Катрин Каултър - Измамата

— Когато се видяхме за последен път, ваше благородие, ако ме бяхте завели в леглото си, щяхте да бъдете обвинен в развращаване на малолетна.

Той наклони глава и се загледа в нея. Нахалница! Очевидно го изпитваше. Кларъндън почисти несъществуваща прашинка от ръкава си и каза:

— Радвам се, че случаят не е такъв — само от мисълта за подобно обвинение ми прилошава. Та на колко години сте сега? А, една жена никога не си го признава. Но аз се славя със способността си да отгатвам женската възраст с точност до месец, след като разгледам гърдите, корема и краката. Не ви ли е много топло с тази дебела пелерина?

Видя я как преглътна с усилие. Бе сигурен, че устата й е пресъхнала. Никой не беше в състояние да го надприказва още по-малко пък едно непознато момиче, намърдало се в библиотеката му.

— Стига игрички! Коя, по дяволите, сте вие?

— Да. Топло ми е.

— Тогава нека ви помогна да свалите наметката си. С мен сте в безопасност. Никога не съм бил склонен към изнасилване, госпожо. Колкото добродетел все още притежавате, ще си остане непокътната.

— Не мисля, че бихте стигнали чак дотам. Пък и това би се отразило много неприятно на името ви.

— Комплимент? Не, по-добре не ми отговаряйте.

Тя разтвори пелерината и я смъкна от раменете си.

— Преди да решите да разгледате тялото ми, ваше благородие, нека ви предупредя, че подобно поведение би се счело за крайно непристойно, когато се отнася за братовчедка.

— Братовчедка?! По дяволите! Вие сте моя братовчедка? Невъзможно!

— Не точно. Всъщност съм роднина на съпругата ви. Мариса ми беше първа братовчедка.

Кларъндън се втрещи. Смайването му я ободри. Върна му го! Усети, че търси у нея прилики с Мариса.

Еванджелин насочи към него пръст като въображаем пистолет и бавно дръпна спусъка.

— Нали си спомняте Мариса?

— Въпросът ви е меко казано неуместен — отвърна отнесено той, изучавайки лицето й. — Да — кимна накрая, — бадемовидната форма на очите! Точно по това приличате на Мариса. Името ви, мадмоазел?

— Дьо ла Валет, ваше благородие.

— Името на жена ми беше Бошан.

— Да, това е и моето бащино име. Дьо ла Валет е името на съпруга ми.

— Вие сте омъжена? Но това е нелепо! Не ми приличате на омъжена.

— Защо? Допреди няколко минути се питахте дали не сте спали с мен. Нали бракът е именно това?!

— Е, но не само това. В никакъв случай. И къде е този ваш прекрасен съпруг? В дрешника ли се крие? Или зад бюрото ми?

— Не.

— Сигурно ме разбирате. Не съм свикнал да заварвам самотни дами в библиотеката си. Та щом има съпруг, къде е? Зад ламперията?

Внезапно Еванджелин усети, че не издържа повече.

— Може ли да седна? Прекарах доста тежък ден.

— Докато си почивате, защо не взема да потърся този ваш мистериозен съпруг?

Тя не отговори нищо, просто се отпусна в огромния кожен фотьойл до камината. Пламъците бяха утихнали. Жаравата излъчваше топло сияние. Еванджелин приглади старомодната си рокля в гълъбовосиво, очевидно скъпа, но вече поовехтяла и недвусмислено говореща, че дамата под нея е в затруднено положение. Ошар се бе засмял самодоволно, когато я бе накарал да я облече. Беше й казал, че метресата му й я е избрала. После допълни, че херцогът, бидейки човек с голям житейски опит, въпреки младостта си, веднага ще разбере каква е.

— Добре тогава — каза накрая домакинът. — Ясно, че няма никакъв съпруг наоколо. Оставил ви е сама, при това в доста незавидно положение. Та да си дойдем на думата. Аз съм човек, обкръжен от вярна прислуга, мадам. Бихте ли били така добра да ми кажете как успяхте да се настаните в библиотеката ми, без да ме уведомят за пристигането ви?

— Дойдох малко преди вас, ваше благородие. Икономът ви бе така любезен да не ме кара да чакам във фоайето. Бях много намръзнала и той направи всичко възможно да ми помогне да се почувствам по-удобно.

