— Просто не искам да се преуморяваш. Нищо повече.

Продължиха напред. След малко Кларъндън спря.

— Това е Розовата стая. Доколкото ми е известно, възможно е тук да е преспала веднъж кралица Шарлот29, но нямам никаква представа поради каква причина. А дали пък не беше кралица Елизабет30?

Вдигна ръката й към устните си. Усети горещината му дори през ръкавицата си. Несъзнателно се притисна към него.

— Не — прошепна той. — Не!

Еванджелин се отдръпна.

— Аз съм много силна! Няма нужда да се притеснявате за мен. Аз съм силна.

Вдигна ръка и докосна бледата й буза.

— Наистина ли си толкова несломима?

Вдигна очи към тъмното му лице. Беше вперил поглед в устните й. Искаше й се повече от всичко на света да го притисне до себе си, да усети силните удари на сърцето му, да почувства плътта му.

— Разбира се, че не. Ще се видим довечера, ваше благородие.

Когато след няколко минути херцогът се върна в гостната, майка му каза:

— Тя е приятна, всъщност — красива. Не че това има особено значение, нали?

— Естествено, че няма. Но не ме разпитвай повече, майко. Нямам намерение да ти предоставям възможност за размишления и догадки.

— Надали вече има място за догадки. Доста умело я въртиш на пръста си.

— Но това е нелепо! Отнасям се с нея подобаващо. Тя е зряла жена. Вдовица. Вероятно е свикнала да взема сама решения. Смяташ ли, че баща й или съпругът й са й заповядвали какво да прави?

— Просто не я разбирам.

— Познаваш я сравнително отскоро.

— Но нямам абсолютно никакви съмнения, че ще бъда с нея до края на живота си. Единственото, от което тя има нужда, е една силна ръка. Моята.

— Много бързо си взел това решение.

— Да — сви рамене, — вероятно си права. Но какво ще стане оттук нататък — нямам никаква представа.

Мариан Клотилд никога не бе виждала сина си толкова загрижен за някого. Поведението му към тази млада жена беше невероятно очарователно. Вдигна към устните си полупразната чаша с изстинал чай и бавно отпи. Знаеше отлично репутацията му, но също и, че красивите жени, които досега бяха влизали и излизали от живота му, с нищо не бяха докоснали сърцето му. И ето че нейният горд циничен син най-сетне беше намерил жената, способна да го задържи при себе си.

Вдовица. Полуфранцузойка.

Млада жена, която очевидно обожава и сина й, и внука й.

Двадесет и пета глава

Еванджелин се закова в подножието на широката вита стълба. Във фоайето бяха строени мирно шест лакея, до един в ливреи с цветовете на херцога — пурпурно и златно. Грейсън, в официално черно, контрастираше с тях, докато инспектираше белоснежната чистота на ръкавиците им.

— Мадам, херцогът и нейно благородие са в гостната и ви очакват. Точна сте — нещо, на което нейно благородие много държи.

И тъй като в случая точността не бе нейна заслуга — събуди я някаква начумерена прислужница, — Еванджелин се задоволи само с въпроса:

— Кога пристигат гостите, Грейсън?

— След пет минути, мадам. Никой, включително и принцът-регент, не се осмелява да закъснее за прием.

— Не се и съмнявам.

Грейсън отвори двойните дъбови врати и се отдръпна, за да й стори път. Херцогът стоеше небрежно облегнат на полицата на камината, с кръстосани пред гърдите ръце и се усмихваше на нещо, което майка му тъкмо казваше. Изглеждаше великолепно в черно-бялото си вечерно облекло. Еванджелин се запита дали сам си е вързал шалчето, или Бъниън му е помогнал — то така искреше, че изглеждаше леденостудено. Докато говореше, жестикулираше разпалено с дългите си пръсти. Представи си как тези пръсти галят нежно бузата й. Брадичката… Шията… После се спускат към гърдите… Пое си дълбоко дъх. Нямаше право да мисли за него по този начин, защото знаеше, че страстта се отразява в очите й. Знаеше също, че когато започнеше да си представя подобни неща, той я усещаше.

Но беше млада, прекалено млада, за да изживее живота си съвсем сама…

Херцогът млъкна по средата на изречението, щом я зърна. Никога досега не бе виждал по-красива жена. Изглеждаше разкошно в кремавата рокля на Мариса от сатен и дантела. Високата талия очертаваше и повдигаше гърдите й. Бяха прекалено много на показ. Такова изобилие на плът. Кларъндън се смръщи. Май ще трябва да си поговори с нея. Усети накъде литва въображението му, но не можеше да се спре. Ако останеше само за миг насаме с нея, щеше да я прегърне, да смъкне роклята й до кръста, да я изпие с поглед, а после и с устни. Взря се в очите й. Защо ли беше тъжна и унила? Нямаше никаква причина, освен ако не се чувстваше нещастна тук, в Лондон. С него. Усети, че майка му го наблюдава. Трябваше да се стегне и овладее.

Налагаше се да каже нещо — нещо, което няма нищо общо с желанието му да смъкне роклята й и да я обладае направо пред камината. Прочисти си гърлото, пристъпи две крачки и спря просто защото нямаше доверие на ръцете си.

— Закъсняваш, Еванджелин, но няма да коментирам постъпката ти. Беше толкова уморена. Пък и нали вече си тук.

