При тези думи Сабина насочи вниманието си към книгата, готова да се наслади на последните стихове, когато Одисей се разправя с ухажорите на съпругата си. Прииска ѝ се Омир да е описал по-подробно как е живяла Пенелопа в отсъствието на мъжа си. Ала огромните стъпала в сандали не помръднаха и Сабина вдигна отново очи към червенокосия посетител, който изглеждаше съвсем не на място в тихия атриум, засенчен от лозници. Леката усмивка на Викс разцъфна в нещо ведро и лукаво и тя се засмя.

– Нека Фортуна те закриля, Версенжеторикс.

– Сам кова съдбата си – отвърна самодоволно той.

– Така ли? Хубав похват, ако го владееш.

Тя взе свитъка, намери докъде е стигнала и се отдалечи, вглъбена в четивото. Не се налагаше да поглежда през рамо, за да разбере, че Викс я изпраща с поглед.


ВИКС

Гостилницата, където ме изпрати сенатор Норман, не беше лоша. Ханджията не остана доволен, че трябва да ме настани безплатно за цяла седмица, но изсумтя при вида на сенаторския печат.

– Добре ще е да ми помагаш от време на време – добави той. – Едро и силно момче като теб ще ми свърши работа. Окъснелите клиенти плащат на някой с нож да ги придружи до дома.

– Добре ли плащат?

– Не е зле. Още повече се печели, когато си освободят телохранителя и ги приклещиш в някоя тъмна уличка.

Повдигнах вежди.

– Искам половината.

– Десет процента.

– Десет през първата седмица и трийсет, когато започна да си плащам наема.

– Дадено.

В стаята имаше бълхи, но пък леглото не се клатеше нагоре-надолу като река. Проснах се върху него и забелязах прислужница да слиза по скърцащите стъпала отвън. Пъпчива, но с гърди като пъпеши; изгледа ме косо, понесла кошница с чаршафи. Може би денят все пак не бе минал напразно.

Не мислех за Сабина. И защо? Някакво си патрицианско момиче – едва ли щях да я видя повече, след като излезе от онзи атриум със светлокестеняви коси, полюшващи се над тесния ѝ гръб. Момичета като нея са недостижими, а и гърдите ѝ бяха малки. По-скоро смокини, а не ябълки. А аз обичах ябълки. Или пъпеши... Втренчих се в усойния коридор, където изчезна прислужницата.

Ако знаех какви неприятности ще ми навлече това недостижимо патрицианско момиче с дребни гърди, щях да я удуша в атриума, вместо да я изпращам с поглед.

ГЛАВА ВТОРА

ПЛОТИНА

– Виналия. – Плотина произнесе неодобрително думата. – Отвратителен празник.

– Безобиден е – гласът на съпруга ѝ прозвуча приглушено през туниката, която навличаше през глава. – Малко тържество в чест на гроздовата реколта...

– Цял Рим се напива! Благовъзпитаните жени не смеят да се подадат навън.

Плотина се намръщи срещу огледалото от полирана стомана, спомнила си как пиян магазинер я ощипа по задника на Виналия преди двайсет години, когато беше още неомъжена девойка. Ощипа я. Нея, Помпея Плотина, която при желание би могла да стане весталка. Ако още тогава не предчувстваше, че ѝ е отредена по-велика съдба.

– Ще посетиш ли поне състезанията след церемонията? – попита сговорчиво съпругът ѝ. – Хората очакват да те видят.

– Ще остана на първото състезание – смили се Плотина. – И толкова. Зелена роба – каза на робините и те се втурнаха към нея с пищната тъмнозелена коприна. Коприна, толкова претенциозно, но положението ѝ го изискваше. Тя протегна ръце настрани, скрити благоприлично, разбира се, под дългите ръкави на туниката. Повечето римлянки разгалваха ръцете си като куртизанки, но Плотина никога нямаше да стане като тях.

– Милостиви богове! Не се престаравайте! – Съпругът ѝ отпъди като досадни мухи робите, които наместваха диплите на тежката му пурпурна роба. – Така е добре!

– Не се вдетинявай – подхвърли Плотина, без да се обръща. Мъж с толкова власт, толкова прославен, а пристъпва припряно от крак на крак като петнайсетгодишно момче.

"В много отношения той е на петнайсет", помисли си тя, наклонявайки глава, та прислужницата да я намаже зад ушите с лавандулова вода. Само уличниците си слагаха парфюм.

"Дали момичето се парфюмира? , запита се Плотина. Парфюмира ли се, ще трябва да премисля отново."

– Готова ли си? – попита развеселено съпругът ѝ. – Ако жена ми се е наконтила, да не караме жреците да ни чакат.

– Знаеш, че не обичам шегите.

Плотина погледна отражението си. Тъмна коса, сплетена спретнато на плитка, покрита с воал, както е редно. Бледо овално лице (без руж и почернени мигли) и надлежно сериозно изражение. Дълбоки очи, нос като бразда и подобаващо тънки устни. Два-три посребрени косъма над слепоочията или така ѝ се струва? Наведе се напред към огледалото с доволно изражение. Не харесваше младостта и младостта не я харесваше. Момичетата не бяха нищо; жените притежаваха власт. Момичетата не знаеха нищо; жените знаеха всичко. На младини Плотина беше дългуреста и тромава, но сега, на трийсет и пет, започваха да казват, че е красива.

