Може би Лестър щеше да й помогне още веднъж.

— Кейти — нежно каза Джералд, като се наведе над нея, — трябва да си легнеш, преди наистина да си се разболяла.

Катрин се усмихна на баща си през сълзи.

— Ще видя ли някога отново моето дете, татко? Дали ще има кой да го нахрани, да се грижи за него, да го обича? О, господи, как ще живея?

Той погали мръсната й, разрошена коса.

— Ще поговорим за това утре, мила, когато си отпочинала.

Катрин се остави да я изправи на крака.

— Ами Лиъм? Дали ще го видя някога пак? — задавено извика тя.

Джералд се усмихна, сякаш пиратът никога не го беше предавал.

— Изобщо не се съмнявам в това.



— Знам, че тя е тук.

Застанал със свещ в ръка насред тъмната трапезария на къщата, Джералд гледаше Лестър без да мига.

— Войниците на кралицата идваха няколко пъти, претърсиха всяко ъгълче на къщата и двора и не откриха нищо. Катрин не е тук, милорд.

Лестър се усмихна. Светлинката от свещта танцуваше върху изумителното му тъмно лице.

— Джералд, ти забравяш, че съм твой приятел — меко каза той. — А също и приятел на Катрин. — Черните му очи горяха. — Нейният живот ми е скъп. Не искам тя да увисне на бесилото.

Джералд се поколеба. Интересът на Лестър към дъщеря му бе повече от очевиден. Но преди да потъне изтощена до смърт в дълбок сън, Катрин му бе обяснила, че се е омъжила за Лиъм О’Нийл през октомври на острова на пирата. Той внимателно обмисляше възможностите. Дали бе по-добре Катрин да стане любовница на Лестър, който несъмнено беше най-могъщия мъж в Англия? Или да се върне при пирата и да продължи да живее като негова съпруга, като запази съюза между О’Нийл и Дезмънд?

След кратък размисъл решението беше взето. Въпреки своето влияние, преди четири години Дъдли не бе успял да убеди кралицата да не осъжда Джералд — и сега той беше изгнаник в Селинджър Хаус, лишен от богатствата, от титлата и от властта си. Не, Лиъм О’Нийл можеше да стори за него повече, отколкото Лестър.

— Знам, че тя е тук — повтори Дъдли с растящо нетърпение.

— Тя е изтощена и болна и в момента спи дълбоко.

Със светнал от задоволство поглед, Лестър кимна.

— Ще дойда да я взема след седмица-две, когато всичко утихне. Имам едно малко, усамотено имение в Нортъмбърланд. Това е идеалното място за нея. Междувременно я укривайте добре, а аз ще ви предупреждавам всеки път, когато кралицата реши да изпрати войници насам.

Джералд кимна, усмихна се и стисна ръката на графа. Лестър се извърна, прекоси стаята с развято около широките му рамене тъмно наметало и изчезна сред черните сенки на нощта.



Катрин бе толкова смазана от умора, че още щом изтерзаното й от болка тяло докосна мекия дюшек на леглото, тя заспа мигновено. И спа през целия следващ ден — дълбоко, без да сънува, без да помръдне нито веднъж

Когато най-сетне започна да се пробужда, усети в гърдите си толкова свирепа, пламтяща болка, че отчаяно й се прииска да заспи отново. Някак си усещаше с малкото остатъци от своето съзнание, че събуждането ще й донесе нещо неописуемо страшно.

— Катрин? — прошепна той.

Катрин се усмихна. Ето че сега сънуваше Лиъм и се чувстваше хиляди пъти по-добре. Колко бързо болката се бе превърнала в радост.

— Катрин. — Гласът му беше тих и дрезгав от вълнение. Пръстите му докоснаха лицето й нежно, болезнено нежно.

Толкова беше истинско. Катрин въздъхна.

— Събуди се, Кейт.

Тя не искаше да се събужда, не точно сега, когато сънуваше, че отново е с Лиъм. Но клепачите й трепнаха и се отвориха. Макар несвикнал с тъмнината в стаята, погледът й го намери веднага. Той седеше на леглото до нея с напрегнато, сериозно лице. Катрин се обърка — знаеше, че сънува и все пак всичко бе съвсем истинско.

— Катрин! — извика Лиъм, наведе се над нея и хвана лицето й в силните си, топли шепи. Ръцете му трепереха. — Бях в Бристъл, когато чух новината, че си нападнала кралицата. Добре ли си?

Тя се взираше в него безмълвно. Беше много, много уморена, но може би все пак не халюцинираше, не сънуваше, че Лиъм е тук при нея, в нейната спалня, до нейното легло.

— Лиъм?

Той я грабна в обятията си и я притисна към гърдите си. Катрин се отпусна в прегръдките му. Лиъм бе нейния пристан, нейния подслон, единствената твърда скала, на която можеше да стъпи сред този луд, несправедлив и зъл свят. Сега беше в безопасност, беше обичана.

Треперещите му ръце галеха неспирно гърба й.

— Аз не бях с теб, когато имаше най-голяма нужда от подкрепата ми — задавено каза той. Сетне хвана лицето й и се взря в него. — Прости ми, любов моя.

— Лиъм — прошепна Катрин, все още със замъглено съзнание.

Челюстта му се стегна. Тя срещна погледа му и с изненада забеляза, че беше насълзен.

Внезапно устните му потърсиха нейните. Целувката му бе сдържана, но Катрин безпогрешно разпозна жаждата, скрита в нея и му отвърна пламенно. Но след миг Лиъм откъсна устни от нея с въздишка.

— Лиъм! — запротестира тя, протегнала ръка към лицето му.

