Пристъпи една крачка към нея, но рязко спря и потри брадичка с дългите си пръсти.

— Преди да се оттеглите, позволете ми да попитам точно какъв според вас е моят начин на живот?

Еванджелин го погледна право в очите.

— Вие сте светски човек, който получава почти всичко, което пожелае, само с едно щракване на пръстите. Иначе казано — човек, който поради богатството, обществения си ранг и личните си качества, може да се отдаде на всяко занимание, което му хрумне.

— Не особено достоен за уважение човек?

— Винаги ще ви считам за достоен за уважение, ваше благородие — без никакво колебание отвърна тя. — Според мен вие сте много мил и внимателен. Как бих могла и да си помисля нещо друго?! — Обърна се и тръгна към вратата. Вече с ръка на бравата, довърши през рамо: — В края на краищата, не позволихте ли на една далечна роднина да нахлуе без предизвестие във вашата крепост?!

— Забелязвам нещо ново у вас. Надявам се да не съжалявате за пристигането си тук.

— Не бих могла да си го позволя, ваше благородие! — прошепна Еванджелин и бързо напусна стаята.

Начинът, по който се изрази, го озадачи. Насочи се към библиотеката. Когато след около час тръгна към спалнята си, вече бе решил да отложи заминаването си в Лондон поне със седмица — докато се увери напълно, че гостенката му и Едмънд се разбират добре.

Осма глава

Дъждът плющеше и обливаше старата сграда от сив камък. От откритата канавка пред нея се разнасяше непоносима воня. Ботушите й отекваха по каменния под. Никога през живота си не бе изпитвала такъв смразяващ страх. Един от двамата мъже я бутна през някаква врата, малка, тясна стаичка само с едно високо прозорче. Появи се кльощав млад мъж. Приличаше на монах. По старото зацапано бюро до него нямаше абсолютно нищо. Пристъпи една крачка към нея — очите му не се откъсваха от лицето й. Беше облечен в черно, като че плесенясало, вълнено палто.

Хвана брадичката й с дългите си тънки пръсти и вдигна главата й. Тя се опита да се отскубне от него, но единият от мъжете, които я бяха довели, изви назад ръката й и просъска:

— Стойте мирно, мадмоазел, или ще счупя красивото ви крилце!

Пръстите стиснаха брадичката й още по-здраво. После внезапно се отпуснаха. Мъжът посочи към един стол.

— Седнете!

Тя седна. Нямаше друг избор. Искаше да попита къде е баща й, но устата й беше пресъхнала. Защо ги бяха довели тук, в Париж? Изпитваше неописуем страх. Мъжът изрече:

— Казвам се Ошар. Имам нужда от вас. Ще правите точно онова, което ви наредя, в противен случай ще убия баща ви.

Къде се бавеха думите, с които да му се разкрещи и да поиска някакво обяснение!

— За мен е огромно облекчение, че изглеждате така. Херцогът харесва само красивите жени. Ако се наложи, ще спите с него.

Тя скочи от коравия стол и изкрещя:

— За какво говорите? Какъв херцог? Не познавам никакъв херцог! И какво сте сторили с баща ми?

— Познавате херцога, и още как! А скоро ще го опознаете още по-добре! Наполовина англичанка сте, а вие, проклетите англичани, сте винаги толкова уверени в абсолютната си правота! Чудя се дали аз първи да не легна с вас, за да съм сигурен, че ще знаете как да съблазните херцога, ако, разбира се, възникне такава необходимост.

Обърна се към помощниците си и запита:

— Съблякохте ли я, за да я разгледате?

— Пиленцето беше твърде уплашено, а бащата — твърде разярен. Не ми се искаше да се налага да го убивам. Желаете ли сега да я съблека?

Ошар я погледна и бавно поклати глава. После изведнъж се заля от смях. Накрая пропя на латински — с плътен монотонен глас, като свещеник, благославящ паството си.

Двамата мъже зад нея също запяха. Гласовете им бяха високи и кристално чисти като на момченца, а латинският им — безупречен и красив. Песнопението им отекна в подобната на монашеска килия стаичка.



Еванджелин се стресна и се събуди. Сърцето й лудо биеше, лицето й бе обляно от пот, а дишането й — толкова неравно, че едва не се задави.

Сън.

Само сън. Но по-голямата част от него наистина се бе случила. Защо обаче бе сънувала, че Ошар и копоите му пеят на латински? Нищо не бе разбрала от думите, а вероятно именно в тях се криеше посланието на съня. Сега нямаше никаква представа какво й предстои.

Сън…

Еванджелин тръсна глава и отметна завивките си. Трябва да се справи! Защото, ако не успее, баща й ще умре. Засега поне бе преодоляла най-голямото препятствие — херцогът я бе приел и приветствал като член на домакинството на замъка Челси. Спектакълът сътворен от Ошар, бе започнал и никой, включително и тя самата, не можеше да предотврати участието си в него.

Утринното слънце блестеше ярко в прозорците на спалнята й. Огънят в камината не беше запален, но и нямаше нужда от него. Беше толкова топло, че сякаш само за една нощ лятото беше дошло. Еванджелин си спомняше подобни зими от детството си в Англия. След проливните дъждове, смразяващите студове и снежните бури понякога настъпваха толкова топли дни, че човек започваше да мечтае за горещини и зеленини. Вдигна глава и погледна към голите клони на брястовете. Зимата си беше тук.

