— Как можахте!

Хок се извърна и се озова лице в лице с един разгневен ангел. Джулиет.

— Мислех ви за благороден, почтен, добър човек, но това, което направихте, беше чудовищно! — Тя плачеше.

Хок се вцепени. Обвиненията й попаднаха право в сърцето му. Знаеше, че няма защо да се опитва да се защитава пред тази девойка с лунни очи.

— Не можех да откажа на кралицата.

— Напротив, можехте! — извика Джулиет.

Той видя, че ръцете й са свити в юмруци.

— Вие не разбирате.

— Разбирам — горчиво каза тя. — Разбирам, че съм се заблудила дълбоко във вас. Разбирам, че не сте и наполовина толкова благороден, колкото изглеждате. Разбирам, че сте ревнив, да, ревнувате за това, че Катрин обича друг мъж. Може би още от самото начало сте планирали това! — Гласът й премина в яростен крясък. — Да се отървете от детето на О’Нийл! — Джулиет вирна глава, предизвиквайки го да отрече твърденията й.

Но той не го стори. Дори да се опиташе, тя нямаше да му повярва.

— Как е Катрин?

Смехът й бе рязък и жлъчен.

— Как е тя? Тя най-накрая припадна… дяволите да ви вземат!

Хок пребледня.

Джулиет се завъртя, хвана полите си и изтича обратно в къщата.

Стиснал зъби, Хок накара да доведат коня му и се качи на седлото.

— Изпратете да вземат дойката и детето — обърна се той към един от войниците. — Готови сме за тръгване.



Катрин отказваше да говори с когото и да било, дори с Джулиет. Остана в леглото цели два дни, за да възвърне силите си. Не успя, разбира се, но нямаше време да чака да се възстанови напълно. Трябваше да направи това, което бе длъжна да направи.

Не сподели намеренията си с никого — нито с Джулиет, нито с Джини, макар че и двете жени й съчувстваха и изглеждаха не по-малко нещастни от нея. На третия ден след раждането на своето бебе Катрин облече слугинските дрехи, които една слабоумна кухненска прислужница й бе донесла през нощта по нейно нареждане. Сетне привърза към бедрото си един ирландски кинжал, като внимаваше да го скрие добре, така че никой да не може да го забележи.

Когато дойде нощта и всички в имението, включително Джулиет, която бе отказала да се прибере у дома в Търлстоун, бяха дълбоко заспали, Катрин се измъкна от леглото, излезе от къщата, наметнала върху чуждата рокля проста сива пелерина и се промъкна до конюшните. Вътре нямаше никой — всички слуги и коняри спяха в отделна къща. Тя избра коня, който бе яздила при последното си пътуване от Лондон към Корнуол през пролетта. Непоколебимата решителност й даваше необикновена сила и за броени мигове Катрин успя да се качи съвсем сама на седлото на послушното животно. Едва когато вече препускаше през входната врата на Хокхърст тя усети колко е слаба. Толкова й прималя, че се наложи да се вкопчи в седлото и да си повтаря непрестанно, че не бива да припада, не сега, когато й предстоеше дълъг и труден път.

Отиваше в Лондон, за да се изправи срещу кралицата. Отиваше в Лондон, за да си върне своето дете. Нищо и никой нямаше да може да я спре.



Уайтхол

— Трябва да видя кралицата!

Беше ранна утрин и Елизабет все още се намираше в покоите си, обградена от своите камериерки. Множество благородници, между които офицерите от кралската охрана, неколцина гвардейци и други придворни изпълваха фоайето пред стаята й, в очакване да се появи. Катрин се бе изправила срещу двамата униформени войници пред затворената врата.

— Трябва да видя кралицата! — повтори тя.

Отчаяната решителност в тона и накара много глави да се извърнат към нея.

— Как влезе тук, жено? — попита един от войниците. — Веднага се пръждосвай. Хората от простолюдието нямат право да се обръщат с молби към Нейно величество.

Катрин упорито стисна устни и изправи рамене. Пелерината й беше прокъсана и прашна; отдавна бе загубила шапчицата си и косата й падаше свободно, разпиляна и несресана; ръцете й бяха мръсни, с изпочупени нокти, а лицето й — бледо, изнурено и набраздено от пот. Дни наред не беше хапвала нищичко и се чувстваше ужасно слаба. Но бе стигнала до двореца и вече нищо не бе в състояние да я спре. Нито тези грубияни, нито който и да било друг.

— Не съм от простолюдието — изсъска тя. — Аз съм Катрин Фицджералд, дъщеря на Джералд Фицджералд, графът на Дезмънд!

Присъстващите на сцената придворни я чуха, възкликнаха удивено в един глас и се вторачиха в нея поразени. Катрин знаеше, че е привлякла вниманието на всички, но не я беше грижа.

— Настоявам да се срещна с кралицата — процеди през зъби тя. Ръцете й бяха свити в юмруци.

— Не е възможно да си дъщеря на граф — каза войникът. — Що за глупост! Изчезвай оттук. Изчезвай, преди да съм те изхвърлил собственоръчно.

Със сгърчено от ярост лице Катрин разбута войниците и протегна ръка към вратата. Но те моментално вдигнаха щитовете си и я отблъснаха грубо. Тя политна назад, но преди да падне, нечия ръка я прихвана и й помогна да запази равновесие. Без дори да погледне зад себе си, за да види мъжа, който продължаваше да стиска раменете й, тя отново изкрещя с пронизителен глас:

— Аз съм Катрин Фицджералд!

