Мариан Клотилд потупа сключените й ръце.

— Ще го попитаме. Вие все още не ме познавате достатъчно добре, но ще ви кажа истината. За добро или зло, двамата със сина ми много си приличаме. А вие, скъпа моя Еванджелин, изпитвате огромна вина. Нали?

Как е разбрала? Прозвуча ужасено:

— Да, вероятно…

— Вие сте част от семейството. Можете да останете при нас, докогато поискате. Между другото, роклята на Мариса много ви отива. Предполагам, че Дори ви я е преправила.

— Да, тя е много добра шивачка.

— Разбрах го много отдавна. Именно аз я назначих за камериерка на Мариса. Тя много я харесваше.

В този момент в гостната влезе висок пълен мъж, с гъста червеникавобяла коса и тежък сребърен чаен поднос. Имаше рошави тъмнорижави вежди, които стояха постоянно стрелнати нагоре и му придаваха изражение на лека почуда.

— А-а, Грейсън, донесъл си нещо да се подкрепим.

— Да. Както вие го предпочитате, ваше благородие. — Постави подноса на масичката пред тях.

— Грейсън и аз израснахме заедно — отбеляза Мариан Клотилд, а през това време, за голяма изненада на Еванджелин, самият иконом започна да разлива чая.

— Мадам, за вас?

— За мен без нищо, Грейсън.

— Справя се великолепно. Аз имам артрит, който от година на година ме прави все по-тромава. Това е една от причините, поради които не мога да стоя в Челси. Влагата и студът там влошават още повече състоянието ми. — Усмихна се на иконома и пое от него чашата си с чай. — Мисля, че сме внушителна двойка — вече костите ни стават все по-крехки, косите все по-бели, а годините все по-тежки.

— Напълно сте права, ваше благородие — обади се Грейсън, — но аз съм на мнение, че колкото по-червена е косата, толкова по-леко носим годините.

— Естествено, че ще си на това мнение. — Мариан Клотилд елегантно отхапа от ябълковата тарталета. — М-м, великолепно! Е, не чак толкова добро като на прехвалената готвачка на Филип Мерсьоро или на госпожа Дент, но все пак става. А това, Грейсън, е мадам дьо ла Валет. Член на нашето семейство и бавачка на лорд Едмънд.

Грейсън огледа Еванджелин и бавно кимна.

— Мисля, че е много добро решение — с тези думи напусна гостната.

Мариан Клотилд се засмя.

— Виждам, че не можете да откъснете очи от кифличките. Моля, вземете си, Еванджелин.

— Как се спогаждат двамата с Басик?

— Много сте проницателна — засмя се херцогинята. — Всъщност те никога не са се срещали. Херцогът е съгласен с мен, че трябва да държим домакинствата си разделени. А да видите Цар Иван! Така наричам иконома ни в Сейнт Джон Корт, северното имение на Ричард. Той е още по-скован и официален дори от Грейсън и Басик взети заедно. Веднъж ме удостои с честта да се отпусне дотолкова, че да ме уведоми, че ако Уилям Завоевателя е имал удоволствието да се ползва от услугите на иконом, то несъмнено това е бил един от неговите предци.

Еванджелин все още се смееше, когато херцогът влезе. Кларъндън спря за миг на прага и очите му се озариха. „Каква усмивка!“, помисли си майка му, без да откъсва поглед от него.

Двадесет и четвърта глава

— Влизай и сядай, скъпи! Налей си чай. Еванджелин хареса кифличките. Тъкмо й разказвах за Цар Иван.

— Истинска напаст! От смеха ти разбирам, Еванджелин, че майка ми не се е опитвала да те разпитва за величието на предците ти, да те обвинява, че крадеш обичта на сина ми, или да те заплашва, че ще изтръгне ноктите на краката ти, ако се осмелиш да отправиш дори и една критика срещу мен или моя наследник.

— Обсъждахме единствено предците на Цар Иван, ваше благородие.

— Той е стар методист27. Изпитвах ужас от него, когато бях момче. Така е и до ден днешен.

Херцогът си наля чаша чай, после доля и на майка си.

Еванджелин отново се засмя — един прекрасен волен звук, който изпълни гърдите му и от който му се при иска да я сграбчи и да я целува до припадък, да смъкне роклята й до кръста, да погали гърдите й, да вкуси от нея и… Боже господи, седи в гостната на майка си и си пие чая, а в същото време си представя как се люби с Еванджелин и я целува дотогава, докато не започне да крещи името му. Опита се да се овладее и… се задави.

Майка му го потупа по гърба. Когато се възстанови, й се стори доста изчервен, но прояви благоразумието да отклони темата.

— Все още не сме говорили за убийството на госпожа Нийдъл. Използвам ужасна дума, но това е истината. Е, какво знаеш по този въпрос?

— Барон Линдли нагостил Еванджелин с порция идиотизъм. Уж някоя от отварите на госпожа Нийдъл била убила нечия любовница или съпруга и човекът решил да си отмъсти. Абсолютни глупости! Старият тъпанар — хм-м, моля за извинение — старият идиот просто е бързал да се прибере вкъщи, за да надигне бутилката с бренди и да си постави възглавничка под болния от подагра крак. Дължим огромна благодарност на Еванджелин. Беше се справила почти с всичко, преди да пристигна. — Тъмните му очи се втренчиха в тежкия пръстен със смарагд и герб. — Предприех необходимото за осигуряване безопасността на замъка Челси. В убийството няма абсолютно никакъв смисъл. Тя беше напълно безобидна. Побиват ме тръпки. Защо? Защо точно госпожа Нийдъл?! Ще разровим тази работа. Изобщо не възнамерявам да загърбя случая и да го забравя. Ще открия кой е извършителят и каква е причината.

