Вече добре разбираше всичко.

Лежеше вечер сам в огромното легло, а стаята се пълнеше с призраци: нейни любими дрехи, звучния й смях, спомени за жената, която се бе превърнала в светлината на живота му. Лежеше неподвижно в края на леглото, защото всяко движение засилваше желанието му да я има в този миг до себе си. Обикновено в тези моменти гневът му се укротяваше и отстъпваше място на непреодолимия копнеж. Искаше да я почувства до себе си, да й каже, че я обича, и да усети топлия й дъх, когато му отвръща, че и тя също го обича.

Но ръката му напипваше само празното пространство и студените чаршафи. Често с вик на отчаяние отхвърляше одеялото, навличаше халата си и слизаше долу, където с часове седеше пред студената камина. Опитваше се да чете, но тогава го връхлитаха спомените: двамата седяха тук и си четяха, вдигаха от време на време очи и погледите им се срещаха — влюбените погледи на двама души, които имаха чувството, че са сами в този свят.

Беше му трудно да разграничи съпругата си от жената, с която бе живял през последните три месеца.

Жената, за която се бе оженил преди дванайсет години, бе мъртва, но как да я оплаче, след като бе научил за смъртта й едва преди няколко дни?

„За кого тъгуваш всъщност — попита сам себе си, когато бе сам в тъмната всекидневна около седмица след завръщането си. — За мъртвата си съпруга. Която умря два пъти. Веднъж край средиземноморския бряг и втори път в една хотелска стая в Ню Йорк.“

Две отделни жени. Едната го беше напуснала. Другата хитро се настани на нейното място, поигра си с тях и запази тайната много по-дълго, отколкото трябваше.

Но тя твърдеше, че иска да сложи край на тези измами. На всички измами, както се бе изразила.

Защо не го бе направила тогава?

Той не знаеше. Но имаше нещо, в което вече бе сигурен. Съпругата му, с която бе живял дванайсет години, бе искала нещо повече от проста разходка с яхта в Средиземно море. Тя бе искала да е сама, свободна, да се отърве от съпруга и семейството си. Новата роля явно й е харесала. Никак не е бързала да се върне. В края на краищата сестра й е била готова да спасява положението.

Защо не бе дошла при него, да се опита да поговори с него, двамата да потърсят начин да оправят нещата, вместо да оставя сестра си на своето място и да предприема този опасен експеримент?

Защото той веднага щеше да разбере, че това е поредното й разочарование — от него, от работата му, от заплатата му, от Евънстън, от живота, който водеше, особено ако се сравни с примамливото ежедневие на Сабрина в Лондон.

И той щеше да е прав. Защото тя искаше точно това. И накрая го получи. Животът на Сабрина, готов и подреден — дом, богатство, контакти, положение, приятели и… любовници.

Скръбта по нея се примесваше с гняв, а в същото време мислите му отново и отново се връщаха към Сабрина. Идеята да се разменят е била на Стефани. Дали Сабрина е дошла в Евънстън като на шега — или е искала да направи услуга на сестра си? За пръв път си задаваше този въпрос.

В понеделник се прибра вкъщи точно в момента, в който пристигаха и Пени и Клиф. Тримата забелязаха пред вратата странен пакет от Лондон. Наблюдаваше ги как развълнувано развързваха канапа, разкъсваха хартията, с която бе опакован.

— О, татко — възхитено извика Клиф и повдигна бронята. Разгледа я внимателно от всички страни, после я постави отпред на гърдите си. — Ще я закача на стената в стаята си, нали може?

— Погледни, погледни — дърпаше го Пени, за да му покаже разноцветната хартия, кутията с бои и японските четки. — Мама е знаела, знаела е точно какво искам. Не съм й казвала с подробности, но тя е избрала точно това, което най-много ми трябва. Татко, погледни само колко различни видове хартия… О, тук има нещо за теб.

Гарт едва докосна плика. Върху него беше написано неговото име. Пени го мушна между пръстите му и той го отвори и прочете кратката бележка. „Моля те, позволи ми да изпълня обещанието си. Това е последната услуга, която искам от теб.“

Думите се размазаха пред очите му. Чуваше ясно гласа й, виждаше устните й; припомни си светлината в очите й, когато гледаше към децата.

Тя ги обича.

Глава 23

Александра пристигна от Рио и дойде да пият чай.

— Чух, че оставаш тук за постоянно, освен това добре си се справила с Никола и сега двамата сте съдружници — започна веднага да я разпитва тя, като не скриваше любопитството си. — Но най-интересното, което разбрах, е, че два пъти си вечеряла с красив непознат мъж от добро потекло.

Сабрина се усмихна с удоволствие, радостна, че след двете самотни седмици има приятел до себе си.

— Казва се Димитри Карас и ме скри на тавана у тях, когато бях на единайсет.

— Ако не се лъжа, ти разказа част от тази история на рождения си ден — сети се Александра и очите й светнаха. — Ще я чуя ли някога цялата? Или може би и тя ще бъде като онази другата, която никога не довърши, защото се намеси Скотланд Ярд?

— Тази ще ти я разкажа до края, обещавам. Колко време ще останеш в Лондон?

— Е, колкото да прибера нещата от апартамента на Антонио и да науча всички интересни клюки…

— С последното се справяш чудесно.

