Херцогът видя как пет шест човека тичат към тях.

— Към скалите!

Тревлин хвърли юздата и се включи в преследването.

Херцогът заобиколи конюшните и се спусна по изровената пътека. Мъжете едва го следваха.

На около тридесет метра от скалите дочу ужасения вик на Еванджелин, последван от тънък жалостив писък.

Херцогът летеше. Кръвта пулсираше в слепоочията му, а ударите на сърцето отекваха в ушите му. Не искаше да мисли за онзи писък. В този миг зърна Еванджелин, приклещена от Конан Деуит. Той я дърпаше към ръба на скалата. Наоколо не се виждаше никакъв кон. Значи се канеше да убие и нея, и себе си.

— Деуит, пусни я!

Предателят се обърна.

— Бий се с мен, хленчещ страхливецо! А нея пусни!

Точно в този момент, докато Деуит се беше разсеял от думите на херцога, Еванджелин вдигна коляно и го тресна с все сила в слабините. Той изкрещя и отслаби захвата си. Успя да се измъкне от ръцете му, препъна се в един голям камък и полетя напред. Деуит се извъртя, видя я, че полита към ръба на скалата, и протегна ръце да я хване. Тя прецени, че до ръба има достатъчно разстояние, падна на четири крака и, когато той се удари в тялото й, се пльосна по корем на земята. Конан Деуит прелетя с писък над гърба й.

Когато херцогът се приближи до нея, тя вече се беше изправила на крака и гледаше надолу. Той застана зад нея и също погледна. Мъжете заприиждаха един след друг и на свой ред се втренчиха натам.

Конан Деуит лежеше по гръб върху пясъка, а черната му пелерина се бе разстлала около тялото му като огромни криле. Едва в този момент херцогът забеляза лодката, в която някакъв човек с ожесточено гребане се отдалечаваше от дока.

Значи Деуит не се е канел да я убие, а да я вземе със себе си във Франция.

Притисна я и прошепна:

— Всичко свърши. Наистина свърши. Деуит е мъртъв.

Започна да разтрива раменете и гърба й, макар че собствените му ръце трепереха. Гърдите му се изпълниха с такова огромно облекчение, че за миг буквално се задуши и не можа да промълви и дума.

Тя бавно вдигна лице към него — очите й бяха станали почти черни.

— Ти дойде… Наистина дойде. Знаех, че той ще ме убие: Видях лодката — в нея имаше място само за още един човек. Не ме искаше за заложница. Щеше да ме убие. Буташе ме все по-близо и по-близо до ръба. — Неочаквано го прегърна през кръста. Задъхваше се. Очите й бяха като на подивяла котка. — Не исках да умирам! Тъкмо те намерих! Не можех да си представя, че ще те напусна толкова скоро!

Той все още нямаше сили да говори. Притисна я и усети ударите на сърцето й.

— След като го ритнах, исках просто да побягна, но се спънах и паднах. Той прелетя над мене.

— Знам. Всички видяхме как стана. Но вече всичко свърши. Той е мъртъв.

Еванджелин се обърна и видя поне дванадесетина от обитателите на замъка, въоръжени кой с каквото бе успял: липов клон, вила, пистолет. Госпожа Роли бе понесла чадър, Басик — един голям свещник, а Тревлин бе увил около юмрука си конски поводи.

— Благодаря от сърце на всички, че ми се притекохте на помощ!

А херцогът добави:

— Аз също ви благодаря! Еванджелин дьо Бошан скоро ще стане ваша господарка и моя херцогиня!

Избухнаха радостни възгласи. Еванджелин и херцогът тръгнаха ръка за ръка към замъка Челси.

— Дрю ме попита дали ще се оженим — каза й той. — Аз му отговорих, че чувствам това като мое задължение, тъй като без мен ти явно си абсолютно безпомощна. При което той имаше наглостта да се задъха от смях. И май извика следното: „Безпомощна? Как пък не безпомощна!“ Тогава го цапардосах с юмрук по рамото, след което той благоразумно се опита да си придаде по-сериозен вид. После и аз се съгласих, че не си чак толкова безпомощна, но със сигурност не можеш да вървиш сама по правия път. Бе принуден да се съгласи с това, но отбеляза все още през смях, че Военното министерство ще бъде много доволно.

Когато влязоха в гостната и затвориха вратата, херцога тя прегърна и дълго мълча, заровил лице в косата й. Накрая каза:

— Утре ще заминем за Лондон и ще се оженим веднага щом баща ти пристигне от Париж. А сега трябва да говорим със сина ми.

— Да. Ще му обещая да му позволя да ме преследва, ако ни даде благословията си.

— Съмнявам се, че ще бъде кой знае колко изненадан…

Херцогът отвори вратата, за да извика сина си, и точно в този момент по коридора се появи Елън, с вдигнати ръце. Едмънд казваше зад нея:

— Продължавай да вървиш, Страшни Том, иначе ти се пише най-лошото. Чакай малко да обера парите на тези пътници.

Херцогът се засмя.

— Сега какво си, Едмънд — частен детектив или разбойник?

— Имам голямо призвание, затова съм и двете!

— Баща ми ще се влюби в него — отбеляза Еванджелин.

— Повече ме притеснява дали ще ни даде благословията си.

— Защо да не я даде? А, да, отчуждението между семействата. Няма ли да ми кажеш най-сетне причината?

— Сега вече това изглежда твърде смешно, но ще ти разкажа. Всичко стана заради зестрата на Мариса, по-голямата част от която се предполагаше, че са бижута. Те се оказаха обаче фалшиви. Чичо ти не искаше и да чуе. Обвини баща ми, че ги е откраднал. Имах чувството, че татко ще получи удар. От този ден нататък той скъса всички връзки между семействата Кларъндън и Бошан. Твоят баща, разбира се, взе страната на брат си, поради което цели шест години не зърнах това изключително сериозно момиче с полуфренски произход.

— Е, сега го имаш за цял живот! Но не мисля, че трябва да се притесняваме за реакцията на баща ми. Той ще бъде толкова щастлив, че и двамата отново сме в безопасност, че ще те целуне и ще ти прости, че си един отегчителен англичанин.

— Отегчителен англичанин е безсъмнено за предпочитане пред достопочтения, божествен и непрежалим тъпанар Андре.

— Чуваш ли! — засмя се Еванджелин и протегна ръце, за да прегърне Едмънд.

— Ева, струва ми се, че татко всеки момент пак ще ти захапе ухото!