— Съжалявам, ваше благородие, не трябваше да идвам. Много съжалявам.

— Не, аз съм този, който трябва да съжалява… — Сякаш въздъхна, но не отдръпна ръце от гърдите й. — Много си красива! Никога не съм си представял, че ще ми бъде толкова трудно. — Пак сведе поглед към ръцете си, които продължаваха да галят гърдите й. — Трябва да те пусна. Сега! — Челото му се сбърчи от болка, когато се откъсна от нея. Прибра ръце в скута си и ги стисна. Отпусна глава на облегалката на фотьойла и притвори очи. — Няма да ви опозоря. Вие сте под мое покровителство. Трябва да ви осигуря пълна безопасност. Моля ви, загърнете се, Еванджелин. Моля ви! Не трябва повече да ви докосвам. И без това ми е достатъчно трудно да спра.

Втренчи се в него — безмълвна и бездиханна. Херцогът отвори очи и се взря в нейните.

— Тялото ви откликва великолепно на мъжките ласки, Еванджелин. Непорочният Андре е имал голям късмет с вас.

— О, не! Всъщност това е първият път, когато… О, боже! Съжалявам.

Но не направи нищо, за да прикрие голотата си. Херцогът се загледа в сведената й глава. Безспорно бе много страстна. Какво ли щеше да стане, ако не го беше спряла? Вероятно той сам щеше да се спре. Нещо в думите й обаче го озадачи. Поклати глава. Беше пиян. Всичко му се струваше странно, когато бе пиян, а тези дни му се случваше твърде често. Крайно време беше да се върне към живота си — такъв, какъвто беше преди Сабрина и преди подлото убийство на Роби.

И да докаже сам на себе си, че държи здраво юздите на собствената си съдба.

— Завържете нощницата си!

Еванджелин не помръдна. Очевидно не бе в състояние. Кларъндън завърза нощницата и притвори халата й. После се облегна назад и подпря брадичка на юмрука си. По кожата му още пробягваха тръпки от допира с нея.

— Съпругът ви вероятно е бил егоист и не му е пукало за вашето удоволствие?

Поклати глава, опитвайки се да си събере мислите.

— Не разбирам какво искате да кажете.

— Искам да кажа, че вие копнеете да ви докосвам, да ви доставям удоволствие. Бяхте отстъпчива и отзивчива и харесвахте всичко, което ви правех. Не ви ли беше приятно съпругът ви да ви докосва и да ви гали?

Втренчи се в него, неспособна да отговори. Пък и какво ли би могла да каже?

Погледна я така, сякаш всеки момент щеше да я удуши. После се отдръпна и изрече хладно:

— Подобно нещо никога няма да се повтори, докато живеете под моя покрив. Не желая да ме намразите или да започнете да се страхувате от мен.

Еванджелин кимна, без да смее да вдигне глава. Похотта отново запали слабините му.

— Трябва да се връщате в леглото си, Еванджелин. Вече е много късно.

Остана загледана безмълвно в него. Накрая изрече с необяснима тъга:

— Никога не бих си позволила да се страхувам от вас или да не ви харесвам. Това би значело да ви отдам прекалено много чувства. Но за едно сте прав — случилото се не трябва да се повтаря. Лека нощ, ваше благородие.

Вдигна свещта с треперещата си ръка и бързо напусна библиотеката, затваряйки тихо вратата зад себе си.

Когато си лягаше, херцогът вече бе напълно наясно със себе си — тази млада жена, която бе зависима от него и която щеше да се грижи за сина му, трябваше да бъде опазена от похотта му. Спомни си за гърдите й и потрепера. Ще замине за Лондон! Тя го съблазняваше повече от всяка друга жена, която бе имал, макар че далеч не бе най-красивата. Нямаше представа с какво точно го привлича така. Дано времето и разстоянието да прочистят мисълта му. Това бе единственото правилно решение.

Петнадесета глава

Еванджелин стоеше в дългата картинна галерия, обляна от утринните слънчеви лъчи, които нахлуваха през ромбоидите на високите прозорци. Беше малко след осем, а вече времето обещаваше да бъде топло като вчера. Вдигна очи към един херцог на Портсмут от седемнадесети век, който гледаше на света с особено строго изражение на издълженото си красиво лице.

— Ваше благородие, баща ми ми казваше, че всички млади мъже, които срещам, са трагично неопитни. Аз добавях, че освен това са и собственически настроени като Анри. Та той винаги искаше да ме държи под око! Да съм с него, все до него, като че ли се страхуваше, че ще отида да се умилквам на приятелите му. А баща ми ме съветваше да бъда търпелива, защото момчетата постепенно стават мъже, както и момичетата — жени.

Спря и сведе поглед към домашните си пантофи. Роклята, която ги докосваше леко, бе на Мариса — муселин в наситено тревистозелено, с красив златист ширит под гърдите и по кръглото деколте. Отново вдигна очи към картината. Изражението на херцога си бе все така строго — очевидно той не проявяваше нито капчица интерес към онова, което му говореше. След снощното преживяване в библиотеката, след като бе усетила ръцете на сегашния херцог върху голите си гърди, тя имаше много поводи за размисъл.