Еванджелин се запита какво ли е направил досега и какво ли смята да предприеме. Дали ще открие, че предатели използват частния му плаж за проникване в Англия. Дали ще открие, че тя самата е предателка. Не смееше да вдигне очи от чашата от дрезденски порцелан.

— Получих писмо от госпожа Роли — каза след известна пауза Мариан Клотилд. — Всички в Челси са много обезпокоени. Радвам се, че няма да оставиш нещата, скъпи. Госпожа Нийдъл беше мила старица, която виждаше много неща. Казвала ли съм ти, че съвсем точно предрече раждането ти? Разправяше ми още, че ще бъдеш по-красив от баща си и по-умен от мен — нещо, което тогава ми се виждаше невъзможно. И голям любовник. Което пък изобщо не ме интересуваше. — Усмихна се и го потупа по рамото. — Ще поговорим по-късно.

Херцогът рязко стана на крака.

— Еванджелин е уморена. Ще я заведа в Розовата стая, за да си почине до вечерята. Хайде, Еванджелин.

Протегна й ръка. Тя вдигна очи, кимна много бавно и му подаде своята.

— О, боже — възкликна Мариан Клотилд. — Тази вечер имаме гости. Ще ме застрелят, ако отложа поканата толкова късно. Какво ще правим?

Еванджелин чу как херцогът си мърмори нещо под носа.

— Дали по някаква случайност лейди Пембърли не е между поканените? И госпожица Сторли?

Мариан Клотилд я дари с обезоръжаваща усмивка.

— Значи вече се познавате с Юдора? Уелингтън28 спокойно може да я назначи за свой генерал. Да, и тя е поканена.

— Двамата с Цар Иван са си лика-прилика — намеси се херцогът. — Акостира в подножието на моя замък още втората вечер от пристигането на Еванджелин. Искаше да се увери, че не съм попаднал в ноктите на някоя закопняла за богатство уличница. Довлече със себе си и Дрю, и Джон Еджъртън. Но когато си тръгна, бе в отлично настроение. Очевидно одобри Еванджелин.

— Лорд Петигрю и Джон Еджъртън също ли ще идват, ваше благородие?

— Ще ги поканя. — Мариан Клотилд се засмя. — Точно от още двама господа имах нужда на масата. Да се надяваме, че ще дойдат.

„Поне Джон Еджъртън със сигурност“, помисли си Еванджелин.

Херцогинята се обърна към сина си:

— Много странно! Дрю постоянно е с Фелиша. Навсякъде! — Поклати глава. — Никога няма да разбера точно кой тип жени карат мъжете да падат на колене!

— Но това е отблъскващо, майко! Никой мъж не трябва да пада на колене!

— Говорех образно…

— Няма значение. Никой мъж, който държи на себе си, не трябва да слиза толкова ниско. Съмнявам се Фелиша да спре да бърбори дори когато… Е, няма значение.

Изтракването на чашата на майка му в чинийката спря тирадата.

Еванджелин изобщо не ги слушаше. Тъкмо се чудеше как да предаде съобщение на Джон Еджъртън и ето, че Мариан бе разрешила проблема й. Облиза дискретно устни.

— Благодаря ви, че ми позволявате да присъствам, ваше благородие.

— Какво ще кажеш, Ричард? Дали да не взема пък да изпратя на Еванджелин в стаята й вечерята?

— Бих предпочел двамата да вечеряме сами в библиотеката ми, пред камината.

— Изключено! Трябва да се стегнеш!

— Е, поне ти ще имаш възможност да си починеш. — Херцогът придърпа още по-близо до себе си, Еванджелин.

Майка му направо не можеше да повярва на очите си. Това бе зашеметяващо. Тонът му бе безапелационен.

Еванджелин не каза нищо — просто кимна. Искаше да остане сама, за да помисли и да реши какво ще каже на Еджъртън. Единственото й желание беше да го убие.

— Защо трепериш?

Еванджелин се стресна.

— Не, не треперя, ваше благородие.

— Ще се видим по-късно — обади се Мариан Клотилд. — Наистина ми изглеждате малко уморена. Розовата стая е много приятна.

Заизкачваха се един до друг по широката вита стълба.

— Къщата е много елегантна.

— В по-голямата си част е обзаведена по вкуса на майка ми. Тя никак не харесваше наредбата на свекърва си. Майка ми има усет за нещата. И не само за вещите, а и за хората.

— Освен това е много добра.

— Не е задължително да присъстваш на тази вечеря, която е планирала.

— Наистина ли смятате, че майка ви не иска да присъствам? Тя е толкова любезна, че не мога да разбера истинските й чувства. За разлика от вас. Винаги съм наясно какво си мислите.

— Тук не съм напълно съгласен с теб. — Ако знаеше, нямаше да си стои спокойно само на сантиметър от него и да му се усмихва. — А що се отнася до чувствата на скъпата ми майка, те са без значение. И нямат нищо общо с онова, което имах предвид. Изобщо не ме разбра.

— Добре, кажете ми тогава какво е вашето желание, ваше благородие?