— А също и да изкупя всичко интересно от „Хародс“, „Зандра Роудс“ и „Фортнъм“. Имаш ли време да отидем заедно на пазар? Или може би си заета със сватбата на Габи и Брукс?

— Има ли нещо, което да не си чула?

— Не съм чула как се чувстваш, след като си оставила две деца сами с баща им в Щатите.

Сабрина постави с треперещи ръце чашата си на масата. Всички го споменаваха, но много по-меко и внимателно. Казваха просто: те сигурно ти липсват, скъпа; вероятно за теб е много трудно… Но никой не го бе изрекъл така директно, както Александра. Човек трудно можеше да й даде отговор. Никой не знаеше, че писмата на Пени и Клиф лежаха на нощното шкафче до леглото й, че тя ги четеше и препрочиташе всяка вечер и им отговаряше в мислите си, но не и писмено — без разрешението на Гарт не можеше да го направи.

— Не обичам да говоря за чувствата си — заяви.

— Знам, скъпа, иначе щях да съм чула вече. Но си помислих, че може да искаш да споделиш нещо с приятелка като мен. Двете със Сабрина никога не сме си говорили за чувствата, които изпитваме една към друга. Но когато си казахме довиждане, точно преди онова проклето пътешествие, тя ме целуна. Учудих се, това съвсем не беше в стила й, и дори леко се отдръпнах. Струва ми се, че това я нарани; тя беше искрена в чувствата си, а аз не й дадох възможност… Доста мислих по този въпрос след смъртта й. Точно затова ще запазя къщата си, за да отсядам в нея, когато съм в Лондон. Антонио искаше да я продадем, а да задържим неговия апартамент, но аз не се съгласих; тази къща е и на Сабрина. Това ми напомня… докато съм тук, мога да те представя на някои хора, които ще са ти от полза в бизнеса, за компания, просто за да започнеш новия си живот тук, да ти помогнат да не мислиш непрекъснато за децата…

— Предпочитам да си живея сама на спокойствие.

— Искаш да размишляваш? За грешките от миналото? Ще се видиш ли скоро с тях?

— Не се предаваш лесно, нали?

— Хайде, скъпа, признай, че ти липсват. Сигурно тъгуваш и за своя красив съпруг, макар че е голям сухар. Разкажи ми, ще ти олекне.

— Не бих могла. Боли ме дори когато говоря за това. Боли ме през цялото време и ако ми бяха останали сълзи, сигурно щях да изпълня цяло езеро с тях. Какъв смисъл има да се говори за това? Искам да са близо до мен, искам къщата ми да е изпълнена с хора, които ме обичат и имат нужда от мен… О, господи, какво направих, започнах и сега не мога да се спра. Искаш ли още малко чай? Сипи си, ще се върна след минута.

— Не, остани. Господи, ужасно съжалявам! Просто не съм очаквала, че нещата са толкова зле. Но защо тогава ги напусна?

— Налагаше се.

— Той те е изхвърлил?

— Просто трябваше да си тръгна. Нямах друг избор. Не мога да се върна и не мога да ти кажа защо — добави бързо и цялата се разтрепери.

— Скъпа, просто не съм знаела — започна бързо Александра. — Никога няма да говоря за това. Не познавам човек, който да се отнася по този начин към семейството си; повечето от познатите ми оставят спокойно децата си на прислугата или в училища с интернати и на мен това също ми изглежда съвсем приемливо. Просто не знам дали бих искала да имам собствени деца, след като това създава… толкова емоции.

— Емоциите възникват само ако ги искаш — усмихна се Сабрина въпреки лошото си настроение.

Двете седяха известно време мълчаливо.

— Е, я ми разкажи сега за Димитри и неговия таван. Защо казваш, че си самотна, след като вечеряш с него?

— Димитри е просто един приятел.

— И аз съм ти приятел.

— Тогава мога да вечерям и с теб.

— Естествено. Но бих желала да прекараме повече време заедно. Имам налудничавото чувство, че те познавам от години; това е заради Сабрина. Но бих искала да те опозная още повече. Какво ли ще правя в Бразилия без теб? Ела за сватбата ми, моля те! Ще го направиш ли? Трябва да дойдеш, церемонията няма да е законна без теб.

— Кога е сватбата?

— Вечерта преди Коледа или на самата Коледа. Смяташ ли, че съм луда?

— Не, мисля, че правиш точно това, което искаш.

— Ти си единствената, която има достатъчно разум да каже това, а не да ме пита дали съм влюбена. Моля те, съгласи се да дойдеш.

— Не мога, Александра. Трябва да се задържа за малко на едно място, да свикна със ситуацията.

— Знаех, че ще кажеш точно това — кимна тя. — Но нали ще бъдеш тук, когато идвам в Лондон?

— Къде другаде бих могла да бъда?

— Обратно в Америка; при децата и съпруга си.

— Не, ще бъда тук — отвърна Сабрина и усмивката изчезна от лицето й. — И ще се радвам да те видя. Надявам се, че ще идваш често.

— Колкото мога по-често. Ако промениш решението си, можеш просто да пристигнеш и да се появиш на сватбата ми, не е нужно да се обаждаш предварително.