Вече трябваше да са я настигнали. Катрин очакваше всеки миг някой от двамата да я сграбчи за рамото. Но нищо подобно не се случваше.

Тя отново извърна глава назад и видя на няколко сантиметра от себе си Джон Хок. Погледите им се кръстосаха. И в неговите очи Катрин прочете нещо, което просто не можеше да е вярно. За да разсее съмненията й, той беззвучно произнесе: „бягай“.

Сетне се хвърли към нея… спъна се и падна, при това така, че събори със себе си и другия войник. Телата им се преплетоха и замятаха, блокирайки целия коридор. Тримата войници, които ги следваха, се препънаха в тях и също полетяха към пода.

Катрин побягна.



Катрин стигна до склада за дърва, който се намираше точно срещу Селинджър Хаус и се спотаи зад струпаните до стената му стърготини и дървени отломки. Стоеше на колене, защото нямаше сили да се изправи на крака. Пръстите й разбутаха прогнилите дървета, за да й осигурят поглед към улицата. Беше изтощена, толкова изтощена, че главата й бучеше и пулсираше болезнено, а вътрешностите й горяха. Бе прекарала целия следобед в неспирен бяг по лондонските улици, за да се измъкне от своите преследвачи.

Слава богу, вече се здрачаваше. Небето беше обагрено в розово и сиво и удължените сенки я скриваха добре. Тя облиза пресъхналите си устни, които бяха напукани и подути и се зае да наблюдава войниците, водени от Джон Хок, които бяха влезли с конете си в покрития с каменни плочи двор на къщата и сега разговаряха с баща й. Не можеше да чуе думите им, но знаеше какво ще е съдържанието на разговора. Хок щеше да попита дали съпругата му се намира в Селинджър Хаус, а баща й щеше да отговори, че не я е виждал. При това съвсем искрено.

Няколко войника скочиха от конете и влязоха в къщата. Катрин бе сигурна, че ще претърсят всичко, включително съседните сгради. Обзе я отчаяние. Беше толкова изморена, че ако някой я забележеше, нямаше да е в състояние да побегне. Устните й безмълвно отправиха гореща молитва към бог да не я изоставя.

Скоро войниците се върнаха, качиха се на седлата и цялата група, състояща се от около дузина мъже, напусна Селинджър Хаус. Сърцето на Катрин заби силно. Очите й проследиха с трепет ездачите, които се отдалечаваха надолу по улицата, водеща към моста при Тауър. Внезапно Хок се обърна и впери поглед назад — не към къщата, а право към склада… право в нея.

Катрин се сви зад купчината отпадъци. Пулсът й препускаше като подивял жребец. Но Хок очевидно не бе я забелязал, защото не заповяда на хората си да се върнат и да я хванат.

Олюлявайки се, Катрин бавно се изправи и се огледа. Войниците вече не се виждаха. Тя пресече внимателно улицата, вдигнала качулката на главата си. Баща й, който все още стоеше на двора, втренчи поглед в нея.

После Джералд отиде до пазачите, които охраняваха портата на къщата и започна да им обяснява нещо, като ръкомахаше оживено и сочеше към изток, тоест, обратно на Катрин. Те кимнаха и тръгнаха с него към задната част на къщата. В същия мит Джералд й хвърли светкавичен поглед. Това беше сигнал. Тя събра цялата си смелост и се втурна бегом през портите точно в момента, когато Джералд и двамата пазачи свиваха зад оградата. Наоколо вече нямаше никой и Катрин прекоси двора, влезе в къщата и се свлече на пода в преддверието.

Не знаеше колко време е прекарала така — коленичила върху студените камъни, твърде слаба, за да помръдне дори едничък мускул. Следващото нещо, което си спомняше, бе баща й, също коленичил до нея.

— Кейти? Божичко, Кейти! Какво е станало с теб? — Пръстите му докоснаха мръсната й, изподрана буза.

Катрин се разплака и се хвърли в отворените му обятия. Джералд я залюля в прегръдките си, погали косите й и изслуша несвързания й, истеричен разказ за последните събития.

— Какво да правя, татко? Загубих детето си! Лиъм скоро ще бъде обесен! А сега изглежда, че и мен ме очаква същата съдба, защото се опитах да убия кралицата!

Джералд й помогна да се изправи и да се задържи на краката си.

— Трябва да помислим, детето ми, и то много внимателно. Но нещата не са толкова ужасни, колкото изглеждат. Не смятам, че всичко е загубено.

В гърдите на Катрин трепна искрица надежда. Трябваше да дойде при баща си още от самото начало. Джералд беше прочут герой; човек, способен да премести планини и дори изгнанието не бе в състояние да го промени. Тя сграбчи реверите на неговия избелял, покрит с кръпки жакет.

— Какво искаш да кажеш, татко? Какво имаш предвид?

Джералд се усмихна.

— Очевидно не си научила последните новини.

— Какви новини? — прошепна Катрин пребледняла.

— Твоят любим вече не е в Тауър, Кейти. Преди два дни Лиъм О’Нийл е успял да избяга от там. И „Морски кинжал“ е бил забелязан край брега на Есекс да плава на север, към Ирландия. — Той отново се усмихна. — Господарят на моретата е на свобода, Кейти. Лиъм О’Нийл е на свобода.

В този миг Катрин най-после загуби съзнание.

IV. НАГРАДАТА

34.

