— Надявам се, че както заради себе си, така и заради скъпия си баща, ще усвоиш бързо занаята. Жените имат вроден талант за измама. Те само с това се занимават. Сигурен съм, че ти не си по-различна.

— Мнението ви за моя пол не е много благосклонно.

— Напротив, боготворя пола ти. Всички мъже ви обожават, когато стане въпрос за задоволяване на нуждите им. Но на нито една жена не може да се има доверие.

— Тогава защо искахте да се ожените за едно седемнадесет годишно момиче?

— Точно по тази причина. Заради младостта. Тогава все още не беше успяла да доведеш до съвършенство женските си умения. Щях да те науча на всичко и да те моделирам по мой вкус. — Извади часовника от джобчето на жилетката си. — Време е. Гледай внимателно какво правя.

Извади една носна кърпичка, покри фенера и го изнесе до входа на пещерата. В далечината се мярна кратко проблясване. След секунда — още едно.

Еджъртън смъкна кърпичката от фенера и го вдигна високо.

— Винаги ще получаваш двоен сигнал. Трябва да отвърнеш с постоянна светлина, достатъчно продължителна, за да могат мъжете да се ориентират. Ще навлязат в заливчето и ще акостират на дока. Там ще ги посрещнеш.

След тези думи той отново свали фенера, покри го с кърпичката и го остави в пещерата.

— При прилив пещерата се наводнява.

— Хората са предупредени. Те никога няма да се приближат, ако ти самата не им подадеш сигнала. — Вдигна ръка. — Слушай!

Долови тихия ритмичен звук на весла.

— Отивай. И не забравяй, скъпи мой Орел, че си една от нас. Ще поздравиш мъжете и ще ми донесеш пакета с инструкциите. Тази вечер ще ги разшифроваме заедно.

Еванджелин кимна и забърза по дългия док. Малкият платноход на Едмънд се полюшваше леко на котвата си. Малко по-нататък се мержелееше една по-голяма, корабна лодка. Двама мъже, загърнати в черни палта, се насочиха към нея. Единият от тях пристъпи напред и заговори на перфектен английски:

— Всичко върви добре. Вие трябва да сте Орела.

Еванджелин само кимна. Не смееше да си отвори устата. Човекът я изгледа.

— Бях уведомен, че свръзката ни ще бъде жена, но не очаквах, че е толкова млада и красива.

Прииска й се да се изплюе върху ботушите му. Когато заговори, гласът й бе хладен и режещ като нощта.

— Дайте ми инструкциите си.

Остави мъжете да я чакат на дока и се насочи към пещерата. Там отвори пакета и извади документите. Имаше два плика — в единия беше писмото от баща й. Другият съдържаше документи и съобщение с шифъра на Ошар. Ръцете й трепереха. Мисълта й се луташе трескаво. Непрекъснато объркваше буквите.

— Успокой се, Еванджелин. Мъжете ще те чакат. Опитай пак.

Изминаха още петнадесет минути, докато се увери, че съобщението наистина е от Ошар. Документите представляваха препоръки и характеристики за някой си Алън Данърд, кандидатстващ за поста „секретар на лорд Джордж Барингтън“ в Лондон. Еванджелин никога не бе чувала името на този благородник, но можеше да се обзаложи, че е свързан по някакъв начин с Военното министерство. Постара се да запомни и двете имена, за да ги предаде на херцога.

— Редовни са.

Джон Еджъртън извади от джобчето на жилетката си малко парче въглен.

— Напиши инициалите си в долния край. Без тях хората не могат да продължат за Лондон.

Когато подаде пакета на единия от мъжете и им каза адреса на Риса, те кимнаха.

— А bientot, Mademoiselle L’Aigle.26

Единият докосна устни с пръстите си.

— Може би ще се видим отново, при по-различни обстоятелства.

— Не мисля, но бъдете сигурен, че аз никога няма да ви забравя.

Щом лодката се скри зад вдадената в морето скала, Джон Еджъртън излезе от пещерата.

— Справи се добре, Еванджелин. Както вече ти казах, следващите инструкции ще откриеш в плика. — Направи пауза и докосна леко бузата й. Тя се отдръпна рязко. — Съжалявам, че съм злодеят в тази драма, макар че именно тя те доведе отново при мен, а в крайна сметка точно това бе съкровеното ми желание. Пак ще се виждаме, Еванджелин. Вероятно с течение на времето ще се смириш и ще проявиш по-голяма отстъпчивост.

— Изключено!

— Ще видим, ще видим! Съвсем ясно е изписано на лицето ти, че все още се колебаеш. Вероятно се чудиш дали няма да можеш да се откопчиш от нас. Не можеш! Слушай ме внимателно. Ако нещо се случи с мен, издал съм заповед лорд Едмънд да бъде убит. Бързо и прецизно. Малкото му тяло ще бъде заровено там, където никой няма да го намери. Ще умре изцяло по твоя вина. А да не забравяме и скъпия ти баща. Два трупа, Еванджелин, ако ме предадеш на херцога или на когото и да било! Разбираш ли ме?

Осъзна, че е победена. Вероятно и той го разбра по изражението й. Не и Едмънд! Не и момченцето, което й ставаше все по-скъпо с всеки изминал ден! Нямаше да го по-не се.