— Значи това е искал да ми каже Басик. „Ваше благородие, приготвил съм ви едно красиво младо парче в библиотеката, готово да ви достави всякакви удоволствия.“ Би било в негов стил, но той, разбира се, не е предполагал, че аз… Няма значение. Надявам се, че вече се чувствате достатъчно удобно. Чай? Бренди? Или пък може би нещо за ядене, сервирано в най-скъпия ми порцелан?

Беше неуловим. Изплъзваше й се. Беше тайфун, който я повлича и я очарова.

— Не, ваше благородие.

Кларъндън се настани на едно канапе срещу нея и протегна дългите си крака. Черните му ботуши блестяха. След като кръстоса ръце върху корема си, рече:

— Та кога ще благоволи да се появи този ваш съпруг?

— Той не е тук. Всъщност не знам точно къде е. Наскоро почина. Аз съм вдовица.

— Не сте ли твърде млада, за да бъдете оставена в това пренеприятно положение, мадам? — отбеляза херцогът, отпуснал се небрежно на канапето.

— Самият вие твърде рано останахте вдовец.

Думите й се нижеха спокойно и естествено.

— Останах вдовец на много по-зряла възраст. Сега съм на двадесет и осем. Смея да твърдя, че вие сте на не повече от двадесет.

— Навърших ги миналата седмица. — Сведе очи, но това изобщо не я улесни в изричането на следващите думи: — Омъжих се на седемнадесет. А вие бяхте само на двадесет и две, когато се оженихте за Мариса, нали? Самата тя пък току-що бе навършила осемнадесет.

— Добре сте информирана.

— Имам отлична памет. А и бях на вашата сватба, ваше благородие.

— Ясно. Всъщност вече започвам да си спомням. Имате ли деца?

Тя поклати глава.

— Ще ме питате ли друго? Започнах да ожаднявам.

— Разбира се, но засега нека се върнем за миг в миналото. Ожених се за Мариса преди шест години и половина. Тогава вие трябва да сте били на тринадесет.

— Да. И след сватбата повече не ви видях.

— Значи съпругът ви е мъртъв. А баща ви в Англия ли е?

„Най-сетне в свои води“, помисли си тя. И макар да знаеше, че това, което се кани да отговори, не е истина, самото изричане на думите на глас като че ли им придаваше някаква достоверност. За неин огромен ужас успя да го каже без колебание:

— Не. Почина неотдавна. Майка ми, която беше англичанка, умря преди три години. След абдикацията на Наполеон и повторното възкачване на Бурбоните на френския престол, двамата с татко се върнахме във Франция. Здравето му беше доста разклатено. Но, слава на Бога, краят му беше лек.

В действителност, в момента баща й се намираше в Париж, в една удобна стая с прислужник и готвачка. Тя бе настояла да му предоставят всички книги, които той пожелае. Мръсникът Ошар се бе съгласил! Защо да не се съгласи?! Разполагаше и с лекар, тъй като тя бе заявила, че в противен случай няма да си помръдне и пръста. Опита се да го успокои, че с нея всичко ще бъде наред.

— Съжалявам. Знам, че загубата на родителите е много болезнена. И моят баща почина миналата година. Обичах го с цялото си сърце. Много съжалявам.

— Благодаря — Еванджелин сведе очи. Внезапно си представи баща му — красив, обаятелен мъж, висок и строен, по-тъмен дори от сина си.

— Съжалявам за баща ви. Спомням си го. Той беше много добър с мен.

Херцогът кимна, облегна се и я погледна. Прииска му се да не е толкова бледа и баща й да не е починал, защото сам знаеше колко трудно се преживява подобна загуба.

— Да, вече всичко се изяснява. Бащата на Мариса мразеше Наполеон, както вероятно го е мразил и баща ви. Не желаеше да се върне във Франция, докато той е на власт. Всъщност все още живее в Лондон и е щастлив в новата си родина. Чичо ви знае ли, че сте тук?

— Не. Дори не знае, че с татко сме заминали за Франция. Отдавна не поддържаме връзка с неговото семейство, както и с вашето.

— А съпругът ви в Англия ли почина, мадам? Той също ли беше емигрант?

Очакваше този въпрос. Ошар я бе подготвил за него. И въпреки това леко й прилоша. Дали накрая ще може да различава истината сред толкова лъжи?

— Да, ваше благородие. И той беше емигрант като баща ми. Но вече много ожаднях, ваше благородие. Може ли да получа чаша чай, преди да си тръгна?

Кларъндън стана, отиде до стената и дръпна шнура. После, без да изрече и думица, излезе.

„Това е повече от странно“, помисли си тя и се приведе над огъня, за да постопли ръцете си.