Обърнах се и видях друго момиче, горе-долу на моята възраст.

Стройна, с кафява коса, в синя рокля.

– Чакам сенатор Норбан – обясних аз.

– Има време.

Тя вдигна малкото момиче, извади нежно палеца от устата ѝ и тръгна по коридора с онази сляпа вяра, характерна за патрициите, че непременно ще ги последвам и не е необходимо да се обръщат. Последвах я към лаваториума.

– Има вода, ако искаш да се измиеш – уточни тя и аз схванах намека.

Римляните се къпят по-често и от най-големите чистници в Британия. Използвах леген вода и измих корабния прахоляк от лицето и врата си.

– По-добре ли е? – усмихна се момичето, когато се върнах в коридора.

– Много, благородна. – Възнаградих я с най-умелия си поклон, поръждясал, понеже отдавна не бях го използвал. В Британия няма нито много бани, нито много хора, на които да се кланяш. – Благодаря.

Изгледа ме изпитателно и внезапно се усмихна. Имаше дребни зъби, малко криви, но миловидни.

– А! – възкликна тя.

– Какво "а"?

Набита русокоса жена в жълта коприна се появи с енергична крачка по коридора, понесла бебе върху хълбока си.

– Сабина, да си виждала... А, ето я и нея. – Взе момиченцето и го подпря върху другия си хълбок. – Фаустина, защо не си при бавачката си? Кой е този?

Жената ме погледна разсеяно, жонглирайки с двете ококорени деца.

– Това е Версенжеторикс – обясни нехайно момичето в синьо и аз подскочих. – Чака да говори с татко.

– Е, не го задържай – посъветва ме жената. – Съпругът ми работи много. Фаустина, Лин, време е за баня.

Децата загукаха над раменете ѝ и тя се отдалечи като жълто петно.

– Откъде ми знаеш името? – попитах, когато момичето в синьо тръгна към атриума.

Погледна ме през рамо.

– Не ме ли помниш?

– Мм...

– Няма значение – махна с ръка. – Защо искаш да видиш татко?

– Току-що се върнах от Британия. Мама каза, че може да ми помогне... Виж, как разбра...

– С право си дошъл тук. Татко помага на всички. – Тя извика иконома и му прошепна нещо. – Ще те преместят в началото на опашката.

Просто ей така и бях вътре.

Сенатор Маркус Норбан беше от хората, които те принуждават да се държиш благопристойно. Татко оказваше същия ефект, но предимно защото му личеше, ще ти откъсне главата, ако го ядосаш. Сенатор Норбан не беше войнствен типаж – сигурно беше навършил шейсет, косата му сивееше, рамото му беше изметнато, а пръстите му – оплескани с мастило. Веднага обаче изопнах рамене и си отбелязах наум да внимавам как се изразявам.

– Версенжеторикс – удиви се той. – Питах се как сте ти и семейството ти.

– Много добре, сенаторе.

– Радвам се да го чуя. За постоянно ли се върна в Рим?

– Той е центърът на всичко.

– Вярно. – Завъртя перото между пръстите си. В кабинета му цареше ведра бъркотия; пера, свитъци и плочки покриваха всяка повърхност. Имаше повече пергаменти, отколкото бях виждал през целия си живот. – Какво смяташе да правиш тук?

– Мислех си за легионите.

Навремето исках само едно – да стана гладиатор, – но още щом опитах, желанието ми се изпари. Ако не броим гладиаторската арена, за момче с дарба да борави с оръжия не оставаше кой знае какво друго освен легионите. А и в римската армия дори момче с робско потекло може да се издигне...

– Питам се дали си наясно каква всеотдайност се изисква от постъпилите в легионите. – Сенатор Норбан остави перото. – На колко си години?

– Двайсет – отвърнах.

Погледна ме.

– Деветнайсет – поправих се аз.

Пак ме изгледа.

– Деветнайсет! Навършвам ги след няколко месеца.

– Значи на осемнайсет. Искаш, предполагам, да се издигнеш във войската?

– Не възнамерявам цял живот да съм обикновен войник! – изсумтях аз.

– Примири се, че ще си обикновен войник следващите двайсет години, защото няма начин да станеш дори центурион, преди да навършиш трийсет.

– Трийсет!

– И тогава няма гаранция. Ще ти трябва покровител, за да станеш центурион, а мен може и да ме няма след двайсет години.

Сенаторът прокара тъжно ръка през сивата си коса.

– Е... – опитах се да сменя тактиката, – възможно е да не остана в легионите, докато навърша трийсет. Има и други професии.

Той ме погледна нетърпеливо.

– Легионерите са длъжни да служат двайсет и пет години, Версенжеторикс. Постъпиш ли сега, ще бъдеш на четирийсет и три, когато ти разрешат да помислиш за друга професия.

– Двайсет и пет години?

– Не си ли направи труда да научиш нещо за легионите, преди да си избереш поприще?

Свих рамене.

– Младост – измърмори сенатор Норбан. – Сигурно не знаеш и каква е надницата? Триста денарии годишно, ако те интересува. Минус оръжията, ризницата и дажбите, разбира се.

