Сабина не успя да разбере останалите думи, но се наведе и целуна Траян по челото.

– Почивай си.

Кожата под устните ѝ беше суха като пергамент и студена.

Излязоха от стаята и Федимус я погледна с нещастни, подпухнали очи.

– Ще умре, нали?

Сабина затвори полека вратата.

– Да.


ВИКС

Гледах как императорът умира, но някак си не го виждах. Очите ми не успяваха да се фокусират върху смалилата се фигура в леглото. Виждах го какъвто беше, когато в Рим чествахме победата над Дакия. Висок, божествен, възправен като колос в колесницата си в центъра на шествието, с лице, боядисано с празнична червена боя и лавров венец в косите. Толкова ясно го виждах, сякаш триумфът е бил миналата седмица, а не преди цяло десетилетие. Тясната стаичка, където умираше императорът, гъмжеше от хора, но аз не ги забелязвах. Бях потънал в спомени.

Спомнях си как марширувам с лъвската си кожа и с Орела, разтворил човка в ням писък над главата ми. Спомнях си как ругая Траян с другите легионери – стара войнишка традиция по време на генералските триумфи. Императорът усещаше, че обидите не са злостни; усмивка грееше върху боядисаното му лице и размахал ръце, той ни насърчаваше да продължаваме. Тълпата от двете ни страни закрещя толкова оглушително, когато го видя, че ушите му кънтяха цели три часа. Зад императора стоеше роб и му шепнеше: "Ти си простосмъртен... ти си простосмъртен" Друг римски обичай, който не разбирах напълно; поуката май беше да оставаме скромни дори в победоносните мигове. Съмнявам се обаче, че императорът чуваше думите на роба. Беше на седмото небе с лавровия венец, накривен хлапашки върху главата му, сияеше от щастие, защото хората скандираха името му.

Римляните са странни. Защо, по дяволите, трябва да напомнят на истински бог като него, че е просто човек?

Тясната стая беше душна. Офицерите на Траян се бяха скупчили край стените, тук-там виждах преторианци с безпомощни лица. Задачата им беше да пазят живота на императора, но как да го спасят сега? Секретарите му си шепнеха уплашено, а сенаторите бяха сближили глави като стари кокошки. Аз стоях някъде в дъното – най-новият и най-младши командир на императора, но виждах над главите пред мен. Императрицата седеше в дървен стол до императора, изопнала както винаги гръб и положила длан върху ръката на съпруга си. Сабина, коленичила от другата страна на леглото, бе обронила глава върху безчувствената ръка на Траян и я галеше. Очите ѝ бяха затворени, но когато лекарят се опита да закачи чаршаф върху прозореца, за да засенчи бледнеещите слънчеви лъчи, тя вдигна рязко глава и му нареди:

– Недей! Той иска светлина!

– Течението е нездравословно...

– Не ми противоречи!

Плотина пое дъх да възрази, но яростният поглед на Сабина я усмири. Отново се възцари тишина. Чуваше се само как мъжете пристъпват от крак на крак. От време на време някой се прокашляше, но най-ужасно беше свистящото дихание на Траян. Все по-бавно и по-бавно.

Още по-бавно.

После секна.

И аз спрях да дишам. И сърцето ми сякаш спря.

Сабина вдигна глава, Плотина се наведе напред. Помаха на лекаря, който се надвеси над императора, и провери дали диша.

– Още не си е отишъл – понесе се шепот из стаята.

Но той си беше отишъл, о, да. Моят император, мъжът, когото следвах в Дакия и Парта, когото бих последвал и в Хадес, ако поиска, си беше отишъл. Фигурата в леглото беше само восъчно подобие на Траян.

– Напуснете стаята – нареди Плотина. – Не е редно да се възнесе при боговете в присъствието на толкова хора.

Сабина понечи да възрази, но секретарите вече излизаха и аз тръгнах след тях. Видях как се тресат раменете на красив младеж, превит почти одве. Половината войници плачеха, без да крият сълзите си. Излязох като насън от безименната порутена къща. Толкова малка, прекалено невзрачна да побере последното дихание на мъж като Траян. Защо не загина на бойното поле? Пронизан от последната стрела в последната битка, сразявайки последния враг в последната непревзета провинция на света? Защо трябваше да умре в този мъртъв и прашен град, пълен с призраци?

Подминах няколко съборетини и тръгнах по шосе, останало без половината си павета, но отвеждащо нагоре по объл хълм към храм без покрив и без богове. Денят беше прекрасен, морето сияеше в далечината, слънцето грееше ярко. Не трябваше ли да вали? Небесата не плачат ли, когато умира император?

Изкачих порутените, плесенясали стъпала на храма. Храм на Юпитер вероятно или на незнайно божество. Сега от него бяха останали само няколко рухнали колони върху покрита с мъх основа. Една от колоните сякаш приближи до мен и ме удари по раненото рамо. Облегнах се на нея, улових я с треперещи ръце. Рамото ми гореше. Очите ми горяха. Войниците трябва ли да плачат, когато генералът им умира?

Не знам колко време стоях до колоната, разтреперан като листо. Но когато вдигнах глава и се огледах безцелно, видях Сабина. Носеше омачканата туника, която не беше сваляла цял ден и цяла нощ, за да не се отделя от постелята на Траян. Седеше до една колона в другия край на храма и очите ѝ светеха от неизплакани сълзи. Направих крачка към нея, после още една, олюлявайки се като пиян.

