– Върви си – изопна гръб и не се обърна при шума от стъпките ми. – Ще сляза, когато стане време да отплаваме.

– Аз съм – обадих се тихо.

Тя се обърна. Видях, че очите ѝ са зачервени.

– Надявах се да съм се изплъзнала от преторианците – рече тя, оглеждайки новата ми броня.

– Не съвсем. – Огледах противната униформа: безсмислената бомбастична ризница, нелепата червена поличка, абсурдната мантия от фина вълна, безполезна срещу дъжда. – Чувствам се като проклет петел. И също толкова полезен. Не мога да снасям яйца, не мога да убивам дакийци.

– Аз съм по-зле. – Сабина смъкна русата перука от главата си и я захвърли в буренака до колоната. – И двамата ни повишиха. Не го предвидих. А ти?

Когато почти два дни и половина останахме заключени по заповед на Плотина, дълго премисляхме какво ще стане с нас. Знаехме как започват превратите. Сабина крачеше напред-назад като котка или се мъчеше да развърже езиците на преторианците пред вратата, но я предупреждаваха да мълчи. Аз пресмятах колцина от въпросните дворцови красавци ще успея да убия, когато най-после нахълтат да ме ликвидират. Оказа се, че сме сгрешили, защото сега стояхме тук – не просто Викс и Сабина, каленият в битки войник и пътешественичката, – а императрица Вибия Сабина и бъдещият преториански префект Версенжеторикс.

– Получих нареждания. – Накратко ѝ предадох страховитите условия на съпруга ѝ, Моето повишение и разжалване, моето възнаграждение и наказание.

– Опаковани в спретнат вързоп свитъци – разкриви лице Сабина. – Колко типично за Адриан.

– Разбра ли, че смята да се оттегли? Да изостави всички нови провинции, за които се сражавахме. Армения, Месопотамия, Асирия, дори Дакия.

– Вероятно и без друго нямаше да успеем да ги задържим – прецени кротко Сабина. – Никой не е способен да опази толкова голяма територия.

– Това са четири години победи!

– "Създаде пустиня – цитира Сабина – и я нарече мир."

– Тит ли го е казал?

– Първо Тацит. После Тит в едно от писмата си. И двамата са прави. Нямаше да успеем... – впери поглед отвъд голите скали, към синия като мънисто хоризонт, където се простираха завладените пустини – да ги задържим. Дори Траян разбираше, че е невъзможно.

– Значи просто се отказваме? – Разтрих раненото си рамо, усетил призрака на стрелата, която се заби в него край Хатра. – След толкова усилия? Толкова жертви?

Юлий. Филип. Стотиците други, които погребах край Ефрат.

– Предполагам...

– Значи се връщаме с празни ръце? – извиках. – Всичко ли е било напразно?

Сабина не отговори. Защо да отговаря? Освен няколкото белега резултатът от дългогодишните скиталчества и сражения се побираше на дъното на пътната ми торба – амулетът на татко, пръстенът на императора, шалът на съпругата ми, лъвската кожа, нанизът военни трофеи, обецата на любовницата ми.

Не е кой знае какво, като се замислиш.

Седнах в другия край на рухналата колона, улових ремъка на нелепия си нов пернат шлем и го залюлях. Сабина прегърна коленете си. Мълчахме. Между изоставените колони подскачаха птички и чуруликаха дръзко, защото нямаше ядосани жреци, които да ги прогонят. Ясносиньо и красиво утро.

– Императрица на Рим – обадих се след малко да видя как звучи новата ѝ титла. – Кой би предположил?

Тя ми се усмихна изморено.

– Сигурно ще бъде интересно.

– Поне така изглежда.

– Интересно или не, бих искала да стана пак на осемнайсет и да не напускам никога дома на татко. Да не се омъжвам никога.

И аз бих останал в дома на баща ѝ. Щях да съм телохранител и кракът ми нямаше да стъпи в легионите. Ако бях останал, сега щях да живея спокойно и да придружавам сенатор Норбан до Капитолийския хълм и обратно, а не да седя в буренясал храм в затънтено място в Ничия земя.

– Татко вероятно ще помогне – гласът на Сабина прозвуча мрачно и ръцете ѝ се сключиха по-здраво около коленете. – Ще разобличи безумния фарс, разигран от Плотина, за да представи Адриан като наследник... – Тя поклати глава, сякаш спори със себе си. – Не, не мога да се обърна към татко. Здравето му е толкова крехко.

Сетих се за своя баща. Беше връстник на Траян. Дали беше жив? Последното писмо от мама получих преди две години – пишеше, че всичко е наред, но за две години какво ли не се случва. Дали продължава да плеви непохватно градината си с коса, побеляла като Траяновата? Или и той е умрял, борейки се за глътка въздух в леглото, преди да го видя отново? Внезапно ми се прииска да се върна у дома.

Британтия. Там ли беше домът ми? Имах ли изобщо дом?

"Няма значение", помислих си. Където и да се намираше домът ми, Адриан нямаше да ми позволи да се върна там. Татко и мама щяха да умрат и аз нямаше да ги видя повече. Спомних си как се сбогувах с тях на осемнайсет, изпълнен с мечти за слава...

