Катрин Каултър

Измамата

Първа глава

Лондон

2 декември, 1814 година


Пламналото му тяло тръпнеше от нетърпение. Единственото, за което мечтаеше, бе да потъне в нея и да забрави поне за миг, че там някъде вилнеят чудовища, които могат да побъркат човек. Когато най-сетне успя да се намести отгоре й, от гърдите му се изтръгна стенание.

— Съжалявам! — Гласът му прозвуча дрезгаво. Болката разяждаше душата му. — Много съжалявам…

Знаеше, че не я прави щастлива. Не можеше да заблуди и себе си дори в миговете, когато избухваше дълбоко в нея и губеше представа за собственото си „аз“, за това кой е и откъде идва. Отломките на душата му се рееха в забрава, която е неизмерима наслада. Ала след отшумяването на разтърсващото удоволствие, отново го обгръщаше невероятна самота. И отново си спомняше за злото, бродещо навън в нощта.

Отдръпна се от нея много бавно. Реалността болезнено се завръщаше. Отраженията от огъня играеха по стените срещу леглото. Всичко излъчваше сива пустота. Или тя бе дълбоко в душата му…

Обърна се към нея. Лежеше по гръб, с все още разтворени крака, а нежната й ръка бе отпусната върху белия корем. Той я взе, повдигна я леко и повтори:

— Съжалявам. Следващия път ще се представя по-добре.

Нямаше никакво намерение да му казва, че за нея фактът, че е третирана като съд за изливане на мъжкото му удоволствие, е без значение. Защото имаше значение. И то голямо. Познаваше го от две години — време, съвсем недостатъчно за разбирането на един толкова сложен, противоречив, горд и изпълнен с алчна сексуалност човек като Ричард Кларъндън. Затова каза:

— По-добре си признай какво не е наред.

Той докосна нежно пръстите й с устни и отново ги отпусна върху корема й. Погали я и промълви:

— Красива си!

Гласът му долетя от далечината, в която се рееха и мислите му.

— Да, знам, но това сега е без значение. Ти също си красив. Няма ли да ми кажеш какъв е проблемът, Ричард?

Изправи се бавно и се приближи към огъня. Ярките пламъци се бяха укротили и превърнали в меки проблясъци. Протегна се. Тялото му се обля в златисто.

— Уморен си?

— Да, много…

Бе се надявал, че като отиде при нея, ще се възстанови, ще започне отново да усеща живота в цялата му пълнота, но сгреши. Сега се чувстваше още по-уморен.

Тя стана, приближи се и се притисна в тялото му.

— Свързано е с онова момиче, нали? Онова, което се омъжи за Филип Мерсьоро и те изостави? Все още я желаеш?

Думите й го накараха да се усмихне. Нещата щяха да бъдат много по-прости, ако именно Сабрина бе виновна за болката, спотаена толкова дълбоко в душата му, че едва ли някога щеше да отшуми.

— Навярно гордостта ти е наранена?

— Сабрина няма нищо общо с настроението ми. Двамата с Филип взеха възможно най-разумното решение. Сега тя е бременна, а Филип е по-щастлив от всякога.

Тя кимна. Усещаше, че й казва истината.

— Тогава какво те притеснява? Да не би майка ти да е болна?

— Не, в отлично здраве е.

— Значи ти липсва баща ти?

— Естествено. Той беше изключителен мъж. Ще ми липсва винаги. — Замълча, вгледа се в прекрасното лице пред себе си и допълни: — Май не смяташ да се откажеш, Моргана?

— В никакъв случай. — Сложи ръка на рамото му. В този жест нямаше съблазън, но тялото му мигновено реагира. Тя усети възбудата и струящата енергия и бързо се отдръпна. — Преди да скочиш пак върху мен, искам да ми кажеш какво не е наред!

— Добре. Става въпрос за убийство. За едно безсмислено убийство. За един човек, който ми беше много близък и не трябваше да умира толкова рано.

— Отмъсти ли?

Небрежността, с която Моргана зададе въпроса, изуми херцога, който замислено прокара пръсти през черната си коса и накрая отговори:

— Не. Не знам точно кой го е убил. Ако знаех, бих го пратил в ада. Ала повече ме тревожи друго — какво стои зад него. Мисълта за това ме влудява. И понякога, когато ме обземе отчаянието, се питам дали вече който и да е от нас може да бъде сигурен за живота си.

Кларъндън се обърна към огъня с наведена глава и тя разбра, че няма да й каже нищо повече. Видя, че душата му го боли и й се прииска да му помогне. Той й плащаше, за да бъде винаги на негово разположение и да задоволява прищевките му, но в този момент с удоволствие би го взела в обятията си само за да го утеши.

— Съжалявам! — Притисна се в него. Усети възбудата му. Целуна го по рамото и сложи глава на гърдите му. — Ела, нека ти помогна да забравиш. Поне за малко…

Не я отведе в леглото. Просто я повдигна и проникна дълбоко в нея. Запита се дали не й причинява болка, но когато я докосна, тя издаде онзи мек, дълбок, гърлен звук, който предхождаше оргазма й.

Четиридесет и пет минути по-късно Моргана осъзна, че Ричард все още не се е измъкнал от мрачната бездна намислите си.

