Внезапно отекнаха два изстрела. После се чу зловещ писък. След него още един изстрел. Отново агонизиращ вик. Еванджелин се завъртя като попарена и вдигна поглед към скалите. Разнесоха се гласове. Не знаеше какво да направи. Очевидно бяха разкрити. Боже господи, разкрити!

Приведе се и се втурна към пещерата, взирайки се напрегнато в непрогледния мрак. Дочу тежки стъпки от ботуши. Обърна се и видя мъже с черни пелерини. Те се спускаха бързо по скалната пътека, отрязвайки й пътя за бягство.

Един приятен глас надвика останалите:

— Претърсете всеки сантиметър от плажа! Другият сигурно е наблизо. Той е предател. Не му позволявайте да избяга!

Беше лорд Петигрю.

Еванджелин побягна към пещерата със свито сърце. Щяха да я убият или да я заловят. А баща й щеше да умре, защото тя се е провалила. Що се отнася до херцога, надали някой би повярвал, че той е извършил държавна измяна.

Сгуши се в дъното на пещерата и зачака. Чуваше приглушения плясък на водата и приближаващите се мъжки гласове. Седеше и не откъсваше поглед от входа. После си представи как Едмънд пищи от радост, когато каже нещо, с което я е разсмял. Ако я открият, и момченцето й ще умре. А Еджъртън ще продължи да се разхожда на свобода. Нямаше да го позволи! Побягна към входа на пещерата, но се закова на място, защото чу гласовете.

— Проклятие! Не можем да отидем по-нататък. Приливът настъпва. Пък и оня надали е тук.

— Прав си. Скалата навлиза в ледената вода. Хайде да се връщаме. Ще минем по другия път.

Чу ги как спират, а после прецапват и се връщат на брега.

Приливът настъпва! Това й даваше шанс да се измъкне. Водата вече се плискаше на нивото на глезените й и макар че наистина бе ледена, до този миг тя изобщо не я бе забелязала. Пристъпи бавно към входа и надигащата се стихия. Ослуша се за английски войници. Но единственият шум беше този на морето.

Наложи си да чака. Сякаш измина цяла вечност. Водата вече стигаше до бедрата й. Почти не си чувстваше краката. Не можеше да си позволи да чака повече — приливната вълна щеше да стане твърде мощна, за да успее да се справи. Събра всички сили и тръгна напред. Само още няколко крачки и щеше да заплува навън.

Неочаквано върху нея се стовари вълна, потопи я и я запрати към скалите при входа на пещерата. Остра болка прониза ребрата й и няколко секунди не успя да си поеме дъх. „Едмънд!“ Като обезумяла заби пръсти в една издатина, с мъка се пребори с тежките си подгизнали дрехи и започна да се изтласква от камък на камък по външната стена на пещерата. Когато вече нямаше за какво да се хваща, заплува, докато водата не я избута до надвисналите над морето скали. Тогава отметна полепналата по очите си коса и погледна нагоре. Нямаше никакъв начин да се изкачи по гладкия стръмен склон. Отново си спомни за Едмънд и си даде сметка, че няма избор. Трябваше да стигне до горе! Пое си дълбоко дъх и заплува напред, борейки се с всички сили с вълните. Когато отмаля напълно, се отпусна върху мразовитата вода и се остави да я изхвърли на брега. След известно време усети под себе си едър пясък и остри камъни. И никаква болка! Само облекчението, че все още е жива!

Лежеше по корем на брега и повръщаше солена вода. Накрая си даде сметка, че трябва да се раздвижи и да се скрие на безопасно място. Успя да се изправи на крака и се запрепъва към скалата. Нагоре по брега се чуваха приглушени гласове. Вдигна глава. Онова, което отдалече изглеждаше напълно гладък склон, се оказа повърхност с вдлъбнатини и корени. Можеше да го направи. Трябваше да го направи! Хвана се за една издатина, изтегли се нагоре и посегна към някакви корени, които стърчаха малко над главата й. Замоли се да я удържат. Удържаха я. Напипа още една издатина и отново се изтегли. Спря. А сега накъде? Почти се беше отказала, когато забеляза друга издатина, дълга и тясна. Можеше да я използва. Беше вече девет метра над брега, но внезапно, без никакво предупреждение, без дори отронване на камъче или пръст под краката й, скалата поддаде. Еванджелин увисна и зарита отчаяно с крака, за да намери някаква опора. След цяла вечност напипа нещо, достатъчно да се подпре поне с единия си крак. Прилепи се до скалата, а отгоре й се посипаха камъни. После настъпи тишина. Пълна. Не след дълго зърна ръба на скалата малко над главата си.

Претърколи се на равната земя и остана да лежи по корем. Не можеше да повярва, че е успяла. Надигна се бавно. Опита се да се изправи, но установи, че не е в състояние. Ребрата я боляха непоносимо.

В далечината зърна замъка Челси. Няколко от прозорците му светеха. Приведе се и побягна натам. В тъмнината се чу вик:

— Ето го! Виждам го! Стой!

Еванджелин падна на колене и запълзя. Чу се изстрел, после още един. Слава богу, не гонеха нея! Последваха още изстрели, но от още по-далече. Изправи се и побягна към липите, които ограждаха чакълената алея към северните порти. Прилепи се до едно дърво. Едва си поемаше дъх, бедрото й бе наранено, а ребрата я боляха мъчително.