– Готова съм.

Стана и улови съпруга си за ръка. Беше висок, но не ѝ се налагаше да вдига глава, за да го погледне в очите. Плотина отстъпваше по ръст само на най-високите мъже в Рим и това ѝ доставяше удоволствие. Всички небесни богини бяха стройни, нали? А Плотина обичаше да взема пример само от най-възвишените и най-великите.

Е, не би следвала примера на коя да е богиня. Равняваше се с Юнона, разбира се, царица на небесата и винаги безукорна, но други не бяха толкова порядъчни. Изгледа неодобрително статуята на Венера, когато влязоха тържествено в храма. Венера – къдрокоса празноглава кокетка и статуята ѝ го изобразяваше много точно. "Ако бях Юнона, не бих се примирявала с шавливата богиня на любовта и прищевките ѝ." Дори боговете трябва да държат в ред домовете си. В дома на Плотина цареше безупречен порядък.

Жрецът вдигна ръце с бокал младо вино, помоли се за добра предстояща реколта и благодари за обилния урожай. Съдейки по поруменялото му лице, беше започнал да дегустира виното преди няколко часа. "Ще назнача нов жрец", реши Плотина. Не че някой слушаше молитвите му. Мъжете пристъпваха от крак на крак, нетърпеливи да се докопат до виното; момичетата се кикотеха, закрили лица с длани; матроните си наместваха празничните венци. Съпругът ѝ си разменяше шеги с телохранителите.

– Дай пример – сръга го тя с лакът и приведе демонстративно глава, когато жрецът заприпява последната молитва към Венера и Юпитер.

Всички в храма сведоха припряно глави. Включително момичето със светлокестенява коса, което Плотина забеляза още щом влезе в храма.

Момичето.

О, какво терзание! Тя ли е достойната? Потеклото ѝ, разбира се... от майчина страна имаше какво да се желае, но несъмнено баща ѝ – сенатор Норбан – компенсираше пропуските. Лицето ѝ – скромно и с правилни черти. Не се изискваше да е красива; всъщност красотата по-скоро би била пречка. Лекомислието и суетата често вървят ръка за ръка с красотата, а избраничката на Плотина трябваше да притежава преди всичко сдържаност и достойнство. По тези съображения вече отхвърли две кандидатки. Плотина я наблюдава няколко минути, докато жрецът се молеше монотонно, но момичето стоеше спокойно, не се въртеше като връстничките си и не оглеждаше тоалетите на приятелките си. Сдържана – това беше добре. Стоеше почтително зад баща си със сведени очи – уважава възрастните, отлично. Плотина щеше да я възпита, да я насочи по правия път, да я обучи. Носеше друха от тъмночервена коприна. Е, осемнайсетгодишните са твърде млади за коприна, но баща ѝ се славеше с прекалената си снизходителност. И поне ръцете ѝ са покрити.

Момичето погледна към малката си светлокоса сестра, която се въртеше нетърпеливо до нея, и сложи показалец пред устните си да я усмири. Справя се с деца – много добре. Избраницата на Плотина ще трябва да ражда деца. Плотина щеше да ги възпитава, разбира се, лично щеше да се погрижи за образованието и морала им. Е, образованието на момичето... това вероятно щеше да създаде проблем. Сенатор Норбан се славеше не само като твърде снизходителен баща, но и беше образовал най-голямата си дъщеря далеч над общоприетите стандарти. И защо? На коя жена ще ѝ потрябват Омир и Есхил на практика? За щастие, третата съпруга на сенатор Норбан въведе доведената си дъщеря в изкуството на домакинстването, та излишното образование вероятно не представляваше чак такъв недостатък. Все пак щом се появят бебетата, книгите ще потънат в забвение.

Не биваше да се подценява и въпросът за зестрата. Плотина не ѝ придаваше основно значение като мнозина; други неща бяха далеч по-съществени. Но зестрата на момичето, повече от задоволителна, щеше да донесе несъмнена полза. Връзките – те бяха дори по-голямо предимство от зестрата. Сенатор Маркус Норбан остаряваше, вярно, но в Сената все още уважаваха думата му. Подкрепата му вероятно щеше да се окаже жизненонеобходима...

Жрецът приключи молитвата към Венера и вдигна високо бокала. От него потече вино като рубинен ручей. Момичето го наблюдаваше, наклонило глава, украсена с празничен венец от алени макове. Плотина усети как пеперуди запърхаха в стомаха ѝ и устата ѝ пресъхва. "Нея ли да избера? Тя ли е достойната?"

Не, никоя не е достойна. Беше невъзможно.

Подходящо момиче, което ще полага ежедневни усилия – това беше постижимо.

Тук. В образа на най-голямата дъщеря на сенатор Норбан – Вибия Сабина.

"Да, ще се справи. Ще свърши работа."

– Слава на боговете, че приключи! – чу Плотина съпруга си да мърмори, докато излизаха от храма на Венера.

Хората пред храма нададоха възторжени възгласи при вида му и се втурнаха напред с несдържани хвалебствия, протегнали ръце да докоснат края на пурпурната му тога. Преторианските стражи в червено и златно удържаха напора на тълпата, разчиствайки път към позлатената императорска носилка. Той подаде ръка на Плотина да се качи и после вдиша десница, поздравявайки ведро множеството. Възгласите се удвоиха – мъже, жени и деца крещяха с пълно гърло.