Внезапно тя започна да чувства, че се задушава от настойчивото му желание да възкреси миналото. „Трябва да се махна, не мога да дишам, не мога да мисля… Искам сестра си. Искам да бъда със семейството си. Искам Гарт.“

— Стефани, какво става? Нещо лошо ли казах?

— Прекалено дълго говорихме за миналото точно сега, когато трябва да мисля за изграждането на един нов живот — опита се да се усмихне тя, като едва си поемаше дъх. — Хайде да се върнем при останалите.

— Но почакай, ние ще си останем приятели, нали? Ако обещая, че няма да говоря за миналото, ние ще си останем приятели, нали?

— Да, разбира се.

Защо всички се опитваха така упорито да й въздействат? Защо искаха да я моделират според своите желания? Не можеха ли да я оставят на мира? „Аз бих искала да се моделирам според желанието на Гарт, защото той никога не го бе поискал. Той дори не ме помоли за това. И никога няма да го направи.“

— Разбира се, че сме приятели — повтори отнесено тя.

Но Сабрина съвсем забрави за него с приближаването на сватбеното тържество на Габриела. За да се спаси от мислите си за Гарт, тя се зае с всички подробности по организирането на тържеството, дори с неща, които госпожа Търкъл с удоволствие би поела. И когато гостите започнаха да пристигат, тя бе уверена, че е създала обстановка, която ще се хареса на Габриела, макар че при всичките си усилия не бе успяла да прогони Гарт от мислите си.

В трапезарията бяха поставени букети от лилави орхидеи и бели рози, откъснати от зимната градина на Оливия, и те се открояваха на светлината на белите свещи, поставени в сребърни свещници. Около петдесетината гости седяха на кадифени столове около масата и слушаха изпълненията на пиано и арфа.

— Точно по този начин би организирала всичко и Сабрина — повтаряха непрекъснато гостите. — Невероятно как е успяла да възроди духа й във всичко тук.

Габриела носеше рокля с цвят на слонова кост и копринена шапка в същия цвят. Тя с удоволствие се наблюдаваше в огледалото в спалнята на Сабрина.

— Това е най-близкото до бялото, което мога да си позволя, без да се правя на девица. Но се чувствам като истинска девица. Смешно е, нали?

— Не — успокои я Сабрина, облечена в елегантна бледокафява рокля от кадифе. — Изглеждаш чудесно. Сякаш си застанала в началото на света.

— Точно така се чувствам! Как, за бога, успя да усетиш… О, колко съм глупава, извини ме, Стефани. Не би трябвало да те занимавам с мечтите си за щастлив брак, след като твоето семейство…

— Габи, с удоволствие ще слушам мечтите ти, стига само да не говориш за моя брак.

— Добре, така е честно. Но все пак изпитвам известно чувство за вина…

— Тогава ще изтичам долу да разменя няколко думи с госпожа Търкъл. Ако не се лъжа, церемонията трябва да започне след пет минути.

В трапезарията Брукс бе застанал до камината, елегантно облечен, и оглеждаше внимателно всичко в стаята. До него стоеше негов приятел от Париж. Александра бе седнала на първия ред, тя заминаваше на другия ден, за да се присъедини към своя Антонио, и след три дни, вечерта на Коледа, двамата щяха да се оженят.

„Заобиколена съм от романтика и влюбени — помисли си Сабрина. — Години наред никой не се женеше; всички се развеждаха. А сега къщата ми е изпълнена с любов и младоженци.“ Думите й отекнаха болезнено в съзнанието й и в миг й се прииска да изпрати всички по домовете им, да се свие в креслото си в тихата къща и да се отдаде на спомените си, да ги подреди един след друг, подобно на снимки, които са запечатали нещо незабравимо. Съвсем скоро. Всички ще си тръгнат съвсем скоро.

Тя бе застанала до младоженката по време на церемонията и заслушана в традиционните въпроси и отговори, мислеше за Гарт. „Аз ти отнех всичко това — мислено му казваше тя. — Цялата тази церемония, с нейната тържественост и тайнственост, с истинността й, аз ти я отнех. Според теб аз се подиграх с нея. И това е може би едно от най-лошите неща, които ти сторих. До този момент всъщност не си давах сметка за това. Иска ми се двамата с теб да бяхме главните участници в тази церемония, ние да казваме тези думи. Щях да ти обещая, че това, което ще създадем двамата, ще е истинско семейство… не някаква игра, не моментно отклонение или кратко приключение. Бих искала да ти отдам сърцето, ръката и любовта си, но ти си толкова далеч и така ядосан…“

— Стефани — попита я тихо Александра. — Добре ли си?

Тя извърна глава. Хванати за ръка, Брукс и Габриела, вече женени, приемаха поздравленията на гостите си.

— Бях потънала в мислите си — извини се тя.

— Доста си пребледняла. Мога ли да ти помота? — попита приятелката й и я прегърна.

— Помогни ми да нахраним всички и да поддържаме приятен разговор.

— Исках да кажа, дати мога да ти помогна да се почувстваш по-щастлива?

За миг Сабрина отпусна глава на рамото й. След това събра сили и се усмихна.

— Идвай по-често в Лондон. Ще ми бъде приятно да те очаквам.

И двете слязоха долу, за да се заемат със сватбеното тържество.

