— Госпожо Нийдъл?

Госпожа Роли стоеше на прага с ръце на кръста и изражението й беше такова, като че всеки миг щеше или да припадне, или да повърне. Днес беше в рокля с цвят на нежна лавандула, с по-тъмни дантели на китките и на врата. Разкошната й коса бе вдигната високо. Халката й с ключовете изглеждаше дори още по-блестяща от вчера.

— Госпожо Нийдъл, какво правите тук?! Това е братовчедката на негово благородие, мадам дьо ла Валет. Все още е много рано. По това време вие би трябвало да сте в стаята си и да си почивате!

Еванджелин вече не искаше да пуска старицата да си ходи — не и преди да е разбрала напълно каква е тази работа с пламъка в очите. Ала очевидно засега нямаше да узнае нищо повече.

— Ти ли си, Клоринда? Винаги си пъхаш носа, където не ти е работа. Имам да си поговоря още малко с момичето. Тя е идеалната, не мислиш ли? Аз чаках ли чаках и все казвах на нейно благородие, а тя само поклащаше глава. Съмняваше се. Но тя дойде! Точно както си и знаех, че ще стане!

— Госпожо Нийдъл, мадам трябва да закуси. Вероятно ще може да ви посети по-късно.

— Всъщност, госпожо Роли, аз изобщо не съм гладна, пък и ние тъкмо…

— Не, девойче, ти си върви с Клори да не се притеснява. Всичко ще бъде добре, ще видиш. Знам, че се страхуваш, но всичко ще се нареди. Обещавам ти. Вече съм го видяла. Ти и моето момче се смеете. Това е на добро.

Еванджелин се втренчи в нея като хипнотизирана. Тази луда старица знаеше, че се страхува? Но откъде? И откъде беше толкова сигурна, че всичко ще бъде наред? Тя и нейното момче се смеят? Глупости! Бръщолевения на побъркана бабичка. Вече нищо не можеше да бъде наред. Единственото, на което се надяваше, бе да спаси баща си. Ако Ошар й позволеше…

А всичко останало бе предателство.

— Ей сега идвам! — С тези думи Еванджелин се обърна към госпожа Роли, а на старицата каза: — Може ли да ви придружа до стаята, госпожо Нийдъл?

Странната дама се засмя дрезгаво и махна с малката си ръка, набраздена от изпъкнали вени.

— Не, момичето ми. И сама ще се затътря до Северната кула. Ти не се тревожи за нищо. Ама за нищо, чуваш ли!

— Хайде, госпожо Нийдъл — намеси се икономката, забелязвайки пребледнялото лице на Еванджелин, — нали не искате да притесните мадам? Тя все още не ви разбира. Дайте й малко време.

— Времето бърза. Трябваше да дойда сега, а ти си гледай твоята работа, Клори. Е, вече можеш да заведеш малкото ми момиченце долу на закуска.

Старицата затътри крака навън, но внезапно се обърна, втренчи се в Еванджелин и каза:

— Ти скоро ще дойдеш до Северната кула. Сигурна съм, че единствените ти спомени от братовчедка ти са от детството. Но сега си си у дома, точно както се надявах. Ще си поговорим, момичето ми. Да, има много неща да си кажем, и то скоро. Остава толкова малко време.

— Ще дойда — отвърна Еванджелин.

Стоеше като закована и не откъсваше поглед от отдалечаващата се фигурка, която бавно и болезнено напредваше по дългия коридор. Тръпки полазиха по цялото й тяло.

Госпожа Роли въздъхна и леко потупа ръката й.

— Госпожа Нийдъл беше бавачка на стария херцог. Някои казват, че е дошла още с Уилям Завоевателя. Настоящият херцог й позволява да прави всичко, което си поиска. Но тя е абсолютно безобидна. Ако все пак решите да отидете до Северната кула, нека ви предупредя — тя е нещо като вещица и знахарка. Сама ще усетите миризмата на отварите й още преди да сте прекрачили прага на нейната светия светих.

— Но вие сте много бледа, мадам! — възкликна след кратка пауза икономката. — Да не би тя да ви разстрои с нещо? Естествено. Тя е винаги толкова мистериозна, че обърква хората. При това го прави с удоволствие. Хайде елате, ще я забравите, щом сложите в уста една малинова кифличка.

— Тя вероятно е много стара…

— Което си е истина, истина е — кимна госпожа Роли, пристъпвайки безшумно до нея. — Негово благородие не иска и да чуе да я изгони от Челси. Не че някой някога е предлагал подобно нещо, макар че, когато вятърът духа от север, отварите и усмърдяват целия замък. Веднъж очите на всички ни сълзяха два дни. Съвсем ясно си спомням — изгоряла канела. Истински кошмар! Но негово благородие тогава само се засмя. Той изпълнява всяка нейна прищявка… Все пак не мога да не й призная, че билковата й лаборатория е направо вълшебна. Хората й носят клончета и коренчета от какво ли не — от всички краища на света. Много е интересно. Тя обикновено не напуска Северната кула, но ето че дойде да ви види лично. Вероятно е дочула за вас и й е било любопитно. Съмнявам се, че ще ви притесни втори път.

Еванджелин потрепера. Знаеше, че тя самата ще отиде в Северната кула.

— Изненадана съм, че ви заварих будна и облечена толкова рано, мадам — отбеляза госпожа Роли и крадешком хвърли поглед към сивата муселинена рокля, с която гостенката бе облечена и вчера. — Жалко, че се е случило така с багажа ви. Ще видим какво херцогът желае да направи по този въпрос.

