Каза всичко това с безразличие.

— Прекарвате ли много време тук, в Челси, ваше благородие?

— Поне три месеца. Но освен с къщата в Лондон, където сега живее майка ми, нашият род разполага с още три къщи, пръснати из цяла Англия, а аз нося отговорността за всички тях.

Думи на истински херцог! Е, тя поне ще остане в Челси. Ошар бе абсолютно непреклонен по този въпрос.

— В интерес на истината, и майка ми, и аз предпочитаме Лондон. Там имаме много приятели. А и развлеченията са неизброими.

— Аз пък предпочитам много повече провинцията и морето. Винаги съм изпитвала отвращение от големите градове. Толкова мръсни и шумни! Ако ми позволите да остана, ваше благородие, може да бъдете напълно сигурен, че ще се чувствам щастлива тук, в замъка. Та това е една от най-величествените аристократични резиденции в цяла Англия. Е, не е Бленъм18, разбира се, но наистина е великолепен.

— Бленъм е безвкусна купчина камъни. Градините му са достойни за презрение, а горите — за съжаление. Лишени от приемственост и старинност. Та колко поколения са живели там? Една шепа! Виж Уоруик19… Неговите стени са напоени с многовековни трагедии и триумфи. За нещастие, моите предци не са разполагали с позициите и средствата на графовете Уоруик. — Херцогът сбърчи чело и допълни: — Аз не съм безполезен безделник, мадам. Не ме гледайте така изненадано. Понякога обръщам внимание и на политиката.

Сърцето й заби учестено. Какво имаше предвид с тези думи? На всяка цена трябваше да разбере! Ошар й бе казал, че херцогът не благоволява да поглежда към политиката.

— Какво искате да кажете, ваше благородие? Да не би да сте член на Камарата на лордовете? Сигурно се занимавате и със законодателство?

— Нищо подобно. Но това не е важно. Всъщност, ако трябва да бъда по-точен, опитвам се да правя онова, което ми доставя удоволствие. А повечето от предпочитанията ми не са подходящи за слуха на една дама.

Несъмнено не й каза всичко. Какво ли скри?

— Доколкото си спомням, това не ви притесняваше нито следобед в библиотеката, нито преди половин час.

Херцогът се засмя.

— Предавам се, мадам! Вероятно бихте желали да отидем в гостната? Предполагам, че скоро Басик ще ни сервира чая.

— Но ние току-що привършихме вечерята си!

— Басик смята, че чаят е в основата на щастието, здравето и човешкото благополучие. Ако се пренесем в гостната, подносът ще се появи след не повече от час.

Там херцогът я настани във великолепен фотьойл до камината, тапициран в бледосиня коприна. Той самият остана прав, със скръстени на гърди ръце.

— Мислихте ли вече по въпроса за моето оставане тук, ваше благородие?

— Вие пристигнахте само преди четири часа, мадам.

— Опасявам се, че е така. — Сведе поглед към ръцете си.

— Няма да ви изритам от замъка — в това поне можете да сте сигурна.

— И вероятно ще ми позволите просто да остана, без да върша нищо. Не желая да бъда камък на шията ви. Бих предпочела да си тръгна.

— Защо сте толкова изнервена, по дяволите?

— Защото все още не сте ми казали дали мога да бъда бавачка на Едмънд.

— Вие сте млада, мадам. Струва ми се, че бихте предпочели да влезете в обществото. Като ваш родственик мой дълг е да ви устроя добре — така, че да не се нуждаете от нищо. Знам, че майка ми с радост ще ви въведе във висшите кръгове. С вашата френска жилка и безспорно прекрасни лице и тяло, сигурен съм, че тутакси ще пожънете успех. Аз не съм скъперник, мадам, и ще ви осигуря достатъчно добра зестра за един подходящ втори брак.

Никога не й бе хрумвало, че той ще се окаже толкова великодушен и щедър. Ала тя трябваше да остане в Челси на всяка цена!

— Много повече съм англичанка. Дори не обичам французите.

— Аз също, особено Наполеон.

— И не желая да ходя в Лондон.

— Моля?

— Нямам абсолютно никакво желание да напускам Челси. Вече ви казах: обичам и замъка, и морето. Искам да остана с Едмънд. Макар че все още не сме се запознали, сигурна съм, че ще се харесаме.

Внезапно Кларъндън осъзна, че му писва от нея. Усети, че цинизмът му се събужда. Отвори уста, за да каже нещо, но се задоволи само със свиване на рамене.

Еванджелин скочи толкова рязко, че събори стола върху красивия Аксминстърски килим.

— О, боже! — Притесни се и се наведе да го вдигне.

— Виждам, че сте смутена?

— Не разбирам скептицизма ви, ваше благородие. Аз ви казах съвсем ясно какво искам, а вие се преструвате, че не ми вярвате.

— Благоприличието ви забранява да се веселите? Ако търсите изолация по тази причина, то аз ще я приема.

— Овдовях преди повече от година, ваше благородие. После почина и баща ми. Единственото, от което се нуждая сега, е мир и спокойствие.

— Сигурно сте били много привързана към вашия съпруг. — Каза го неочаквано резервирано.

— Не… Всъщност — да. Андре беше страхотен човек.

— И очевидно беден.