Тя разпери ръце и аз се строполих на колене в прегръдката ѝ.

– Той е мъртъв – прошепнах, долепил устни до кръста ѝ.

– Шшт... – тя ме погали по главата.

От гърлото ми се изтръгна първото стенание.

– Мъртъв е... мъртъв...

– Тихо, любов моя – прошепна тя, както ми шепнеше в Дакия, след като убих царя до слънчевия диск.

Тогава я прегръщах и плачех, сега пак плачех и виех, притиснал устни в ленената ѝ туника. Мира щеше да се опита да ме успокои, да ми каже да не плача, да ми каже, че Траян е отишъл на небето и там е по-щастлив. Сабина просто ме прегръщаше. Седеше върху падналата колона и ме прегръщаше силно, а аз хлипах в скута ѝ като съкрушено дете.

Накрая сълзите ми секнаха, но аз не помръднах, свит и вцепенен в ръцете на жената, която мразех. Слънцето залезе, луната изгря; хлад замени топлината. Защо светът продължаваше да следва своя ход, сякаш нищо не се е променило? Всичко се беше променило.

– Стани, Викс. Става студено.

Сабина ми помогна нежно да се изправя. Станах, зашеметен като вол в очакване на жертвения нож. Бях войник на Рим; войниците не правят нито крачка, без да им заповядат. Кой щеше да ми заповядва сега, когато моят генерал е мъртъв?

– Ела с мен – подкани ме Сабина, аз поех протегнатата ѝ ръка и я последвах послушно. Засега щях да се задоволя с нейните заповеди.

Къщата, където Траян... в онази къща кипеше трескава дейност. Секретарите тичаха напред-назад, вопли и сърцераздирателни писъци раздираха тишината. Сабина заобиколи суматохата и ме поведе към друга къща или по-скоро към четири полусрутени каменни стени и покрив. Извади отнякъде рогозка и я застла сръчно както някога в Десети Фиделис. Побутна ме да легна, зави ме, улови ръката ми и се облегна на стената. Не беше помръднала оттам, когато се събудих на сутринта.

Тогава открихме, че сме заключени вътре.


ПЛОТИНА

– Браво. – Плотина протегна изискано ръка към мускулестия преторианец в червено и златно. – Беше много убедителен. Успя да ги излъжеш.

– Не обичам да лъжа хората, домина. – Преторианецът пристъпи неспокойно от крак на крак. – Сигурна ли сте, че беше необходимо?

– Абсолютно необходимо. – Плотина го озари с най-убедителната си усмивка. – Рим ти е много задължен. Аз – също.

– Щом казвате, домина.

– Императорът също ти е признателен – Плотина вдигна студената ръка на съпруга си и я погали. – Тоест бившият император. Новият император ще ти благодари лично, когато пристигне.

– Да, домина.

– Свободен си. И нито дума на никого.

– Да, домина – отвърна преторианецът, но когато излезе, по лицето му се четеше безпокойство.

– Трябва да се погрижа за него, нали? – попита Плотина съпруга си. – Дали да не падне от онези високи скали? Как мислиш?

Тялото на Траян мълчеше. Плътта му студенееше като мрамор и крайниците му се бяха вдървили, но купчината завивки прикриваха изкусно истината.

– Не ми се сърдиш, надявам се – сгълча го Плотина и се отпусна на стола до леглото му. – Просто нищожна заблуда. Ще обявим, че си мъртъв, веднага щом скъпият Публий пристигне от Антиохия. Знаеш колко се старая да ти помагам.

Преторианецът наистина се справи добре. Имаше дрезгав глас като съпруга ѝ. Застанал зад балдахина на леглото, прочете редовете, които Плотина му даде. Единствената задача на Плотина беше да гали безжизнената ръка на Траян и да пророни две-три сълзи. Секретарят, записал последната воля на Маркус Улпий Траян, стоеше далеч от леглото, погълнат от тържествеността на момента, а тълпата свидетели се беше отдръпнала на почетно разстояние из ъглите на сумрачната стая. Повечето плачеха твърде сърцераздирателно, за да забележат, че гърдите на императора не се повдигат под завивките. Сабина щеше да забележи, но тя не присъстваше.

– Не съм я наранила, ако се тревожиш за това – обясни Плотина на Траян. – Само я отстраних за няколко дни, докато уредим въпроса. Знам колко беше привързан към момичето, но трябва да признаеш, че обича да си вре носа навсякъде. А не можех да ѝ позволя, нали разбираш?

Плотина замълча и се намръщи. Момичето с неприличните дрехи, с острия език и странните идеи за благотворителност вече заемаше нейното място. Императрица на Рим. Някак си за пръв път го осъзнаваше. "Тази устата уличница ще заеме мястото ми?"

Е, едва ли. Все пак малката Сабина щеше да изпълнява други задължения. И вероятно след време щеше да се разведе тихомълком. Все пак връзката ѝ с Траян изпълни предназначението си. Щяха да намерят друго момиче, ако е необходимо, някое по-сговорчиво. Сестра ѝ беше подходяща възможност, ако променяха услужливо закона... Важното беше, че се погрижи Сабина да не навреди на настоящите ѝ планове.