– Цял живот... – гласът на Сабина секна и аз осъзнах, че плаче. Никога не я бях виждал да плаче, през всичките години, откакто я познавах. Сълзите се стичаха по неподвижното ѝ лице и капеха от малката ѝ брадичка. – Мислех си, че ме очаква живот, изпълнен с приключения. Бях готова да изпълнявам дълга си, да направя нещо добро за другите, но си представях, че ще живея както искам. Но съм се лъгала, нали? Преживях приключения, защото татко ми позволяваше, а после Адриан и Траян ми позволяваха. И тримата можеха да ме спрат, когато пожелаят, и сега Адриан наистина ме спира. Никакви приключения за императрицата на Рим.

Десетки пъти през изминалите години си бях мечтал да видя невъзмутимото ѝ лице сломено. Да я видя да плаче, да я видя отчаяна. Сега я виждах и никак не ми харесваше.

Тя ме погледна с побледняло, мокро и съкрушено лице.

– Никога не съм била наистина свободна, нали?

– Повечето хора никога не са свободни.

– Вибия Сабина, императрица на Седемте хълма – произнесе горчиво новата си титла тя. – В крайна сметка императрицата е просто нечия съпруга. Нищо повече.

Почудих се дали ще видя отново своята съпруга. Червенокосата Мира със стройната талия, която сочеше с брадичка наляво и надясно, когато ръцете ѝ бяха заети. Палецът ми напипа крайчеца на синия шал, завързан под бронята ми, и погали износения плат. Защо не помолих да ме прехвърлят в легион в Юдея, защо не осигурих на Мира достоен живот, както си го представяше тя с единствения наследник на Масада?

Отпъдих я от ума си. Нямах сили да мисля за нея, когато сърцето ме болеше, сякаш са забили копие в него.

– Императрица означава просто съпруга – казах на Сабина, – но преторианец означава "убиец". Това съм аз сега. По пътя за Рим трябва да убия всички врагове на съпруга ти.

– Всичките му врагове ли? – попита горчиво Сабина. – Твърде дълъг списък за един човек.

– Поне първите петима.

Едва тази сутрин научих имената. Целзий и Палма, двамата бивши консули. Бивш губернатор на Дакия. Лусий Квет, бившият ми кавалерийски командир. Сърцето ми се сви и после замря бързо в гърдите, когато видях последното име в списъка.

Тит Аврелий Фулвий Бойоний Арий Антонин.

Спомних си един от абсурдните му цитати, Овидий или Ювенал; нещо, с което Тит се опита да ме успокои веднъж, когато някакъв провал ми вгорчи настроението. "Бъди търпелив и издръжлив – изрече той с благата си усмивка. – Някой ден тази болка ще ти бъде полезна."

Но каква полза от тази болка? Болката, че трябва да пронижа с меч сърцето на най-добрия човек, когото познавам?

– Дали да не пронижа своето сърце? – изрекох гласно. – Което трябваше да направя, когато Траян умря.

– Империята ще обеднее без теб – каза Сабина.

Облегна буза върху скръстените си ръце и замълчахме отново. Аз опипвах с пръсти наниза с военни трофеи – единственото, което официално ми разрешиха да нося под преторианската броня. Трофеи от земи, където отново щяха да властват трънаци и варвари. Забраниха ми да нося лъвската кожа върху новата униформа, както и амулетите от съпругата ми, баща ми и Сабина.

– Преторианците не се кичат с езически измишльотини – обясни ми преторианецът, когото Адриан определи да осветли новите ми задължения.

Халосах го бързо и силно по носа и той изрева. Явно бях отвикнал да ми казват какво да правя.

– Скоро ще трябва да тръгвам – Сабина погледна каменистата пътека, виеща се към изоставеното пристанище. Дори оттук се виждаше какво оживление цари край морето. – За да се заема с новите си задължения. А именно – да стоя като статуя и да се усмихвам. Основното занимание на императриците. Когато се върна в Рим и ме настанят в двореца, ще ме натоварят и с други важни отговорности, разбира се. Да тъка например. Да наглеждам робите. Да организирам дворцови угощения. Така поне твърди Плотина. Богове! Колко я подцених!

– Сигурен съм, че ще намериш начин да я тормозиш.

– Освен това Плотина настоява да започна да раждам, но, слава на боговете, Адриан не изгаря от желание за бебета. Явно не иска наследници, поне не от мен. – Сабина разкриви лице. – Представяш ли си дете на Адриан да наследи империята? Ще унищожи човешката раса.

– Детето ще бъде и твое. Няма да е толкова зле.

О, триста дяволи! Дъщерите ми! И двете бяха толкова малки – Дина на три, а Чая едва на две, – но заради тях щях да остана вечен заложник на Адриан. Те бяха гаранцията за доброто ми поведение. Познаваха ли ме изобщо дъщерите ми? Ако загинех сега, щяха ли да помнят баща си?

– Дали да не забременея? – размишляваше Сабина. – Адриан ще знае, че детето не е негово. Ще бъде принуден да се разведе.

– Не изглупявай. По-скоро ще те убие, отколкото да се разведе.

– Да, мрази да става за смях.

– Но ти ще го караш да се черви, нали? – гласът ми прозвуча яростно. – Бръсни си косата, другарувай с плебеи, наемай уличници за прислужници, гази с боси крака в Тибър, намирай си любовници, които да злорадстват зад гърба му. Остани вярна на себе си, не ставай императрица с каменно лице! Разсмивай Рим! Накарай го да съжалява, че се е оженил за теб.