— Не говорете повече. Просто яжте.

Самият той си сервира препечени филийки, яйца и бъбречета.

На госпожа Роли очевидно не й се тръгваше.

— Негово благородие каза, че не харесвате много обилните английски закуски. И тъй като не иска да залинеете, реши, че кроасаните ще бъдат по-подходящи.

Еванджелин погледна към херцога, който тъкмо поднасяше към устата си хапка омлет.

— Да, не бих искал да загубя вашата… ъ-ъм… горна половина.

Госпожа Роли си броеше ключовете и според Еванджелин изобщо не го чу. Инстинктивно обаче се попрегърби.

— Както виждам — госпожа Роли леко я тупна по гърба, — дори се е справила великолепно с роклята. Каза ми, че е стеснила полата, за да разшири други места. А сега ще ви оставя да закусвате спокойно. Все имам толкова много работа. Колкото и да ми се иска, не мога да стоя и да си бъбря с вас.

— Забележителна е — отбеляза Еванджелин, когато тя излезе.

— Наистина. Двете с майка ми са приятелки от години. Бях на дванадесет, когато ми разказа всичко за момичетата. Яжте! Това не е достатъчно.

— Отвратителен сте! — Еванджелин се засмя. — И сте били само на дванадесет?

— Може би и половина — не си спомням точно. Но госпожа Роли ми каза кое какво е, поне в основни линии, като например никога да не докосвам момиче по-нагоре от китката, никога да не позволявам на момиче да ми шепти в ухото и други такива изнервящи неща.

— И защо, за бога? Какво изнервящо има в шептенето в ухото?

— Очевидно толкова близкото присъствие на женско същество до мъжко може да доведе до неконтролируем импулси. Дъхът на момичето в ухото може да предизвика прекрачване на граници. — Изправи се и хвърли салфетката си до чинията. — А сега ще ме извините, но обещах на Едмънд да пояздим. Ще се видим по-късно. Вие не бързайте. Е, до обяд.

Половината от закуската бе останала недокосната в чинията му. Еванджелин бавно намаза с конфитюр следващия си кроасан. Захапа го и притвори очи. Какво ли я е чул да казва пред портрета?

Изведнъж почувства хладните сухи пръсти на Джон Еджъртън върху китката си. Потрепера. Осъзна, че е смачкала кроасана. Остави го в чинията и изтри ръце в салфетката. Тази вечер имаше среща с него в заливчето. За инструкции. Хапката в устата й загорча. Едва успя да преглътне. Бе го забравила за известно време не задълго, но достатъчно, за да се прекърши при нахлулия спомен.

Остана на масата, докато не чу, че херцогът и Едмънд напускат замъка. После бързо се качи в стаята си. Макар че Ошар й бе описал частния плаж и тайната пещера, тя все още не я беше зърнала, което означаваше, че не се намира чак толкова лесно. А трябваше да я открие. Нямаше друг избор. Рискуваше прекалено много, ако закъснееше за срещата.

Преоблече се набързо в една от своите стари рокли и обу стари ботушки. Когато излезе от замъка, утрото вече беше наистина много топло. Това лято в средата на зимата предизвикваше странни усещания. До обяд вероятно щеше да стане горещо. Пое с пълни гърди соления остър въздух. Лекият бриз рошеше косата й. Докато вървеше по дългата зигзагообразна пътека, по челото и на тила й избиха капчици пот.

След като се озова на брега, засенчи с ръка очите си и се загледа на юг. Скалата бе надвиснала над водата, а голото й ръбесто лице тънеше в сянка. Забърза към нея по едрия пясък. Откри пещерата съвсем случайно, препъвайки се в бодливите храсти. Беше съвсем до водата. Между входа й и вълните имаше не повече от една стъпка пясък. Никой не би я видял, освен ако не се оглежда специално за нея.

Входът беше нисък и трябваше да се наведе. После таванът се издигна изведнъж. Направи няколко крачки навътре и потрепера. Стените бяха влажни, а въздухът — пронизващо хладен. Постепенно очите й привикнаха с мрака. Видя, че пещерата е тясна и дълга. Протегна ръка и опипа стените — бяха хлъзгави и покрити с водорасли. Очевидно при прилив пещерата се пълнеше. Изобщо нямаше да е приятно да се окажеш приклещен тук.

Отстъпи няколко крачки и за миг остана неподвижна до изхода. Вдигна лице към слънцето и пое с пълни гърди соления морски въздух.

После излезе навън, огледа морската шир и застина. Наоколо десетина метра херцогът бе нагазил до кръста във одата, понесъл Едмънд на раменете си. Еванджелин се скри обратно в пещерата. Боже господи, какво прави той тук? Предполагаше се, че язди. Морето вероятно бе все още много студено. Вярно, че вчера бе изразил намерението си да поплува със сина си. Но тук? И сега?

Замисли се дали да не остане в пещерата, докато херцогът и Едмънд не си тръгнат, но забеляза, че приливът бързо настъпва. Не искаше да се мокри. Още по-малко пък — да се удави.

Не можеше да тръгне на юг, защото скалата там навлизаше навътре във водата. Тогава на север, откъдето дойде. Излезе с високо вдигната глава и си заподсвирква под топлия бриз.