— Изобщо не съм закъсняла, ваше благородие. Дори и Грейсън отбеляза, че съм много точна.

— Е, за малко да закъснееш. — Съзнаваше, че се държи като глупак.

Еванджелин не го удостои с повече внимание, а се обърна към херцогинята и направи дълбок реверанс.

— Ваше благородие!

— О, боже — възкликна Мариан Клотилд. — Скъпи мой, ще трябва да пазиш Еванджелин! Тя е абсолютно неустоима! Опасявам се, че господата ще бъдат така запленени от нея, че ще си изгубят ума.

— И с пълно право! Само погледни деколтето й, майко! Едва ли не до кръста! Прекалено много плът е изложена на показ! Но тъй като всички присъстващи тази вечер господа са джентълмени, надявам се, че ще направят всичко възможно поне да не я изпиват открито с поглед. Ако някой обаче се осмели да прекрачи границите, ще го привикам зад твоите розови храсти и ще му смачкам фасона.

— Уверявам ви, ваше благородие, че никой от господата няма да ме удостои с повторен поглед. Аз съм вдовица, нямам пари и външността ми е повече от обикновена.

Ала още докато изричаше тези думи, покри с ръце гърдите си. Беше се опитала да спори с Дори, но без успех.

Докато се усети, херцогът вече стоеше само на крачка от нея и й шепнеше:

— Ако кажеш още нещо от този род, ще те напердаша! Разбираш ли ме?

Еванджелин се насили да се усмихне и да отмести ръцете си.

— Разбирам думите ви, но не и вас.

— Никога не искам да се подценяваш! Но деколтето на роклята ти е твърде ниско. Ще кажеш на Дори да го вдигне поне с пет сантиметра. Не желая друг мъж да вижда гърдите ти.

— Защо?

— Защото са мои!

Едва се въздържа да не се озове в обятията му. Той го усети и й се усмихна.

— Скъпи, да не би пак да дразниш Еванджелин?

— О, не, майко. Просто я уведомих какво очаквам от нея тази вечер.

Мариан Клотилд се смръщи леко, но в този миг до ушите й достигнаха гласове и смях от фоайето. Какво ли е казал синът й на Еванджелин? Момичето се бе изчервило като рак. Щеше й се да може да го попита и после и тя самата да се изчерви. За първи път съжали, че гостите й са толкова точни!

Това ли бе представата на херцогинята за малка приятелска вечеря? Еванджелин обходи с поглед огромната маса в трапезарията, на която се бяха разположили двадесет и пет изискано облечени гости. Лейди Пембърли я бе поздравила дружелюбно, но все пак не бе пропуснала да отбележи, че е изложила на показ прекалено много плът, а тази забележка бе причинила гръмотевичното смръщване на херцога. Фелиша пък, която в този момент се опитваше да привлече вниманието на лорд Петигрю, като го потупваше деликатно по ръката с ветрилото си от слонова кост, се обърна и през смях заяви, че херцогът е допуснал огромна грешка, като е държал Еванджелин скрита в Челси толкова дълго.

— Имах нужда да остана в провинцията — бе отвърнала Еванджелин, свивайки рамене.

— Но, както виждам, вече нямате, мадам.

Знаеше, че той ще дойде, но не бе осъзнала, че вече е пристигнал и че стои точно зад нея. Обърна се бавно, за да се изправи лице в лице с човека, когото с удоволствие би убила. Вдигна гордо брадичка.

— Както сам виждате, сър Джон, така е.

Сър Джон се поклони.

— Позволете ми да ви придружа до масата за вечеря, мадам. За нас е голямо удоволствие, че сте решили да напуснете провинцията. Сигурен съм, че тук, в Лондон, ще откриете много интересни неща, с които да запълвате времето си. Вероятно след вечеря ще обсъдим някое друго развлечение.

Еванджелин усещаше, че херцогът наблюдава и нея, и сър Джон. Свела поглед, тя тръгна към официалната трапезария.

За нейна най-голяма изненада, лично Кларъндън я чакаше до стола. Лично той го дръпна, за да може тя да седне. Лакеят стоеше като истукан, ококорен изумено. Накрая се усети и отстъпи назад. Джон Еджъртън се задоволи да покаже учудването си само с леко повдигане на веждите и зае мястото си малко по-надолу на масата, при което Еванджелин тайничко въздъхна с облекчение. Столът вдясно от нея бе запазен за лорд Джордж Уолис, военен в оставка с големи бакенбарди, който имаше обезпокоителния навик да вмъква странни забележки във всеки разговор, случайно достигнал до ушите му. При това мразеше Наполеон от дъното на душата си — загубил беше и двамата си братя в сражение с войските му.

Срещу нея седеше лейди Джейн Белърман, най-голямата дъщеря на някакъв граф — хубавичко момиче с рокля от розов сатен и газ, което й отправи дълъг изучаващ поглед, а после се втренчи студено в нея. Еванджелин въздъхна и, без да вдига глава, продължи да гони едно парченце сьомга из чинията си.

Блюдата се редяха. Лакеите непрекъснато бяха нащрек. Започваше да я боли глава. Лорд Джордж Уолис я угощаваше с нескончаеми разкази за битките в Испания.

— Тези мръсници са все още сред нас! — Боецът преполови чашата си с вино на един дъх. — И така ще бъде, докато той не изгние в земята.