Но той я отблъсна.

— Кейт! — Беше прегракнал. — Току що си родила. — Успя някак си да се усмихне, но усмивката му бе пълна с печал.

Катрин премигна неразбиращо. Родила? Изведнъж започна да идва на себе си, но не искаше, не искаше да си спомня. Тя зарови лице в гърдите му, обсипвайки с целувки стегнатите мускули, твърдите зърна. Дишаше на пресекулки.

— Недей — прошепна Лиъм и без да я пуска от прегръдките си, се изтегна върху леглото и започна лекичко да прокарва пръсти по гръбнака и. — Катрин — промълви той, — колко много ми липсваше.

Постепенно Катрин се отпусна, успокоена от тишината и силата на тялото му, от нежните му, пълни с обич ласки. Клепките й натежаха и вече й бе почти невъзможно да ги отвори. Но тя успя да го стори и се взря в красивите му, изопнати черти.

— Лиъм, обичам те. — Пръстите и се плъзнаха под ризата му. Клепачите й отново се затвориха.

— Катрин, не заспивай. Трябва да говоря с теб.

Но очите й вече не можеха да се отворят.

— По-късно — измърмори тя с въздишка.

— Катрин! — Беше стиснал брадичката й.

С последни усилия Катрин вдигна клепачи.

— Искам да те взема с мен, но не мога — припряно каза Лиъм. — Имам много работа за вършене. Трябва да хвана Фицморис. Разбираш ли какво ти говоря?

Фицморис. Не й се говореше за политика точно в този момент. Тя затвори очи.

— Когато го заловя и когато баща ти получи всичко, което му беше отнето, ще дойда да те взема. И ще бъдем заедно, завинаги. Чуваш ли ме?

Катрин премигна объркано. Беше й трудно да се концентрира. За какво говореше Лиъм? Гласът му идваше толкова отдалеч.

— И когато дойда да те взема, ще ти донеса нашето дете — почти извика той. — Катрин?

Съзнанието й вече беше почти пусто. Тя въздъхна и промърмори:

— Вярвам в теб, Лиъм.

— Катрин, трябва да ме чуеш. Тук не си в безопасност. Ще отидеш при майка ми в Есекс.

Катрин се опита да кимне.

Ръката му погали челото й, косата й. Нежно.

— Чу ли поне една дума от всичко, което ти казах? — прошепна той.

Тя не намери сили да отговори. Но й се стори, че миг преди сънят окончателно да я надвие, чу как Лиъм добави:

— Обичам те, Катрин.



Ярките лъчи на утринното слънце пронизваха спалнята на Катрин, когато Елинор я събуди. В първия миг Катрин изпита усещането, че може да заспи отново, да заспи завинаги. Но се подчини на мащехата си и прогони съня, въпреки че цялото й същество се съпротивляваше упорито. Мускулите й бяха стегнати и я боляха, тялото и бе изранено и възпалено. Трябваше да мине известно време, преди Катрин да проумее защо е в такова ужасно състояние.

Господи! Беше родила дете, но Елизабет го бе откраднала от нея. И в яростното си умопомрачение Катрин беше нападнала кралицата.

Тя предпазливо опипа тялото си. Все още се чувстваше изтощена, но част от силите й се бяха възвърнали — сили, от които се нуждаеше, за да оцелее. А се налагаше да оцелее. Налагаше се да намери начин, какъвто и да е, да си върне детето. Освен това се налагаше и да се укрие от своите преследвачи.

Всички тези задачи й се струваха неизпълними.

Елинор й помогна да се изкъпе и облече. Катрин погледна отражението си в единственото, при това счупено огледало в стаята. Беше ужасно бледа и ужасно слаба и нямаше нищо общо с някогашната пращяща от здраве, силна и пълна с жизненост Катрин. Може би мъжете най-после щяха да престанат да гледат на нея като на желана играчка за леглото. Дали Лиъм изобщо си спомняше за нея? Ако я срещнеше сега, със сигурност нямаше дори да я погледне.

Очите й се стрелнаха към леглото. Не беше ли сънувала Лиъм тази нощ?

— Така е, сега не си толкова привлекателна — обади се Елинор, сякаш прочела мислите й.

Катрин се извърна към нея, но не видя злоба в изражението на мащехата си.

— По-добре престани да скърбиш — твърдо каза Елинор — и помисли за бъдещето. Ами да, има жени, които са страдали много повече от теб. Сега трябва да вземеш решение. Можеш да позволиш на страданията да те състарят и убият. Но можеш и да предпочетеш да живееш. — Тя помълча. — Майка ти умееше да се бори.

— И аз трябва да бъда силна като нея — промълви Катрин.

— Да. Помисли какво искаш, от какво имаш нужда. После остави миналото зад гърба си и продължавай да вървиш напред, към своите цели. — Устните на Елинор се свиха решително. — Кралицата иска да те обеси, Катрин. Не можеш да останеш при нас в Селинджър Хаус.

Катрин съзнаваше, че всичко, което казва Елинор, е самата истина. Трябваше не само да събере силите и разума си и да поднови борбата за своето дете. Трябваше и да напусне Лондон. Но къде да отиде?

Отговорът беше прост. При Лиъм.

Сега той бе на свобода, беше избягал от Тауър. Катрин не искаше да живее без него, а и бе дошло време да погледне истината право в очите — не можеше да живее без него. Трябваше да го намери, да му каже колко много го обича и да го помоли да я вземе със себе си, където й да отива. Лиъм можеше да й помогне да си върне детето. Как се обърка всичко, каза си тя с горчивина. И двамата изведнъж бяха станали престъпници, обявени извън закона, издирвани от властите.