В далечината чу вик:

— Не натам! Насам! Зърнах мръсника ей там, край пътя! — Като обезумял, лорд Петигрю изкрещя: — Не го убивайте! Искам го жив!

Еванджелин затвори очи и опря буза до грубата кора на дървото. Тежките стъпки се отдалечиха. Струваше й огромно усилие на волята да остане неподвижна.

По-късно запълзя покрай гъстия жив плет и се изправи едва когато стигна северното крило. Там извади ключа от джоба си, пое си дълбоко дъх и, приведена, побягна към замъка. Сенките на каменните стени я скриваха, докато премръзналите й пръсти се опитваха да пъхнат ключа в ключалката.

— Хайде, влизай, да те вземат мътните!

Накрая влезе. Трескаво го завъртя. Не помръдна. Облегна се на стената. Бе толкова изтощена и психически, и физически, че си представи как на сутринта я намират тук, на същото това място, с широко отворени очи и съвсем студена.

— Отваряй!

Накрая се завъртя. Бутна леко вратата и се провря през малката цепнатина. Най-сетне в безопасност! Сега трябваше по най-бързия начин да стигне до стаята си. Тръгна приведена нагоре. Единственият шум, нарушаващ тишината в замъка, бе собственото й тежко дишане.

Щом се озова в стаята си, запали една свещ и се обърна към огледалото. Там я посрещна изнуреното й, изпокъсано и изподрано отражение. Дрехите й бяха подгизнали, косата — сплъстена, а лицето и ръцете — целите изподраскани. Трепереше. Започна да се съблича, стискайки зъби, за да не се разкрещи от болката в ребрата. Навлече нощницата си, а отгоре и един от дебелите кадифени халати на Мариса. Но треперенето продължаваше. Събра всички одеяла и се зарови под тях. Постепенно се затопли, но не можеше да спре да трепери.

Бе победила. Наистина бе победила!

В съзнанието й все още отекваха виковете на хората на лорд Петигрю, когато си помислиха, че са я видели. А може би наистина я бяха видели. Може би просто ги бе изпреварила с няколко метра. И вероятно скоро щяха да нахлуят в стаята й. Обезумяла от страх, скочи от леглото и натъпка мокрите си дрехи под гардероба. После отново се пъхна в леглото и се насили да затвори очи. Дори и да искаше, не бе в състояние да стори нищо повече. Просто нямаше какво.

Тридесет и шеста глава

Ярките слънчеви лъчи на утрото погалиха лицето й. Бавно отвори очи. Дългата нощ най-сетне бе свършила. Често се бе стряскала насън, от ужас, че всеки миг ще дойдат за нея. Но никой не бе потропал на вратата й. Сега лежеше, преизпълнена с благодарност към този нов ден. Опита се да забрави болките в тялото, защото не можеше да си помогне с нищо, и да се съсредоточи върху по-съществени неща.

Дали хората на лорд Петигрю бяха хванали Пол Трейзон и другия мъж? Или само единия от тях? Спомни си за писмото, което бе дала на Пол Трейзон. Добре, че не бе използвала нито своето име, нито това на Джон Еджъртън.

Претърсваха околността за английски изменник. Търсеха мъж — освен, ако някой от французите не е признал пред лорд Петигрю, че изменникът е жена. В такъв случай е разкрита.

Вероятно вече са пристигнали в Челси. Не можеше да остане повече в леглото си. Трябваше да се държи естествено. Ако заяви, че е болна, херцогът може да заподозре нещо, а и лорд Петигрю би го счел за доста странно. Въпреки че не беше много добра актриса, днес се налагаше да играе добре.

Замисли се за баща си. После за Едмънд. Ако иска да ги спаси, трябва първо да спаси себе си. Но когато се видя в огледалото, едва не припадна. Косата й беше сплъстена и полепнала по лицето. А останалото… Трябваше да поприкрие някак си всичко!

Два часа минаха, докато успее да си подсуши и накъдри косата. После избра една изключително женствена, дори малко лекомислена рокля, която подчертаваше гърдите й и оттам се спускаше свободно и ефирно надолу. Ако някога бе изглеждала като олицетворение на беззащитната крехка женственост, то това бе именно сега. Погледна ръцете си и си сложи чифт бели ръкавица.

Долу не видя никого. Тъкмо се бе запътила към стаята за закуска, когато отвън по чакълената алея затрополиха колела. Забърза към гостната, дръпна тежките завеси и видя лорд Петигрю, който тъкмо слизаше от каретата. Изглеждаше много уморен.

После чу гласа на Басик. Не закъсня и гласът на херцога:

— Дрю, радвам се, че си тук! Преровихме всеки храст и всяка ферма. Не открихме изменника, да се продъни в ада дано! А вие?

„Благодаря ти, господи! Търсят мъж!“

— Открихме нещо, което би представлявало някакъв интерес — отвърна тихо Дрю. — Но нека поговорим насаме.

Еванджелин затаи дъх, докато стъпките им заглъхваха надолу по коридора. После си наложи да изчака малко, преди да ги последва.

Дори и на Басик внезапната й поява откъм гостната да се видя твърде странна, той не го показа с нищо — само се поклони и й пожела „добро утро“. Запази самообладание, отвори ведро и се насочи тържествено към библиотеката. Пое си дълбоко дъх пред вратите, отвори ги и влезе с най-лъчезарната си усмивка.