— Аз съм оставена без пукнат грош, защото не му родих наследник. Така е по целия свят, дори в Англия. Сега господар на всичко е по-малкият му брат. Никога не съм се разбирала добре с нето. Затова, след като Андре почина, се върнах при баща си.

— Оня млад глупак да не се е опитал да ви прелъсти? — Пак цинизъм.

— Като че ли. Не можех да търпя вечно вмирисаната му на чесън уста, затова си тръгнах.

— Ясно. — Херцогът заоглежда нокътя на палеца си, който бе леко нащърбен. — Та кой точно беше съпругът ви, мадам?

— Най-големият син на граф дьо ла Валет — Андре Нежон.

— Не мога да продължавам да ви наричам „мадам“ или „братовчедке“. Ще разрешите ли, Еванджелин?

Произнесено от него, името й звучеше нежно като милувка. И съблазнително… И предизвикателно… Странен човек бе домакинът й. Красив, мрачен и неразгадаем. Вероятно само баща му е успял да го разбере.

— Разбира се, ваше благородие.

— А вие ме наричайте Ричард.

Еванджелин кимна, макар че не искаше да се сближава чак толкова с него. Щеше й се да го държи далече от себе си. Вместо да въздъхне от облекчение, че я бе приел толкова бързо, тя умираше от срам и й идеше да потъне в земята.

— Ако наистина желаете да останете в Челси в компанията на сина ми, от моя страна би било много грубо и неразумно да не ви разреша. Но към вас, естествено, няма да се отнасят като с бавачка. Очаквам да бъдете господарка на замъка в мое отсъствие.

Втренчи се невярващо в него. Думите замръзнаха на устата й. После закрачи напред-назад. Роклята засвистя около краката й.

— Но това е нелепо! Вие не ме познавате! Аз съм никоя. Никога няма да се съглася на подобно нещо! Ще бъда част от персонала, наред със стотината ви прислужници.

— Откъде знаете точно колко човека е прислугата ми? Да не сте ги броили?

— Не, обаче този замък е огромен, а всеки път, когато вдигна глава, виждам някой лакей или прислужница на не повече от три крачки от мен.

— Но все пак сте първа братовчедка на покойната ми съпруга. Нямате си близки, с изключение на един чичо, който дори не знае, че сте в Англия. По тази причина вече аз съм глава на вашето семейство или, ако предпочитате, вие ставате член на моето. Така че сега аз нося отговорност за вас. И не мога да ви настаня в някоя задушна таванска стаичка.

— Нямах предвид точно това. Но ситуацията наистина е абсурдна. Простете ми, моля ви!

Усети, че той се затваря все повече в себе си — все едно бе излязъл от стаята и я бе оставил сама. Излъчваше абсолютно безразличие, когато каза:

— Всеки мой познат благородник би позеленял от ревност, когато се разчуе, че прекрасната ми братовчедка е отседнала в Челси. А и майка ми ще настоява да се спазят формалностите. Ако не желаете да се съобразявате с тях, би било жалко, но съм сигурен, че ще го направя. Щом се настаните, ще я доведа, за да се запознаете. Тя ще ви изложи много пространно причините, поради които приличието не позволява да живеете тук без подходяща придружителка. Не можем да позволим репутацията ви да пострада поради съжителството ви с мен. Вероятно майка ми сега наистина трябва да се върне тук, въпреки че морският въздух не се отразява добре на здравето й.

— Аз вече съм била омъжена. Така че репутацията ми не може да пострада заради вас. Ала виждам, че моето присъствие, както и целият този разговор доста ви отегчават. Затова ще се извиня и ще ви напусна.

— На отегчен ли ви приличам? Нищо подобно! Значи не мога да опетня репутацията ви, така ли? Като вземем предвид факта, че сте наполовина французойка, намирам вашето отношение по въпроса за изумително наивно. Къде е прехваленият ви френски здрав разум, мадам? Несъмнено вие все пак възнамерявате отново да се омъжите някога. Позволете ми да ви уверя, че за благородника, когото ще изберете, репутацията ви ще е от голямо значение!

— Нямам никакво намерение да се омъжвам повторно. Освен това, самата мисъл да довлечете тук бедната си майка само заради някакъв си морал, е направо абсурдна. Аз съм просто една бедна роднина. На кого му пука дали репутацията ми е опетнена?

— Добре, но след около месец, когато Едмънд ви побърка напълно, ще отидете на гости на майка ми в Лондон. Обещавам ви, че няма да е необходимо да се омъжвате за когото и да било там.

— Никога няма да пожелая да напусна Челси.

— Ще видим… — Кларъндън извади часовника си от малкото джобче на жилетката и го погледна. — Късно е вече. Вероятно глупавите ви съждения са в резултат на умората.

— Ваше благородие, вие ме считате за глупава само защото не харесвам вашия начин на живот. О, боже! Обидих ви, нали? Много съжалявам. Все още ли смятате, че можете да ми позволите да остана като бавачка на Едмънд?

— Знаете ли — каза той след известна пауза, — мисля, че никога не съм срещал жена като вас. Уж вървите съвсем последователно в дадена посока, а после най-неочаквано я сменяте. Абсолютна загадка! Обикновено съм твърде добър в разрешаването на загадки, но с вас засега срещам известна трудност. Защо просто не кажете „лека нощ“? Не, не произнасяйте нищо повече! Давам ви възможност да напуснете гостната без още обиди към вашия домакин.