Нямаше намерение да поглежда към него. Но погледна. Никога не беше виждала гол мъж. Беше само на шест метра от нея. Виждаше го много ясно, дори прекалено ясно. В този момент той вдигна Едмънд над главата си и го хвърли във водата. Никога не бе съзнавала така мъжкото въздействие — всъщност до снощи, когато той я бе докосвал и целувал. А сега бе пред нея, съвсем гол и в абсолютно неведение за присъствието й. Никога не си бе представяла, че един мъж може да изглежда така. Баща й безспорно бе много красив, но той бе слаб и деликатен, без никакви мускули. Докато херцогът беше висок, мускулест и космат — от гъстата мокра черна коса, през гъстите черни косми на гърдите, та чак до гъстите черни косми на слабините. Изпиваше го с очи. Изгаряше от бясно желание да се втурне към него, да го събори по гръб на пясъка и да го притисне с тялото си.

Знаеше, че мъжът има фалос. Установи, че не го намира за плашещ или грозен. Херцогът просто изглеждаше различен. После чу как Едмънд изписква от удоволствие и видя някаква плетеница от ръце и крака. Когато се изправиха, детето бе увиснало на гърба на баща си, увило ръце около врата му. Херцогът казваше:

— Добре, Едмънд, достатъчно. Десет минути, не повече, иначе ще замръзнем и ще се превърнем в шушулки.

Трябваше да си тръгне. Той все още не я беше видял. Трябваше да си тръгне веднага. Еванджелин забърза към един гъсталак и се скри зад него. И продължи да наблюдава. Едмънд пищеше от удоволствие. После каза нещо, посочи към една чайка и херцогът се засмя. И двамата потреперваха от студ.

Гледаше как мускулите му играят, докато гази във водата и носи Едмънд на раменете си. Още малко! Имаше още време.

Но не и срам.

Шестнадесета глава

— Татко, татко! Виж, Ева е там! — Едмънд размахваше ръце като обезумял. — Дошла е да ни гледа как плуваме. Много се радвам! Защото май не ми повярва, че съм добър плувец.

Жребият беше хвърлен. Хванаха я. Чу как херцогът вика:

— Виждам я, Едмънд. Да, ето я там, на не повече от двадесет метра от нас. Вероятно сега върви насам, тъй като е разбрала, че не може да избяга по другия път. Нека я изчакаме. Сигурен съм, че ще ни каже дали й е харесало плувното ни представление.

Еванджелин се закова на място. Кога ли бе забелязал, че е там и че го наблюдава като омагьосана? Сега стоеше до глезените във водата, вълните се плискаха леко около краката му, а той се променяше. Преди изобщо не бе изглеждал чужд или плашещ, но сега се променяше. И то бързо. Не помръдваше. Стоеше и я гледаше, и се променяше, и растеше, и се втвърдяваше все повече и повече. Ако беше на негово място, би избягала или би се покрила с нещо, но той не го направи. Продължаваше да си стои там, с Едмънд на рамене, усмихваше й се и продължаваше да се променя пред очите й. О, боже!

Накрая се засмя, смъкна детето и го постави на пясъка.

— Донеси кърпите, Едмънд, и се увий добре. Не искам да настинеш. Вероятно братовчедка ти Ева ще се присъедини към нас.

Тя не помръдна дори на сантиметър.

— Ева! — Едмънд вече бягаше към нея и едновременно с това се бършеше. — Видя ли ни? Татко ме хвърляше във водата и аз плувах като морски костур! Той каза, че трябва много да внимавам, да не би някой рибар да се опита да ме хване, защото съм като риба. Може и да ме опържи в тиган и да ме изяде. Ела да кажеш „здравей“ на татко!

Какво можеше да направи една очарована и изгубила ума и дума жена? Еванджелин тръгна с детето. Херцогът вече си беше завързал кърпа около кръста, а друга бе метнал на раменете си. Възелът на долната изглеждаше добре стегнат, но тя знаеше, че би могла да го развърже за секунда.

— Татко каза, че дамите не могат да плуват!

Едмънд падна на колене и започна да събира пясък на купчини, да го потупва и да го оформя като кули на замък. После се зае да копае ров.

— Баща ти греши. Хайде, Едмънд, облечи се, за да се затоплиш. Какво строиш?

— Татко никога не греши, братовчедке Ева. Строя Челси.

— Може — обади се херцогът, — да ви науча да плувате още по-добре.

— Нямам нужда от уроци. Аз съм риба, също като Едмънд. Но по-скоро змиорка.

— Обличай се, Едмънд! А вие ще ми кажете какво правите тук, Еванджелин.

— Уж е февруари, а е толкова топло. Излязох да се по-разходя. Без да се усетя, съм стигнала до тук и ви заварвам без дрехи. Сега поне сте увит с кърпа, макар че това не е същото като да сте с бричове и риза.

— Ясно. Значи пейзажът наоколо ви е приятен?

— Разбира се. Израснала съм в провинцията. Природата е невероятно красива… Особено по крайбрежието…

Знаеше, че е много добре сложен. Също като баща си играеше бокс в клуба „Джентълмен Джаксънс“ и бе здрав, мускулест, без грам тлъстина. Отправи й усмивка като крадец, забелязал сребърен поднос.

— И аз със сигурност бих се наслаждавал на пейзажа, ако се разхождах, а вие излизахте от морето.

Еванджелин онемя. Никога не бе допускала, че е способна на подобно нещо. Никога! Тя, младата изискана дама, да не е в състояние да мисли за нищо друго, освен как да скочи върху него и да го целува, целува, докато остане без дъх! Смяташе, че той ще продължава да я дразни и да й поставя словесни капани, защото бе много добър в това, но неочаквано очите му потърсиха лицето й и станаха замислени.