Уайтхол

Много часове бяха изминали, откакто момичето на Фицджералд се опита да я убие, но Елизабет продължаваше да трепери от ужас и гняв. От възкачването й на престола през 1558 година бе имало неизброими заговори срещу нея, но тя никога не се беше озовавала лице в лице с убиец. И никога не си беше представяла, че убиецът може да е жена, и то жена, която познаваше, с която се бе сприятелила.

— Моля те, Бес, ако не престанеш да обикалящ в кръг като тигър в клетка, никога няма да се успокоиш.

Елизабет се сепна, когато видя Лестър да влиза в спалнята й така, сякаш беше и негова. Тя загърби скупчените край леглото придворни дами, които след плесницата, получена от Ан Хегктингз заради усилията й да утеши кралицата, се бяха отказали от опитите си да сторят същото, хвърли се в обятията на Лестър и се притисна към него.

— Хванали ли са я? Хванаха ли тази долна уличница?

— Тихо, скъпа, спокойно. Мисля, че малко бренди ще ти се отрази добре. — Той й се усмихна, галейки гърба й. Но погледът, който отправи над рамото и към дамите, бе остър и властен. Те разбраха безмълвната заповед и бързо се изнизаха от стаята. Лестър бутна вратата с крак и тя се затвори.

— Хванаха ли я? — извика Елизабет. — Хванаха ли Катрин Фицджералд?

— Не.

Тя изпъшка.

— Какви глупаци! Да позволят на някакво си момиче, при това умопомрачено, да избяга, след като се е опитало да ме убие.

Лестър отиде до бюфета, наля на своята кралица брендито, от което тя очевидно се нуждаеше и й го подаде.

— Пий — нареди той.

Елизабет го изгледа нерешително, сетне се подчини.

Едва когато вече бе погълнала достатъчно от алкохолната течност, Лестър се обади отново:

— Както ти сама каза, тя е луда. Кой знае къде може да отиде?

— Без съмнение при оня негодник, баща й.

— Хок беше в Селинджър Хаус. Тя не е там.

Тя сграбчи реверите на жакета му и го разтърси.

— Ами ти, Робин? Видя ли я добре? Полепнала в кал и мръсотия, с разчорлена като птиче гнездо коса! Видя ли очите й? Видя ли налудничавия, див блясък в зениците й?

— Елизабет — прекъсна я меко Лестър.

— Отговори ми! — извика тя.

— Да.

— И въпреки това продължаваш да я желаеш, нали?

Погледът му не трепна.

— Знаеш, че именно ти отказваш да ми дадеш онова, което наистина желая. Нима очакваш да се държа като монах?

Елизабет запрати чашата на пода, без да обръща внимание на острите парчета, които се разлетяха край краката им.

— Сигурно е отишла при него! При О’Нийл! Сега вече никога няма да мога да я хвана! Може би в същия този момент се държат в прегръдките си! И то след като изрично казах на онзи проклетник, че не може да я има!

Тонът на Лестър бе рязък.

— Кого обичаш наистина, Бес? Него или мен?

Тя стисна зъби и не отговори.

Лестър въздъхна.

— О’Нийл е бил забелязан в открито море. Катрин несъмнено все още е в близост до Лондон. Не е възможно да са заедно.

— Искам тя да бъде заловена и обесена — извика Елизабет.

— Скъпа моя, ти не разсъждаваш трезво. Момичето беше ужасно разстроено. Беше се побъркала от мъка, не знаеше какво върши. Тя…

— Престани. Да не си посмял да я защитаваш, Робин! Предупреждавам те.

Лестър застина.

Тя застана до прозореца и се загледа в сивите, лениви води на Темза, изпъстрени с лодки и ладии.

— Катрин Фицджералд ще бъде изправена пред съда за държавна измяна, Робин. Искам да бъде обесена и тя ще бъде обесена.



— Тя се е опитала да убие кралицата. Не може да остане тук!

— Тя е моя дъщеря, а Хок, който е неин съпруг, го няма и не мисля, че ще се върне скоро. Катрин ще остане тук, Елинор, поне докато измисля някое безопасно място, където да я изпратя.

Катрин слушаше безучастно спора между Джералд и Елинор. Никога през живота си не се бе чувствата толкова изтощена. Не можеше дори да държи главата си изправена и тя лежеше отпусната върху ръцете й на масата. Но беше щастлива. Лиъм бе избягал. Лиъм щеше да живее. Тя се засмя тихичко. Сетне очите й се напълниха със сълзи. Сега трябваше да изпълни своята част от сделката с Лестър.

— Виж я само! Та тя е луда! — изсъска Елинор.

Джералд погледна към дъщеря си, която се смееше през сълзи.

— Тя току що е родила дете. Самата ти много добре знаеш какви са мъките при едно раждане. Остави я на мира.

Катрин ги чу и заби нокти в дървения плот на масата. Беше ли луда? Сама не можеше да проумее защо се бе опитала да убие кралицата. Откъде бе дошъл този свиреп, необуздан гняв? И тогава си спомни. Тя имаше син. Едно мъничко, гладно същество, което и бяха откраднали. Тялото й се разтърси от ридания.

Плачеше не само защото искаше своето бебе, а и защото изведнъж я бе обзел огромен, непоносим страх за него. И двамата му родители бяха престъпници. Лиъм бе избягал, но си оставаше предател. Самата Катрин едва не беше убила кралицата. Какво ли щеше да стори Елизабет със сина им?