но приглушен шепот го накара да млъкне.

— Не бъди глупав, сестра й…

— Само преди няколко седмици…

— Ама че глупаво от твоя страна…

— Стефани е моя гостенка, а не нает експерт по антики — силният глас на Оливия заглуши шепота. — Бих искала всички да я приветстваме с пристигането й в Лондон. — После се обърна към Сабрина, която седеше от дясната й страна. — Скъпа, не отговаряй повече на никакви въпроси. Искаш ли още малко вино?

Сабрина и Димитри се усмихнаха един на друг.

— Но ти ми забрани да отговарям! — отвърна тя на Оливия. Всички около масата се засмяха. Някой попита за нова игра в Монте Карло, а Димитри започна да разказва на Сабрина за вилата, която току-що си е купил близо до Атина, непосредствено до вилите на сестрите си и техните семейства. Тя го слушаше мълчаливо, доволна от присъствието му. По някакъв начин той й напомняше на Гарт, особено с желанието си да й помогне, когато имаше нужда от него, но без да се натрапва. Дори блясъкът в очите му… Но не, нищо не можеше да се сравни с блясъка в очите на Гарт.

— Тя наистина е прекрасна — казваше Димитри за вилата си. — Ще дойдеш ли някой ден, за да я видиш?

— Може би някой ден — усмихна му се тя.

— Вечеряхме три пъти заедно — каза той. — Но не сме по-близки от първия път, когато те срещнах.

— Надявам се, че сме приятели — тихо отвърна тя.

— Приятели. Разбира се. Но аз бих искал нещо много повече, ти знаеш. Макар че нямам намерение да бързам.

— Много разумно — измърмори Сабрина. — Както добре знаеш, аз все още съм омъжена.

— Не е необходимо да ми напомняш. Освен това все още си влюбена в съпруга си.

Тя за миг се вкамени, а после бързо каза:

— Мисля, че не би трябвало да обсъждаме този въпрос.

— Моля те, извини ме — отвърна той и постави ръката си върху нейната. — С теб сме толкова различни, възприемаме по различен начин нещата. Трябва да знаеш, че цял живот пазя спомена за теб. Винаги съм те носил в сърцето си след онзи забележителен следобед. Не съм ви забравил двете със сестра ти.

Двамата тръгнаха да се разходят из къщата и Сабрина се поотпусна, когато Димитри започна да разказва за себе си, особено когато стана дума за репортера, който ги „осиновил“, него и сестрите му, след като ги снимал пред посолството.

— Той нямаше деца и ние станахме част от семейството му. Намери работа на баща ни, изпрати ни на училище, помогна ми да получа стипендия за Кембридж и дори се опита да ми намери съпруга. — Той се усмихна на спомена си. — Но в тази област се провали… — Знам, че за теб съм част от миналото — продължи. — Но трябва да разбереш, че за мен двете със сестра ти се превърнахте в една мечта, един спомен, който ме спохождаше най-неочаквано, дори понякога в най-трудните или най-неподходящите минути.

— Да не искаш да кажеш, че си мислил за нас дори когато си бил с други жени?

— Дори тогава. — Продължи да говори, но Сабрина вече не го слушаше. Той бе описал така точно мечтата й за Гарт и думите му отново възкресиха тази мечта: спомена за нежния досег на ръката му, за устните му, които докосват нейните, за тихия му глас, за изпълнените му с желание очи, за топлината на телата им, когато лежаха един до друг, след като се бяха любили. Изведнъж се почувства толкова самотна, струваше й се, че е напълно изгубена: „О, любов моя, моя скъпа любов, толкова ми липсваш, имам нужда от теб, просто не мога повече да понасям…“ Потисна болката си и се заслуша отново в това, което й говореше Димитри.

— … твоята красота и смелостта ти — бяха последните му думи. — И радостта ти от факта, че си жива. Предполагам, че винаги съм те обичал точно защото ми показа всички тези неща, когато бях млад, а от тогава никой не е успял да ми ги покаже по същия начин. Винаги съм се надявал, че ще те срещна един ден и ще те накарам да изпиташ към мен това, което аз изпитвам към теб. Но никога не съм мислил, че срещата ни ще стане след някаква трагедия.