– А сега да вървим на арената – подкани Маркус Улпий Траян, понтифекс максимус и тринайсети император на Римската империя. Носилката се издигна върху гърбовете на шестима гръцки роби, които поеха тичешком към Марсово поле. – Небеса! Как мразя жреците и мрънкането им.

– Да, скъпи.

Помпея Плотина, съпруга на императора, първа дама на Рим, императрица на седемте хълма, не го слушаше. Състезанията нямаха абсолютно никакво значение, както и недодяланият празник на виното, когато мъжете и техните фусти прекаляват с пиенето и петнят обществения морал. Значение имаше само, че момичето, подходящото момиче, най-после е избрано. Плотина се позасмя; едва сега осъзна колко я беше терзала тази задача.

"Утре ще му кажа – помисли си доволно императрицата. – Ще му кажа, че съм я открила."

 ВИКС

Не харесвам много патрициите и честно казано, те също не ме харесват. "Самонадеяно парвеню", мърморят обикновено, когато съм наоколо, и то достатъчно силно, за да ги чуя, но аз не им обръщам внимание. С малки изключения те са безполезна гмеж, ала човек трябва да си отваря очите за изключенията. Сенатор Норбан беше изключение. От добрите. По-късно срещнах още едно изключение – вероятно най-добрия мъж, когото познавам, но още не му е дошло времето да се появи в тази история. Време е за лошото изключение – мъжа, когото не биваше да изпускам от поглед от самото начало. Кучи син.

Денят вече не беше започнал добре. Привидно лесната плячка – богаташко момче, измъкнало се от опеката на учителите и баща си, за да тръгне на лов за проститутки в Субура, което е последното място да търчиш подир фусти – му разцепи устната. Младежът открил уличница и вероятно нещо неприятно, което ще му причинява сърбеж седмици наред. После открил гостилницата, където живеех, и много стакани с лошо вино. Ханджията ми кимна, когато момчето се заклатушка навън, и аз се прокраднах след него. Сутринта едва преваляше, но беше Виналия и всички се напиваха рано. Момчето продължаваше да се олюлява, когато му показах камата си в задънена уличка и му поисках кесията, а той беше достатъчно пиян да ме удари, вместо да ми я подаде. Сдобих се с разцепена устна, но и с кесията, а младежът пое към дома с нос, счупен на две места.

– Приеми го като белег за възмъжаване – извиках му, когато побягна, стенейки. – По-добър от сифилиса, който си пипнал от уличницата.

В кесията имаше доста монети и, разбира се, аз прибрах тайно няколко, преди да предам останалите на ханджията, за да отброи дяла ми.

– Избърши си кръвта от устата и си отваряй очите на четири – нареди ми той. – По празник има много лесни жертви.

– Намери си някой друг да им устройва капани – отсякох. – Аз ще празнувам като всички останали. Да живее проклетата Венера и да живее проклетото вино!

– Слушай, момче...

Прекъснах го с неприличен жест и излязох. Между краката ми се стрелна мръсно хлапе, сритах го и майка му се развика. И нея възнаградих с неприличен жест и се смесих мрачно с празничната тълпа. Истината е, че не си представях така завръщането си в Рим. О, беше лесно – след месец имах собствена стая, храна без много буболечки в нея, пари за баня или за театър, ако ми щукне да отида. Не беше трудно да прибирам кесиите на патрициите и богатите търговци и дори имах страничен източник на доходи – крадях това-онова от уличните търговци в Субура и го препродавах на търговците в Ескуилина. Лек живот. Но не съвсем...

През празничния ден Колизеумът беше отворен за гражданството. Несъмнено щеше да има игри – копиеносците щяха да убият хиляда лъва, стрелците – пет хиляди екзотични птици, стражите – няколкостотин затворници, а половината от кучите синове, осъдени да се бият на гладиаторската арена, щяха да минат през Портата на смъртта, набучени на куки. Заобиколих Колизеума и тръгнах към Марсово поле. Не че на състезанията с колесници не се лееше кръв понякога, когато впряговете се преобръщаха, но бяха по-добри от игрите. Плюс това на трибуните жените не седяха в специална ложа, което разкриваше съществена възможност да си намериш момиче и да го отведеш у дома.

Милостиви богове, колко време пропилявах тогава, за да накарам някое момиче да ми дойде на гости. Е, бях на осемнайсет.

Трибуните вече бяха претъпкани до небесата, семействата развяваха малки разноцветни знамена и окуражаваха любимите си отбори. Червени, Сини, Зелени и Бели – никога не съм подкрепял нито един отбор, но заради червената ми туника ме повлякоха към сектор, пълен с привърженици на Червените.

– Някое Синьо копеле ли ти сцепи устната? – полюбопитства здравеняк без предни зъби. – Проклети копелета!

– Да – съгласих се.

На конни състезания никога не спорете с фанатизирани фенове.

– Сините ще спечелят всички надбягвания днес, само почакай – изкрещя жена с боядисано в синьо лице от горната редица седалки.

– Ще останат последни! – изрева беззъбият и двамата започнаха да се блъскат.

Станах и тръгнах да си търся друго място. Оглеждах по-сенчестите редове и частните ложи, където седяха патрициите и еквитите[6]. Дали не бих могъл да се вмъкна...