Глава 24

Гарт беше в библиотеката на института и там забеляза заглавието на първа страница в „Ню Йорк Таймс“ от 17 декември. Грабна веднага вестника и седна на една от банките в стаята за периодичен печат, където прегледа набързо цялата статия. След това я прочете внимателно. Сърцето му биеше лудо. С точни думи Майкъл Бернард бе описал цялата история на измами и маневри, на противоборства и огромни суми пари, на кражби на произведения на изкуството и търговия с фалшификати, която бе довела до убийството на Макс Стайвесънт.

И на съпругата му.

Прочете я за трети път и все още всичко му изглеждаше невероятно. Четеше за смъртта на съпругата си, но нейното име не бе споменато. Запознаваше се с любовника й, който всъщност дори не е знаел коя е тя в действителност. Четеше за живота и смъртта на една жена, без вече да е сигурен, че я познава добре.

Предната вечер обясняваше на Клиф как бе изглеждала по време на сватбеното им тържество. За това бе запазил ясен спомен в съзнанието си. Спомняше си и първите им съвместни години, когато децата бяха малки и те живееха като истинско семейство. Но когато се опита да си припомни последната им година, всичко като че изчезна от съзнанието му. Единствената жена, която си представяше ясно, бе тази, с която бе прекарат последните три месеци.

И той просто не можеше да пренебрегва повече истината за тази жена. Обичаше я толкова страстно, както не бе обичат никога досега, макар че всяка нощ, докато се разхождаше самотен и изтощен в студената спалня, отново и отново се опитваше да убеди себе си, че тази любов трябва да бъде унищожена.

За коя жена тъгуваше в момента? За двете. За двете. Нямаше смисъл да се опитва повече да го отрича.

Но се опитваше да забрави. Толкова много хора питаха непрекъснато кога ще се върне Стефани, че той се отдръпна от тях, отдаде се на работата си и на грижите за децата. Съзнателно се натоварваше толкова през целия ден. Едва му оставаше време да хапне нещо и нямаше възможност да мисли за нищо друго, освен за работата си.

А вкъщи се занимаваше с Пени и Клиф: през почивните дни ходеха на ски на пистата в Евънстън и в Чикаго, не пропускаха нито един нов филм или хокеен мач, играеше с тях на думи във всекидневната или им помагаше за домашните, заедно обсъждаха проекти за ремонт на къщата, който беше отлаган години наред. Но категорично отказваше да разговаря с тях за майка им.

— Ще обсъдим това скоро. Но моментът още не е дошъл. Съжалявам и аз се чувствам ужасно като вас. Трябва просто да ми вярвате.

Какво чакаше всъщност? Сам не знаеше. Но си даваше сметка, че след като дните минаваха един след друг и той не разобличаваше измамата, тя пускаше все по-дълбоки и по-дълбоки корени и се превръщаше в реалност.

Сега му беше ясно, че Сабрина се бе сблъскала точно със същия проблем.

Върху лицата на Пени и Клиф бе изписана една тиха тъга, дори когато ги хвалеха в училище или получаваха високи бележки. Даже споровете между тях бяха забравени. Понякога по навик започваха да се карат, но бързо прекратяваха спора, сякаш се страхуваха, че могат да се изгубят един друг, така както бяха изгубили майка си. Вече не тичаха нетърпеливо всеки ден към пощенската кутия в очакване на писмо от нея, но Гарт знаеше, че й бяха писали най-малко два пъти и не се учуди, когато по време на вечеря в деня, в който бе прочел статията в „Ню Йорк Таймс“, Клиф му каза, че на другия ден смятат да й купят някакви подаръци.

— Ако ги изпратим утре, те ще пристигнат за Коледа в Лондон, нали?

— Възможно е. Ако пакетчетата са малки, можете да ги изпратите с въздушна поща и сигурно ще стигнат за седмица. Дано вече да не са затворили пощите за Коледа.

— Защо не ни каза по-рано колко време ще пътуват? — попита Пени. — Ти знаеш по-добре. Просто не искаш да й купуваме подаръци!

— Може би сте прави — отвърна той, като се опитваше да бъде честен пред изпълнените им с обвинение очи. — Може би смятам, че ще е най-добре да си отпразнуваме сами Коледа тук.

— Това е подло — не се сдържа Пени. — Смятам, че си ужасен.

Но по-късно вечерта, когато се отби в стаята й, за да й пожелае „лека нощ“, той завари и Клиф там и двамата го прегърнаха.

— Не смятаме, че си ужасен — каза дъщеря му. — Ти също се измъчваш като нас. Татко?

— Да, скъпа.

— Клиф твърди, че не трябва да те питаме, но все пак би ли ни казал защо мама не трябва да ни пише? Или да си дойде у дома?

— Тя прави това, което двамата смятаме за най-добро, Пени.

— Но ако и ти смяташ така, защо тогава толкова се измъчваш?

— Защото често не можем да имаме това, което желаем.

— Ако наистина много искаш нещо, можеш да го получиш — намеси се Клиф.

— Вижте, вие двамата… — Гарт усети, че в гърдите му се надига гняв, и спря. „Оставете ме на мира — молеше наум децата си, които не бяха извършили нищо лошо и също като него търсеха отговори на въпросите. — Не мога да говоря за това, трудно понасям дори мисълта за това. Обичам я, обичам я, всеки път, когато си го помисля, и съм готов да се разплача. Но между нас има толкова лъжи и просто не бих могъл да си представя по какъв начин е възможно да стигнем един до друг.“