И на нея й предстояха толкова много неща… Най-важното бе да се сприятели със сина на херцога. Ако той още от пръв поглед не я хареса, свършено е. Спомни си как изтъкна този довод пред Ошар, на което той й се бе заканил с пръст: „В такъв случай, скъпа, предлагам ти да се подготвиш за погребението на баща си. Единственият проблем ще бъде, че никога няма да можеш да откриеш тялото му.“

Облече се и се приготви да излезе от спалнята. Точно в този момент дочу тежки тътрещи се стъпки, които приближаваха все повече към вратата й.

Заля я вълна от неистов ужас. Все още не можеше да се освободи от образите и гласовете на двамата мъже, които бяха нахлули в дома им и отвлекли нея и баща й. Дебелият се казваше Бирон. На другия не помнеше нито името, нито лицето, — само гласа му. Имаше излъчване на невестулка и приличаше на човек, който не е казал добра дума на никого през целия се живот. Поне не бяха причинили нищо лошо на двамата им прислужници — Маргьорит и Жозеф. Просто ги бяха оставили да се взират в недоумение през прозорците на гостната с измъчени и изпити под светлината на свещите лица. Нея я бяха хвърлили в едната карета, а баща й — в другата. Призори бяха пристигнали в Париж. После онази стаичка…

Толкова бързо… Толкова бързо и невъзвратимо се бе променил животът й…

Държеше се като глупачка. Нали сега се намираше в Англия, в спалнята си в замъка Челси, и никакви мъже не дебнеха пред вратата й, за да я завлекат нанякъде! Еванджелин бързо щипна бузите си, за да възвърне цвета им. После потупа до скука изрядното копче на тила си и извика на перфектен ясен френски:

— Entrez!

Чу как някой отвън промърморва нещо и повтори на английски:

— Влезте!

Мърморенето продължи. Недоумяваща, Еванджелин отвори вратата.

На прага стоеше една старица в красиво тъкана тъмносиня рокля, стегната към мършавата й талия по модата на миналия век. Лицето й приличаше на блед пергамент, а гърбът й бе приведен от тежестта на годините. Доста оредялата й бяла коса бе вдигната на малко кокче и под нея прозираха петна от розовия й череп. Стигаше й едва до брадичката. Изглеждаше толкова крехка, че всеки момент можеше да се разпадне. Когато вдигна глава и я погледна, Еванджелин видя, че красивите й сини като лятно небе очи излъчват мъдрост, интелигентност и едновременно с това — младежка енергия.

Някоя побъркана пралеля, която херцогът крие на тавана? Еванджелин си помисли, че няма да е зле да има готовност да задържи старата дама, ако тя все пак реши да се разпадне пред очите й.

— Аз се казвам Еванджелин. А вие коя сте?

Старицата не пророни и думица. Стоеше, втренчена в момичето, с леко наклонена наляво глава като любопитно врабче.

— Мога ли да ви помогна с нещо, госпожо? Ако сте се изгубили, опасявам се, че съм безсилна. Пристигнах в Челси едва вчера следобед.

— О, знам къде съм и знам коя си, малка девойко. Ти си братовчедката на нейно покойно благородие. Вече си пораснала.

Гласът й бе мек и нежен, с напевен шотландски акцент. Звучеше като музика.

— Е, не съм точно малко девойче — усмихната отвърна Еванджелин. — Баща ми ме нарича „моето голямо момиче“. Бихте ли желали да седнете, госпожо? Мога да позвъня да донесат чай?

— О, не, аз не кусвам тази проклета отвара. Пия само чай от прецедени борови кори с цвят на охра. А ти си наистина височко момиче. Май си мислиш, че ей сега ще се разпадна на килима, а, девойче?

— Искрено се надявам, че това няма да се случи. Седнете, моля ви! Кажете ми коя сте и какво мога да направя за вас.

— Аз съм госпожа Нийдъл. — Очевидно очакваше Еванджелин да знае много добре с кого си има работа.

— Здравейте, госпожо Нийдъл! Радвам се да се запозная с вас.

— Не си красива като нейно блаженопочившо благородие, ама имаш повече характер от онази хитра малка кокошка, на която мозъкът й надали щеше да се събере в напръстник. И този пламък в очите! Умни очи… Не като на нейно благородие — буреносни и гневни всеки път, когато не ставаше нейната. Дребна душица беше: ту разглезена, намусена и капризна, ту хитра чаровница и съблазнителна, която си играе с момчето ми. Жалко, че се опита да го измами и да му причини такава мъка само защото се ужасяваше да не умре, ако роди още едно бебенце. Накрая пак си умря де… Да, а тази брадичка — силна и волева. Даваш много и искаш да получаваш много. Какво ще кажеш, девойчето ми?

След цялата тази тирада на шотландски диалект, Еванджелин зададе въпроса, който я притесняваше най-много:

— Какво искате да кажете с това, че имам пламък в очите?

Старицата се разтресе от смях.

— О, малко девойче, няма да знаеш, докато той не сложи ръцете си върху теб. Щом веднъж това стане, ти вече няма да си същата. Ще бъдеш едновременно изгубена и намерена, точно както трябва да е, само че още не е било за моето момче.