– Версенжеторикс? – извика ми някой отзад.

Обърнах се – момиче в червена рокля с венец от макове върху светлокестенявата коса.

– Домина Сабина – сетих се да се поклоня аз. – Сбъркала си сектора. Патрициите са там, горе.

– Знам. Леля Диана има ложа. Но избягах от един ухажор.

– Имам място – побързах да обясня.

– Колко мило – хвана ме за лакътя тя.

Беше дребничка, стигаше ми едва до рамото, но хората се отместваха от пътя ѝ. Пак онова патрицианско нещо.

– Значи си привърженичка на Червените?

Забелязах червеното знаменце в другата ѝ ръка.

– Всички сме привърженици на Червените. Леля Диана е луда по Червените, ще ни лиши от наследство, ако подкрепяме другите. – Сабина седнала мястото, което ѝ предложих, и вдигна глава. – За теб няма място.

– Има. Изчезвай! – подвикнах на мъжа от другата ѝ страна и добавих смразяващ поглед. Той се омете, аз седнах и в отплата получих усмивка от сенаторската дъщеря. Дали пък денят ми не започваше да се разведрява? – Защо се криеш от ухажор? – попитах аз и се облегнах назад, подпрян на лакът.

– Въобразява си, че е водач на глутницата, и се опитва да измести другите.

– Имаш глутница?

– Да – отговори спокойно тя. – Не съм красавица като майка си, но съм наследничка на парите ѝ.

– Не съм сигурен за първото – възразих, но тя махна пренебрежително.

– Императорът дойде.

Посочи най-високата ложа, където влизаха върволица патриции. Разпознах от пръв поглед императора – никой не би сбъркал късата войнишка прическа, пурпурната мантия и грейналото в усмивка лице. Император Маркус Улпий Траян вдигна юмрук и тълпата избухна.

Апатичните патриции, групичките стеснителни ескуити, стотиците плебеи – всички до един скочиха на крака и нададоха възторжен възглас. Колесничарите и конярите спряха да сноват по пясъка на арената, конете, очакващи да се втурнат по пистата, отметнаха глави сякаш за поздрав, аз усетих как дланите ми парят и осъзнах, че крещя и пляскам като другите.

Сабина не крещеше и не пляскаше. Наблюдаваше замислено тълпата.

– Винаги го правят – кимна тя, когато седнах отново до нея. – Всеки път, щом Траян се появи. Обикаля града без телохранители и никой не го напада.

Видях как императорът се отпусна в златния си стол, прокара длан през косата си и се засмя гръмогласно. Коренна противоположност на последния император, когото бях виждал да седи в тази ложа.

– Щом не организира злокобни пиршества и не кара хората да го наричат "Бог" и "Господар", мисля, че е по-добър от предишния.

– Шшт! Започват!

Трибуните нададоха гороломен вик при появата на първия впряг – четири черни жребеца със зелени пера, танцуващи над главите им. Още две колесници за Зелените, после една – за Сините. Сабина изсъска, докато минаваха край нас като синя вихрушка, а аз се засмях.

– Сините са самото зло – заяви тя невъзмутимо. – Или поне така ми повтарят от малка.

Засмях се отново и я изгледах изненадано. Червените излязоха последни. Галът в колесницата размаха камшик с червени мъниста да изправи на задни крака кестенявите си жребци и Сабина развя знаменцето си. Аз пъхнах два пръста в устата си и изсвирих оглушително, което накара съседите ни да подскочат.

– Колко интересно! – възкликна Сабина. – Покажи ми как се прави.

Показах ѝ как да свие език зад зъбите. Тя ме наблюдаваше съсредоточено. После пъхна пръсти в устата си и на третия опит успя.

– Отлично – отбеляза доволно. – Благодаря, Версенжеторикс.

– Благодариш ми за нищо и никакво свирене?

– Нещо ново е. Гледам да научавам по нещо ново от всеки.

– И от лошите ли? – попитах учудено.

– Дори от злодеите може да се научи нещо интересно. Дори от майка ми.

– Какво... хмм... научи от нея?

Примигнах да отпъдя спомена как майката на Сабина – в ефирна зелена коприна и с благоуханни черни къдрици – ме уведомява с тихия си сладък глас, че съм страхлив досадник, който ще умре на арената. Да, помнех добре майката на Сабина. Питах се доколко я помни дъщеря ѝ, макар...

– Мама се обличаше красиво – отвърна Сабина. – Но признавам, иначе беше разглезена, злобна интригантка.

– Изчерпателно описание – съгласих се аз. – Щом си толкова любопитна да научаваш нови неща, мога да те науча не само как да свириш...

Сабина се поусмихна, но погледна към арената, сви майсторски език и изсвири пронизително.

– Давайте, Червени! – извика, а Траян размаха кърпичката си от императорската ложа и осемте колесници полетяха напред.

Последва обичайната блъсканица за вътрешната писта, впряг на Белите се преобърна сред вихрушка от копита, прахоляк и крясъци, останалите се спуснаха към другия край на арената – сини пера, следвани по петите от зелени и червени. Скриха се зад острия завой в далечния край на арената, викове и крясъци отекнаха от отсрещните трибуни и аз седнах отново.