— Уверявам ви, че херцогът няма да направи абсолютно нищо, госпожо Роли.

— Защо, та той вече определи Дори за ваша камериерка!

Еванджелин се замисли.

— Да, права сте. Очевидно действа светкавично.

— Щом херцогът реши нещо, то става мигновено. По-бърз е и от котарака Ламбърд. Между другото, харесахте ли Дори?

— Да, много приятно момиче.

— Не й позвънихте тази сутрин. Точно за това дойдох, за да се уверя лично, че всичко е наред. Бедното момиче се притесни много, че ви е разочаровало.

Еванджелин си спомни за своята скъпа Маргьорит — винаги тананикаща, винаги усмихната, винаги бърбореща и все похотливо гледаща баща й.

— Допада ми напълно, госпожо Роли. Обещавам ви, че довечера ще й позволя да ми помогне.

Еванджелин си помисли, че вероятно е първата бавачка, към която прикрепят камериерка. Нямаше съмнение, че и икономката, и целият персонал бяха убедени, че работата й с Едмънд е само лек за наранената й гордост.

— Негово благородие е вече в салона за закуска. Той винаги става рано. Казал е на Басик, че няма да тръгва за Лондон днес. — Икономката потри изящните си ръце и допълни: — Ще остане при нас най-малко още една седмица — или поне така смята господин Басик, а той никога не греши. Това ни радва много, мадам, и ние всички ви благодарим, че го задържахте тук.

Тя да го е задържала тук? Положително някакви други причини оправдаваха оставането му, освен, разбира се, ако не желаеше да се увери, че няма да удуши лорд Едмънд в леглото му. Щеше да бъде по-лесно, ако просто я бе настанил и си бе заминал. Ала нещата не винаги се нареждат точно както ни се иска.



Внезапно се озова в Париж, в онази тясна стаичка. Там беше той, гледаше я втренчено и питаше:

— Знаеш ли какво да правиш в леглото с един мъж?

Еванджелин потрепера. Лицето й пребледня.

— Ти си почти на двадесет години, а не някое наивно момиченце. Спала ли си някога с мъж?

Поклати глава. Чувстваше се като заек, който гледа как змията пълзи към него и нищо не може да направи. Той се приближи бавно, усмихна се ехидно, стисна гърдите й и тихо каза:

— Херцогът ще ги хареса. Естествено, ти ще сториш всичко необходимо в името на успеха.

Тя се бе дръпнала, но той я държеше здраво. Болеше я и едва си поемаше дъх.

— О, боже! — възкликна и се препъна.

Девета глава

— Мадам, какво става?! Боже мой, добре ли сте? — Госпожа Роли сграбчи здраво ръката й.

Еванджелин тръсна глава, ала Ошар не благоволи да изчезне. Винаги беше с нея. Понякога образът му беше толкова ясен, че тя имаше чувството, че ако протегне ръка, ще го докосне. Говореше й с непоносимо отчетлив и силен глас или я галеше с толкова нежност, колкото би вложил в погалването на дръжката на стола.

— Съжалявам, госпожо Роли! — Успя да имитира една измъчена усмивка. — Просто си мислех за нещо друго, нещо, което ми се случи във Франция. Простете разсеяността ми. Кой е онзи благородник с огромната бяла перука? — Сочеше към голям портрет в тежка златна рамка, рисуван в началото на миналия век.

— О, това е четвъртият херцог на Портсмут — Еверет Арисдейл Челси. Чувала съм, че бил много необуздан. Твърде красив, ако ме питате. Всички момичета припадали по него. Е, вече повечето от копелетата му са мъртви.

Еванджелин изобщо не се вълнуваше от четвъртия херцог на Портсмут, а от настоящия, който също бе твърде красив. Чувстваше болезнено присъствието му във всеки един миг не само защото се ужасяваше, че той няма да й позволи да остане, а и защото я гледаше така, както само още няколко мъже я бяха гледали, най-вече граф дьо Пуий. С тази разлика, че погледът на херцога изобщо не я дразнеше. Напротив — караше я да чувства странно затопляне на места, на които досега не бе обръщала никакво внимание и леко губеше равновесие, но тъй като това бе постоянното й състояние от една седмица насам, изобщо не го намираше за странно. Ала затоплянето бе нещо съвсем ново и необяснимо. Знаеше единствено, че й харесва.

Бе изиграла наложената си роля. Бе парирала въпросите му с наизустените си отговори.

Настроенията му се меняха изключително бързо — от арогантна надменност, която безспорно му беше вродена, до хладна учтивост, когато се затваряше дълбоко все бе си.

Но тя трябваше да успее! Нямаше друг избор.

Грациозните движения на госпожа Роли и веселото й бъбрене й действаха успокояващо. Минаха по дългия, покрит с килим коридор на западното крило и се озоваха пред широкото стълбище, което се виеше величествено чак до най-горния етаж. Еванджелин последва икономката през просторното фоайе в италиански стил, над което на сребърна верига висеше масивен полилей. Прекосиха и официалната трапезария и влязоха в малка осмоъгълна стая, през чиито широки стъкла нахлуваше ярката светлина на утрото. Нямаше нито тежки мебели, нито тъмна ламперия — само една малка масичка, а боядисаните в бледожълто стени създаваха усещане за спокойствие й простор. Някои прозорци бяха отворени и нежният топъл бриз издуваше ефирните пердета.