Втора глава

Ромий-сюр-Сен, Франция

10 февруари, 1815 година


Еванджелин остави четката на тоалетката, до гребена със сребърната дръжка. Чувстваше се прекалено уморена, за да сплита косата си. До ушите й достигаше безгрижният смях и тананикането на камериерката й Маргьорит, която приглаждаше гънките на синята кадифена рокля.

Втренчи се в отражението си в огледалото. Прекалено бледа. Безкрайно уморена. Чак до дълбините на душата си.

Искаше да се върне у дома, в Англия. Мразеше Франция.

Но не можеше да го каже на баща си — подобно признание би го наранило дълбоко. А тя го обичаше повече от всеки друг човек на тази земя. Когато се разбра, че Наполеон е победен1 и че англичаните ще върнат Луи2 на френския престол, той бе изпаднал в такава безумна радост, че я бе грабнал и завъртял в буен танц.

Преди шест месеца се бяха върнали в Ромий-сюр-Сен, но не в стария си дом, а в едно по-малко имение, което се намираше на около три километра от замъка, където сега живееше някакъв заможен търговец с тлъстата си съпруга и шестте си отрочета.

Но баща й не се притесняваше от този факт. Той беше щастлив, че отново е у дома, че може да говори родния си език и да се смее на онези неща, на които само един французин е в състояние да се смее. Така и не успя да разбере напълно английския хумор. Според нея той просто отказваше да допусне близо до себе си всичко английско. Говореше великолепно езика, но мислеше винаги на френски. Еванджелин се питаше понякога какво ли е смятала майка й — англичанка до мозъка на костите си — по този въпрос.

Бе прекарал двадесет и пет години в Кент3, женен за дъщерята на местен барон, който след като бе изгубил парите си на хазарт, се бе преместил при тях. Еванджелин много обичаше английския си дядо. Съмняваше се, че сега би гледала на него по същия начин, но понятията на едно дете за света и хората са много различни. Той обаче бе починал преди неизбежното съзряване на разума и оценките й и по този начин си бе останал за нея един романтичен герой.

Самата тя бе огледален образ на баща се. Говореше френски като истинска французойка, но не беше такава. И по-скоро би умряла, ако трябва да се омъжи за Анри Моро, граф дьо Пуий. Той бе богат и красив млад благородник, но не предизвикваше никакви чувства у нея.

Изминалата вечер се бе оказала дълга и изтощителна, най-вече благодарение на Анри, който по незнайно каква причина бе решил ужасяващо категорично, че Еванджелин е идеалната съпруга. Добрият граф знаеше, че тя е безразлична към него, но бе толкова дебелокож, че не преставаше да настоява. При всеки удобен случай се опитваше да я притисне до някоя стена или дърво или да я набута в някой храст, за да я целуне. Веднъж дори бе успял. Тя му бе захапала здраво езика.

На вратата на спалнята й се почука леко. Еванджелин се усмихна и стана — знаеше, че е баща й. Идваше при нея всяка вечер преди лягане. Това бяха едни от най-приятните й мигове.

— Entrez!4

Красивият Гийом дьо Бошан прекрачи с широки крачки прага. Дъщеря му го гледаше усмихната, докато той приближаваше с разтворени обятия. Жените обикновено се тълпяха около него. Дори и да им говореше за метафизиката на Декарт5, те просто му се усмихваха и пристъпваха още по-близо до него. Природата го бе дарила с лице и осанка на войн. Величествен! Великолепен! Много малко хора обаче знаеха, че има слабо сърце, което много тревожеше Еванджелин. Скоро бе навършил петдесет и пет и английският лекар й бе казал, че не може да се направи нищо, за да му се помогне. Трябвало само да почива повече и да не се тревожи. А той толкова се вълнуваше, докато четеше Монтен!6

— Tu est fatiguue, ma fille?7

— Oui, Papa, un peu.8

А на ум си каза, че е много повече от уморена. Цяло той същество бе уморено и обезверено. Обърна се към камериерката си:

— Margueritte, c’est assez. Laissez — nous maintenant.9

За пореден път, докато говореше на френски, мислите й течаха на английски.

Пълните пръсти на Маргьорит изгладиха още една гънка на роклята, после тя отправи похотлив поглед към мосю дьо Бошан, изчурулика пожеланията си за „лека нощ“ и затвори вратата след себе си.

Двамата се спогледаха и се усмихнаха, заслушани в отдалечаващото се тананикане на момичето.

— Е, татко, assieds-toi10. Доста дами омая тази вечер.

Той въздъхна, направи се, че не забелязва езиковия й преход и отговори на френски:

— Дори и в присъствието на съпрузите си те не могат да се въздържат да не флиртуват с мен. Много е обезпокоително. Просто не ги разбирам, Еванджелин. Аз не ги предизвиквам.

— О, татко! — Тя се разсмя — Ти се чувстваш великолепно, когато ти обръщат внимание. Освен това знаеш много добре, че привличаш дамите дори само с прочутото си отнесено изражение. А сега искам да ми отговориш на един въпрос: само философстваше ли пред десетината обожателки, които се надпреварваха да те превъзнасят колко си красив?