Кейт Куин - Императрицата на седемте хълма

ВИКС

Още на тринайсет един астролог ми предсказа, че някой ден ще предвождам легион, а легионерите ще ме наричат Версенжеторикс Червения. Астролозите обикновено са конски фъшкии, но този дребен смешник се оказа прав за всичко – лепнаха ми прозвището, получих дори легиона, макар и с известно закъснение. Защо обаче този астролог не ме предупреди за важните неща? Защо не ми каза, че императорите заслужават преданост, но трябва и да се боиш от тях. Защо не ми каза, че ще убия най-добрия си приятел по заповед на най-злия човек, когото съм срещал? И защо, по дяволите, не ми каза нищо за момичето със синия воал, което срещнах в деня, когато чух предсказанията му?

Тази кучка. Не че предполагах – когато се срещнахме за пръв път, бяхме деца. Аз – кльощав роб, а тя – красиво момиче със син воал, цялата насинена (няма значение защо). Първото момиче, което целунах. Устните ѝ бяха сладки. Затова сигурно се размекнах, когато пътищата ни се пресякоха отново по-късно, след като пораснахме. Щом онзи астролог е бил толкова добър, защо не ме предупреди за нея? "Момиче в синьо! Отваряй си очите на четири!" Какво щеше да му коства? А на мен тя ми коства много през годините, честна дума.

Но да не изпреварвам събитията. Аз съм Версенжеторикс. Викс за приятелите, Червения – за войниците ми, и "онова плебейско копеле" – за враговете. Служих на четирима императори – убих един, обичах друг, сприятелих се с трети и навярно трябваше да убия четвъртия. Аз съм Версенжеторикс и искам да ви разкажа историята си.

Пролетта на 102 г. след Христа

Няма да ви отегчавам с потеклото си. То и без това не е чак толкова забележително – майка ми беше робиня, а баща ми – гладиатор, а от това по-ниско положение – здраве му кажи. Ако следите игрите в Колизеума, несъмнено сте чували за баща ми, но няма да ви кажа името му. Мислят го за мъртъв и на него му харесва така. В края на краищата се засели на планински връх в най-северната част на Британия. Измъчва парче земя, което нарича градина, и е щастлив. Мама също е щастлива. Работи, тананика си и произвежда бебета, за да напълни къщата, която получи, задето направи услуга (не питайте каква) на една императрица. Когато обаче навърших осемнайсет след почти пет години в Британия, ми доскуча. Бяхме по-добре оттам, откъдето идвахме, но бях свикнал с вълненията, а в планинска къща, пълна с бебета, няма кой знае колко вълнения. Освен това едно момиче от съседните къщи ми хвърли око и макар да се бяхме забавлявали веднъж-дваж в плевнята, не исках да се женя за нея. Същевременно не разчитах на някакви шансове, ако баща ми решеше, че трябва да се задомим. На осемнайсет бях едър, той обаче беше по-едър от мен, и боравех сръчно с оръжия, ала бледнеех пред него. Затова офейках в Рим, центъра на всичко. Татко се подвоуми, но ми даде амулет, да ме пази невредим, и кесия да ме храни. Мама се разплака, впрочем не знам дали не беше от поредното бебе в корема ѝ.

Не си струва да описвам пътуването. Беше мокро и дълго. Изгубих си кесията заради арменски моряк. Лъжеше на зарове, кучият му син. И си губех вечерята безброй пъти през палубата. Мразех лодките. И досега ги мразя. Но пристигнах в Рим. Родителите ми ненавиждат Рим от дъното на душите си и сигурно имат право след всичко, което преживяха. Но аз слязох от онзи клатещ се проклет кораб, поех дълбоко дъх и разбрах, че съм си у дома.

Всички се опитват да опишат Рим. Всички се провалят. Той не прилича на нищо друго на света. Метнах торбата по-високо през рамо и се завъртях в кръг, ококорил очи. Отраснах в Брундизиум[1], когато мама беше още робиня, и дойдох по-късно във великия град. По онова време не успях да го разуча добре и да го опозная. Ала сега нищо не ме спираше да го попия целия – шума, миризмата, блъсканицата, уличниците в тъмни мантии и моряците с месингови обеци; уличните търговци, размахващи стоката си под носа ми и бездомните хлапета, опитващи се да пъхнат мръсните си пръсти в кесията ми. Това беше животът – суров и шумен, шурнал като кръв от вена.

Докът се люлееше под краката ми. Проправих си път по кея с една ръка върху ножа в колана ми. Мнозина в Рим предпочитат първо да те намушкат, а после да проверят дали притежаваш нещо, което си струва да откраднат.

– Моят град – казах на глас и една домакиня, понесла кошница под мишница, ме изгледа кръвнишки.