– Дяволска работа – изсумтях. – Римляните били много стиснати.

– Не са ти известни, предполагам, и законите за браковете на легионерите. Войниците нямат право да се женят поне докато не станат центуриони. Дори тогава им е забранено да вземат жените си на поход. Ще добавя, че понякога ги изпращат на далечни постове и остават там години наред.

– Не искам съпруга – отвърнах аз, но въодушевлението ми за легионите несъмнено избледня.

– Размисли – посъветва ме сенатор Норбан и раздразнението му се посмекчи. – Не искам да те разубеждавам, но поне знай какво те чака. Има и други варианти.

Вече ги изреждах мислено.

– Например?

– Да станеш телохранител. Винаги се търсят добри телохранители, а помня колко умело боравеше с меча още като малък.

– Може би...

Телохранителите не жънеха кой знае какви лаври.

– Къде ще отседнеш, Версенжеторикс?

– Не знам. Току-що слязох от кораба.

– Мой подопечен притежава малка гостилница в Субура[5]. Ще се съгласи да те настани безплатно за седмица-две, докато си намериш работа. Ще му напиша писмо.

Известно време перото скрибуцаше енергично, а аз обмислях мрачно бъдещето си. Двайсет и пет години. Кой би се обрекъл на това?

– Готово – сенаторът запечата писмото. – Отбий се да хапнеш в кухнята, преди да тръгнеш. И ако ти хрумне още нещо за бъдещето, ела пак. Задължен съм на родителите ти и помощта ми ще изкупи донякъде този дълг.

– Благодаря, сенаторе.

– И като стана дума за родителите ти – погледна ме с неочаквано охладнели очи, – надявам се да не сглупиш да споменеш имената им пред някого. Или нещо за Домициан. Всички са мъртви или поне се водят мъртви и е най-добре това да си остане така.

– Да, доминус. – По дяволите, планирах да използвам под сурдинка името на баща си. Навярно някои почитатели на игрите все още го помнеха, но сенаторът ме изгледа строго и аз се постарах да си придам невинно изражение.

– Нека Фортуна те закриля.

Подаде ми свитъка. Поех го, поклоних се и излязох от стаята, чудейки се какво, по дяволите, ще правя, ако не се запиша в легионите. Умеех единствено да се бия.


САБИНА

– Получи ли каквото искаше? – попита Сабина, вдигайки поглед от свитъка, когато високото момче, отпуснало рамене, влезе в атриума. Мръщеше се мрачно и прокарваше груба длан през чорлавата си коса.

– Не съвсем.

Той спря пред фонтана и прокара палеца на крака си по облицования със сини плочки ръб.

– Очаквах баща ти да ми помогне да постъпя в легионите, но сега не съм сигурен, че го искам.

– Защо?

– Не си струва да си продавам душата за някаква си работа.

– О, Рим винаги иска душата ти. Сега ли го разбра? – Сабина отбеляза с показалец докъде е стигнала. – Но повечето смятат, че сделката е справедлива.

– Не и аз.

– Винаги можеш да станеш гладиатор – предложи тя.

Той подскочи и я погледна.

– Наистина не ме помниш, нали?

Тя го позна веднага, макар да бяха минали четири-пет години. Беше същият – ръждивокафява коса и смугли ръце, големи стъпала и широки рамене с все още некоординирани крайници. Същият, само че по-едър.

Гледаше я предпазливо.

– Трябва ли да те помня?

– Вероятно не, но всички твърдяха, че денят е паметен. Коя си ти, домина?

Тя остави свитъка и стана. Пристъпи по-близо до него и обви с длан загорелия му врат. Надигна се на пръсти, отметна глава и се усмихна.

– Спомни ли си сега?

Забеляза искрицата в очите му.

– Сабина – рече той бавно. – Домина Сабина, нали?

– Да.

– Не те познах без синините. Иначе не си се променила много. – Огледа я от главата до петите. – Първото момиче, което целунах.

– Младия варварин? Поласкана съм. – Сабина усети как ръцете му се прокрадват върху кръста ѝ и се отдръпна. – Всички момичета бяха влюбени в Младия варварин. В годината, когато се биеше в Колизеума, всички ученички в Рим линееха по теб. Казах на приятелките ми, че съм се запознала с теб, но не ми повярваха.

– Казала си им, че те целунах?

Пристъпи към нея. В ъгълчетата на устните му заигра усмивка.

– По-точно аз те целунах. – Сабина взе свитъка и седна на мраморната пейка. – Какво ще правиш, ако се откажеш от легионите?

– Едно е сигурно – няма да стана гладиатор. – Облегна се на колоната, скръсти ръце и я погледна втренчено. – Вече си омъжена, предполагам.

– Всемогъщи богове! Не!

На седемнайсетия ѝ рожден ден миналата година баща ѝ подари перлена огърлица и ѝ обеща да си избере сама съпруг. В рамките на разумното, разбира се. За Сабина обещанието беше много по-ценно от перлите.

– Мислех, че бебето е твое.

– Не, това е малкият Лин. Той и Фаустина са на Калпурния – втората ми майка.