— Но татко не беше прав. Срещала съм и по-възрастни мъже, които той би нарекъл изискани, ала и в тях нямаше нищо, абсолютно нищо освен скука. — Пое си дълбоко дъх. — Сигурно полудявам, щом стоя тук и ви говоря. Наясно съм с това, но поне съм сигурна, че няма да ме предадете. О, боже! Онова, което сторих снощи и което позволих на херцога да направи с мен, беше приказно! Надмина и най-смелите ми очаквания. Всъщност изобщо не трябваше да тръгвам след него. Истината е обаче, че исках да видя какво ще направи и да чуя какво ще каже. Вие мълчите, но ми се струва, че всеки момент ще проговорите. Явно окончателно полудявам.

Херцогът напусна укритието си — бял мраморен бюст на някакъв древногръцки драматург. По лицето му се разля усмивка. Запита се колко ли е изпуснал от монолога. Но дори и онова, което чу, го закова на място. Приказно било! По челото му изби пот. А снощи така му се искаше да я простре на килима пред камината! И да я целува, докато не заскимти. И да проникне в това красиво тяло. И…

— Ваше благородие! Стоите си тук очевидно без никаква цел. А благородник като вас винаги трябва да си има цел. Да не би да е възникнал някакъв проблем?

Обърна се рязко и само на крачка от себе си зърна Басик — същински оксфордски професор. Икономът си стоеше също съвсем безцелно, а изражението му беше така надменно и решително, както на онзи рисуван херцог, с когото Еванджелин споделяше тайните си. Откога ли беше тук?

— Пристъпваш по-тихо и от сянка, Басик!

— Старая се, ваше благородие.

— Това, което виждам на челото ти, пот ли е?

— Прекалено рано е за потене, ваше благородие, но май имам нужда от кърпичка. Много странен английски февруари. Направо августовска топлина. С какво мога да ви помогна, ваше благородие?

— Нямам нужда от нищо, Басик. Просто чух мадам да говори и се запитах с кого. Оказа се, че с един от моите предшественици. Съмнявам се обаче, че благородникът е склонен към разговори. Ти върви. Аз ще доведа мадам на закуска.

— Да, ваше благородие. — Басик кимна, завъртя се на пети и с достолепна походка се отдалечи по дългия коридор.

— Еванджелин? Стори ми се, че разговаряте с някого.

Последва кратка пауза, след което се чу изпълненият й е вина глас:

— Тъкмо се възхищавах на златните рамки на портретите. Толкова злато!

Тръгна към него. Беше облечена в една от роклите на Мариса, които той много добре си спомняше. Откъде ли Дори е намерила толкова допълнителен материал, за да събере чудесните гърди на Еванджелин. Изглеждаше великолепно. В съзнанието му изплува съвсем ясно споменът как тези гърди проблясваха под оскъдната светлина от огъня снощи. Пое си дълбоко дъх. Нямаше никакъв смисъл.

— Ако някога изгубя всичките си пари, мога да продавам от тези златни рамки. Ще изкарам доста време със средствата от тях. — Не можа да се въздържи да не погледне надолу. — Знаете, че са много красиви.

— Кое? — Много добре знаеше какво има предвид. Осъзна, че не може да откъсне поглед от него, но си наложи и бързо сведе очи.

— Рамките, естествено. А сега бихте ли се присъединили към мен за закуска?

— Да, доста съм гладна. Ще вземем ли и Едмънд?

Херцогът смръщи чело.

— Предпочитам да си изям закуската на спокойствие. Ще го оставим на Елън. После ще бъде мой чак до обяд. Така че вие ще можете да възобновите впечатляващия си монолог с моите предшественици.

Наистина ли я беше подслушвал? И какво ли бе чул? Едва не се спъна.

— Нямате ли главоболие тази сутрин? — Все трябваше да каже нещо.

— Изобщо. Аз съм от малцината щастливци, които след тежка вечер не чувстват нищо повече от лека сънливост. А вие как сте тази сутрин, Еванджелин?

Не промълви и дума. Само впери поглед напред и продължи да върви.

— Бих могъл да ви кажа как бяхте снощи… О, брадичката ви отново се вирна. Не, няма да ви дразня, макар че много се изкушавам. Ще се държа като джентълмен.

Въздъхна дълбоко.

В същото време Еванджелин отчаяно се опитваше да си спомни дали пред портрета е казала нещо за измамата и предателството си. Вината в душата й беше толкова огромна, че всеки миг можеше да прелее.

Кларъндън я въведе в малка стая, която гледаше към източната морава. Слънцето бликаше през прозорците.

— Виждам, че госпожа Дент е спазила инструкциите ми — издърпа й стола да седне.

Лакеят отстъпи и застана до вратата.

— О боже! — Еванджелин обгърна с радостен поглед платото с кроасани.

— Добро утро, ваше благородие! Мадам! — Госпожа Роли нахлу в бледорозова рокля, с красива валансиенска дантела на деколтето и маншетите и със сатенено коланче в по-тъмно розово под гърдите. Изглеждаше крехка и грациозна, а също и малко странна с огромната халка ключове. — Виждам, че сте забелязали кроасаните. Негово благородие ги поръча специално за вас. Нали сте наполовина французойка. Госпожа Дент се надява да ви харесат.

— Чудесни са, госпожо Роли! Благодаря ви, ваше благородие. Много сте предвидлив.

Още не беше седнал, а тя вече си беше напълнила устата с кроасан. Усмихна й се.