Изпратих ѝ въздушна целувка и тя се отдалечи бързо. Втренчих се в хълбоците ѝ под грубата дреха – хълбоци като варели, но цял месец не бях слизал от проклетия кораб и не бях зървал жена, та не подбирах много-много. Момиче ми трябваше повече от храна, но в кесията ми нямаше достатъчно монети дори за евтино.

Момичетата щяха да почакат.

– Как да стигна Капитолийския хълм? – попитах един моряк на ръждясалия си латински и той набързо ме отпрати по дяволите.

Но търговец, превъзнасящ месинговите си тигани, се оказа по-услужлив и аз метнах торбата си през рамо и тръгнах, тананикайки си.

Странно колко добре си спомнях града. Не го бях виждал, откакто навърших тринайсет, а ми се струваше, че съм го напуснал едва вчера. Тълпата пооредя, когато подминах Римския форум[2] с изкусителното му ухание на хляб и месо, и аз отпуснах ръката, стиснала дръжката на ножа, и закрачих по-бавно. Полюбувах се на разточителния мраморен дворец, покрил половината Палатински хълм, припомняйки си черноокия безумец и игрите му, докато един преториански гвардеец в червено и златно не ми нареди да се махам.

– Всички дворцови стражи ли са красиви като теб? – изстрелях в отговор. – Или съм се застоял прекалено дълго на кораба?

– Изчезвай – изръмжа той и ме подкара по улицата с дръжката на копието си.

Преторианци[3]. Никакво чувство за хумор.

Позадържах се повечко пред мраморния овал на Колизеума. Не го виждах за пръв път, разбира се, но бях забравил заплашителната му снага. Няма друго място по света като това – с арките и плинтовете му, с нишите, където стоят статуи със слепи, невиждащи очи. Ивицата пясък вътре пазеше всички таткови кошмари, а и някои от моите. Не му го бях казвал, но той го знаеше. Всички, били се някога за живота си на това място, го знаеха.

Оттогава са изминали много години и аз съм на средна възраст. Водил съм повече битки, отколкото мога да преброя, никоя обаче не се връща в сънищата ми като онези в Колизеума. Върху този пясък убих за пръв път човек, когато бях още дете. Огромен гал, който всъщност не искаше да ме убива, и колебанието му подписа смъртната присъда. Не го смятам за кой знае какъв старт в света на мъжеството.

Взирах се в арената, стиснал малкия амулет от татко, и се питах как е възможно хората да строят толкова фантастични постройки с една-единствена цел – масови убийства. Накрая свих рамене и поех към Капитолийския хълм. По-тихо място, с гладко павирани улици и жени в коприна вместо във вълна и забързани роби с гербовете на прославени родове. Подминах огромната Капитолийска библиотека, където половин дузина сенатори в тоги влизаха и излизаха припряно, смръщили разсеяно чела, и забавих крачка. От мама знаех, че къщата е някъде тук...

– Да? – Роб в спретната туника ме изгледа подозрително от главата до петите. – Какво желаете?

– Това ли е къщата на сенатор Маркус Норбан?

– Не пускаме просяци...

– Не съм ти просяк, по дяволите. Това ли е къщата на сенатор Норбан, или не?

– Да, но...

– Добре. Искам да го видя.

Робът беше едър, но аз бях по-едър. Избутах го и се вмъкнах в тясното преддверие, където дузина мраморни бюстове се вторачиха в мен със злостно неодобрение.

– Стига си мърморил – сопнах се на роба, който шляпаше със сандали по петите ми. – Сенаторът знае кой съм.

След десетминутна препирня ме отведе в малък атриум и ме остави да чакам.

– Имай търпение – изсумтя робът. – Сенаторът е много зает.

Изгледа ме подозрително за последно, сякаш се чуди дали е безопасно да ме остави сам при ценностите, и най-сетне се предаде.

Вдигнах глава и огледах мястото. Слънчевите лъчи струяха през открития покрив, по пода имаше мозайка с виещи се лози, а по средата на помещението – тихо езерце със сини плочки. Статуя на нимфа ме гледаше през рамо от ъгъла и момичетата толкова ми липсваха, че дори нейните мраморни гърди ми се струваха изкусителни. Оставих торбата си върху мраморна пейка и коленичих. Потопих длани в езерцето и си наплисках лицето. Вдигнах очи и забелязах мило момиченце да се взира в мен, стиснало дървено конче и пъхнало палец в устата си.

– Здрасти, дребосъче. – Изглеждаше пет-шест годишна, колкото моята сестричка. – Коя си ти?

Тя продължи да ме наблюдава сериозно през кичури руса коса.

– Дете на сенатор Норбан ли си?

Огледа миниатюрния си палец за секунда и пак го пъхна в устата.

– Ще ме заведеш ли при баща си?

Продължи да смуче енергично палеца.

– Ще ми кажеш ли поне къде е лаваториумът[4]? Пишка ми се.

– В дъното на коридора – долетя глас иззад гърба ми.