— Разбираш ли ме?

— Да…

— Чудесно! Съветвам те да съхраниш в съзнанието си една картина: баща ти, притиснал малкия Едмънд в обятията си, лежащи дълбоко погребани в един и същи гроб.

Не каза нищо. Изражението й остана непроменено. Усети, че се вледенява и й прилошава. Еджъртън бе спечелил.

Не знаеше колко време е минало, когато бавно пое нагоре по скалната пътека, притиснала до сърцето си писмото от баща си. Всичко свърши. За нея вече всичко свърши. Беше предала Англия.

Беше предала и херцога.

Вече нямаше връщане назад.

Двадесета глава

Тревлин се облегна доволно на тапицираната с възглавнички дървена пейка в гостилницата „Бялата гъска“. Халбата черна бира бе поуталожила жаждата му. Дори и да възприемаше за странно желанието на мадам дьо ла Валет да пропътува близо осем километра само за да разгледа миниатюрната норманска църква на варовиковите скали, не беше негова работа да задава въпроси. Предполагаше, че младата дама просто скучае, затова е решила да изучи околността. През последните няколко седмици я бе придружил до Ландсдаун — живописно селце сред хълмовете на Саутси, и до абатство Саутхамптън, което бе преживяло вековни политически и религиозни размирици, както тя го бе осведомила.

При пристигането й в Челси, я бе помислил за весела дама — тогава смехът й често бе предизвиквал усмивка на устните му. Но с течение на времето тя се затваряше все повече и повече в себе си, дори разходките сред природата не й помагаха. Тревлин направи знак на кръчмарката да му донесе още една халба, а намигването й изтри от съзнанието му всички мисли за мадам.



Вонята на риба се просмукваше навсякъде. Еванджелин сбърчи нос, докато завиваше от тясната калдъръмена уличка към виещата се пътека, която извеждаше при древната каменна църквица. Въпреки че наоколо не се виждаше никой, усещаше, че я наблюдават. Листата на дърветата зад нея внезапно прошумоляха. Рязко се извърна. Нямаше жива душа.

След онази нощ с Еджъртън в пещерата почти не се бе отделяла от Едмънд. И естествено постоянното й присъствие бързо бе досадило на детето. Опитваше се да се държи естествено с него, да се смее и да се шегува, макар че никак не й бе лесно. Всяка сянка, всеки неочакван шум криеха заплаха.

Беше започнала да си води дневник за всички хора, с които се срещаше. Толкова силно копнееше внезапно да се случи нещо, което да промени ситуацията и така безумно се надяваше на чудо, че искаше да разполага с всички възможни доказателства, които би могла един ден да предостави на властите.

Докато лежеше нощем в леглото, сама и изпълнена със страх, често се питаше дали все пак да не пише на херцога и да го помоли за помощ. А после пред очите й изплуваше Едмънд в прегръдките на баща й — и двамата бледи, бездиханни, завинаги напуснали този свят. Чудеше се колко ли още ще издържи. Понякога дори си представяше как се промъква в къщата му в Лондон и убива Джон Еджъртън със собствените си ръце, но мисълта за детето винаги я възпираше. Той вече беше нейното момче, което все се смееше щастливо, преследваше я и се опитваше да я застреля с пистолета — подарък от човека, който не би се поколебал да го убие. На кого ли Еджъртън е възложил смъртта му, в случай че тя го предаде?

Заплахата за живота на Едмънд я постави на колене така, както опасността за баща й не бе успяла. Той беше тук — оставен на нейните грижи. Тя бе отговорна за него. За това беззащитно петгодишно дете!

Когато стигна арката на църковните дъбови порти, вече бе успяла да си придаде спокоен и непроницаем вид. Вратата се отвори с пронизително изскърцване. Вътре беше студено и влажно — дебелите каменни стени не пропускаха почти никаква топлина.

Църквата беше празна. Тръгна бавно по тясната пътека между голите дървени пейки. До ушите й достигна лек стържещ звук.

— Вие ли сте Орела?

Дребен мъж, облечен в грубите вълнени дрехи на местните рибари, излезе от сенките. Беше съвсем млад, по меката кожа на лицето му не се забелязваше и следа от брада.

— Да. Вие ли ме следяхте?

— Не, партньорът ми. Той не се доверява на жени. С радост би клъцнал красивото ви вратле.

Очевидно се опитваше да я сплаши, но вече бе надраснала страха за собствения си живот. Протегна ръка.

— Дайте ми пакета. Нямам време за губене.

Момчето се смръщи. Явно го беше изненадала. После бавно измъкна мръсния плик от пояса си и й го подаде. Еванджелин седна на пейката и разстла листа в скута си. След малко вдигна очи.

— Вие ли сте Конан Деуит?

— Това е партньорът ми. Той е благородникът.

— Доведете ми го. Трябва да го видя.

— Конан ми каза само аз да се срещна с вас… — В гласа му имаше колебливост.

— Трябва да дойде! Ако откаже, не мога да направя нищо.

В закодираното съобщение от Ошар имаше описание на Конан Деуит: висок рус мъж, с бенка на лявата буза, близо до окото.

— Добре. Но дано имате основателна причина да настоявате.

— Не ме е грижа какво ще направите.

— Ще проверя дали иска да дойде.