— Катрин! — Лестър я извъртя с гръб към вратата на кралската спалня и с лице към себе си. Очите му бяха ококорени от изненада. Но гласът му бе тих и загрижен: — Мили боже! Какво е станало с теб?

— Дъдли! — извика Катрин и впи нокти в ръцете му. — Трябва да се срещна с кралицата, трябва! Тя открадна моето дете! Искам си детето!

Лестър се взря в нея. Устните му трепнаха, но той бързо изправи глава и кимна властно на пазачите. Единият начаса се извърна, почука на вратата и тя се отвори съвсем лекичко. Войникът прошепна нещо на една от придворните дами на кралицата, чието лице остана скрито за хората във фоайето. Миг след това на прага се появи самата Елизабет. На лицето й беше изписано любопитство, примесено с угриженост. Зад нея се показа граф Ормънд.

— Робин? Какво толкова е станало, че не можеше да почакаш още мал… — Внезапно тя млъкна, вперила поглед в Катрин. После въздъхна и кимна разбиращо. Ормънд беше пребледнял.

— Искам си сина — извика Катрин. Гърдите й се надигаха и спускаха развълнувано. — Вие нямате права над него. Никакви! Настоявам да ми го дадете и то веднага!

Всички във фоайето се бяха скупчили да наблюдават необичайната сцена и щом чуха дръзкия тон на Катрин и още по-дръзките й думи, лицата им пребледняха от ужас. Дъдли измърмори в ухото й някакво предупреждение, на което тя не обърна никакво внимание.

Елизабет пристъпи напред.

— Робин, свали ръцете си от нея.

Дъдли неохотно отпусна ръце.

Кралицата се обърна към Катрин.

— Не можеш да ни нареждаш какво да правим.

— Тя е разстроена заради детето и не знае какво върши — бързо изстреля Ормънд.

— Млъкни! — сряза го Елизабет. Във фоайето се възцари гробна тишина, сякаш кралската заповед бе отправена към всички.

Катрин усети, че при свадата с войниците и допира с Лестър връвта, която придържаше кинжала към крака й, се е разхлабила и докосна крадешком хладното острие през фустата си. Свирепата, убийствена ярост, която я беше обхванала още в мига, когато кралицата бе отвлякла нейния син, кипеше във вените й. Катрин притисна кинжала към бедрото си.

— Вие откраднахте моето дете като най-обикновена крадла — обвинително извика тя. — Нима дворът не знае за това? — Смехът й беше истеричен. — Защо, Ваше величество? Не искате ли вашите поданици да знаят каква сте всъщност? Да знаят, че отвличате деца, че крадете невинност?

Тълпата зяпна потресено. Гняв изкриви лицето на Елизабет. Ормънд бе станал блед като смъртник.

— Каква невероятна безочливост — извика кралицата. — Отведете я веднага оттук и я хвърлете в затвора Брайдуел, както се полага на уличница като нея!

В същия миг група войници се насочиха към Катрин. Но тя не беше дошла в двореца, за да бъде затворена при проститутките и бандитите. Ръката й се шмугна под фустата.

Лестър сграбчи китката на дясната й ръка изотзад, за да й попречи да извади ножа си.

— Недей! — извика той в паника.

Но Катрин се отскубна от хватката му и успя да хване дръжката на кинжала и да го освободи от връвта. Докато правеше това, тя зърна с крайчеца на окото си петимата войници, които вървяха към нея, предвождани от Ормънд и в замъгленото й съзнание проблесна една-единствена ясна мисъл: щяха да й попречат да стори това, което трябваше да стори; щяха да я принудят да напусне Уайтхол и да я изпратят в затвора Брайдуел.

Ормънд разгада намеренията й и се втурна към нея.

— Катрин, не! — изкрещя той, протегнал ръка напред.

Лестър също разбра и се опита да хване отново китката й. Но отчаяната лудост придаде на Катрин сили и невероятна бързина и тя успя да отскочи встрани до стената, размахала кинжала.

— Тя има нож! — изкрещя кралицата. — Тя иска да ме убие!

Във фоайето настъпи истинска какофония. Елизабет заотстъпва назад, обградена тозчас от своите верни гвардейци, докато дузина войници се спуснаха срещу Катрин. Изведнъж Катрин усети страх. Лестър я сграбчи и я блъсна към вратата на фоайето.

— Бягай, Катрин!

Тя го послуша и се шмугна покрай Ормънд, който не само не направи опит да я спре, но дори се изправи пред вратата, за да попречи някой друг да тръгне по петите й.

— Тя е луда! — изкрещя кралицата иззад гърбовете на своите телохранители. — Това момиче е полудяло! Хванете я! Хванете я!

Звъннаха шпаги. Войниците се спуснаха след Катрин с извадени оръжия. Тя тичаше по коридора, но чу зад гърба си силни, бързи стъпки и погледна през рамо. Очите й се разшириха от ужас, когато видя, че двама от войниците я настигат и че единият от тези войници е не друг, а собственият й съпруг, Джон Хок.

В този миг Катрин осъзна, че е обречена. След секунда Хок или другарят му щяха да я настигнат и дори ако се отбраняваше с ножа си, те пак щяха да я надвият, да я пленят. После щяха да я изпратят в Брайдуел, където затваряха уличниците и тя никога нямаше да бъде освободена, никога нямаше да види детето си.