Бренда Джойс - Играта

Лиъм знаеше, че съвсем скоро съдбата му ще бъде решена.

Бяха му казали да се измие и избръсне, като за целта го преместиха от вмирисаната килия в малка, но далеч не толкова неприветлива стая на един от по-горните етажи на Тауър. Дадоха му чисти дрехи и прилична храна. Не му беше трудно да се досети, че го очаква среща с кралицата.

Той беше готов. Готов да надхитри, да надиграе както Елизабет, така и съветниците й, включително и проницателния Уилям Сесил. Защото на карта беше поставено всичко, което му бе скъпо — Катрин, тяхното дете, животът му.

Малко по-късно отведоха Лиъм при кралицата.

Тя го очакваше в преддверието на покоите си и в първия момент Лиъм помисли, че е сама. После обаче забеляза, че зад гърба й е застанал Сесил и въздъхна с облекчение. Защото, колкото и да не му се щеше да се изправя очи в очи с хитрия Сесил, мисълта, че може би ще се наложи да съблазни — а вероятно и да люби — кралицата, за да постигне целта си, съвсем не му беше приятна.

— Изглеждаш в по-добро разположение на духа, пирате — рязко каза Елизабет.

Лиъм се поклони и застана на едно коляно.

— Благодаря ви, че ми позволихте да се изкъпя и да облека чисти дрехи, Ваше величество. Не можете да си представите колко съм ви признателен.

— Нямах желание да приемам в покоите си една воняща отрепка — отбеляза тя. — Можеш да станеш.

Той се изправи на крака.

— Какво да правя с теб, изменнико?

— Не помислихте ли върху моето предложение? — попита Лиъм.

— Да, помислих, но Съветът не е единодушен. Някои подозират, че това е само номер, за да се измъкнеш. — Тя се доближи до него и се взря в лицето му. — Така ли е, Лиъм? Би ли ме предал отново?

— Скъпа Бес, никога не съм те предавал. Няма да те предам и този път.

Елизабет го гледаше изпитателно.

— Мислих доста дълго и много внимателно по въпроса — каза тя след дълга пауза. — И реших, че твоята дума не ми е достатъчна.

Лиъм наклони глава на една страна в напрегнато очакване.

— Трябва ми залог и то достатъчно голям, за да съм сигурна, че ще изпълниш своята част от сделката.

Сърцето му трепна. Катрин. Дали Елизабет щеше да се опита да настрои Катрин срещу него? Или може би да я използва като примамка? Второто предположение съвпадаше напълно със собствените му желания.

— И какъв залог имате предвид, Ваше величество? — тихо попита той.

— Детето — каза кралицата.

Лиъм се сепна. Мозъкът му трескаво заработи. Знаеше, че преди стотици години децата често са били използвани като пешки в политическите игри, но не можеше да повярва, че намеренията на Елизабет са такива. Не и в този модерен век.

Но много грешеше.

— След като се роди, детето ще бъде доведено при мен — заяви кралицата. — Така твоят син ще бъде залог за правилното ти поведение. Когато аз получа Фицморис, ти ще си получиш сина.

Лиъм я гледаше слисано. Спомни си ранното си детство в двореца. И на сън не си бе представял, че собственият му син може да расте тук и да понася същите жестокости като него. Мисълта за това беше непоносима.

— Лиъм? — попита Елизабет. В гласа й имаше нотка на обърканост.

Той не я чу. Пред очите му се сменяха ужасни картини, които разкъсваха душата му. Представяше си своя малък син обграден от тълпа смеещи се подигравателно английски деца, самотен, тъжен, нещастен. Лиъм навлажни пресъхналите си устни. Никога не бе изпитвал съмнения в способността си да залови Фипморис, но сега изведнъж му хрумна, че може и да не успее. Обзе го страх. Какво щеше да стане тогава с детето му?

— А ако не съумея да го хвана? — попита той. Гласът му бе прегракнал и някак чужд.

Елизабет го погледна косо.

— Ако не получа Фицморис, ще намеря някой добър и лоялен към мен англичанин, който да отгледа детето.

Лиъм отчаяно се опитваше да си поеме дъх. Напразно.

— И ще изпратя най-добрите си мореплаватели по петите ти — добави тя, — за да те доведат обратно в Тауър.

Нямаше друг избор. В името на своето дете, в името на това невинно създание, което не биваше да страда заради него, той трябваше да спечели. Като се стараеше — без особен успех — да не показва болката си, Лиъм каза:

— Ще хвана Фицморис. Но ти ще ми върнеш Катрин, заедно с детето.

— О, не! — извика кралицата — Не, няма!

Той изтръпна.

— Катрин ще остане със своя съпруг, Джон Хок. Не мисли, че смятам да се пазаря по въпроса, негоднико. Единственото, което мога да направя, когато заловиш Фицморис, е да ти дам детето.

Сърцето му удряше като тежък чук. Играта още не бе свършила. Имаше още много ходове, които трябваше да бъдат изиграни правилно. В края на краищата, Джералд продължаваше да е затворен в Саутуърк, така че бе рано Катрин да се връща при Лиъм. Освен това нямаше смисъл да обяснява на Елизабет, че са женени, защото ако все пак свършеше на бесилката, Джон Хок щеше да се погрижи за Катрин и за техния син.

Внезапно погледът му срещна погледа на Сесил и в същия миг Лиъм осъзна, че Бъргли разбира съвсем точно намеренията му и че е с него. Кой знае защо, това не го изненада. Самият той винаги бе усещал, че има неизвестен могъщ съюзник. В очите на верния кралски съветник проблесна малка искрица на одобрение и поощрение. Лиъм си спомни, че преди пет години Уилям Сесил категорично се бе възпротивил срещу отнемането на властта от графа на Дезмънд. Погледите им останаха слети още миг, след което Лиъм насочи вниманието си отново към кралицата

— Нима Хок не иска да се разведе с нея?

— Сър Джон е благороден мъж — отвърна Елизабет. — Той ще изпълни своя дълг към нея. И аз не бих се опитвала да му попреча. Ти не можеш да я имаш. По този въпрос няма да променя решението си. И без това подозирам, че тя по някакъв начин те е подвела да ме предадеш. Ще трябва да забравиш за момичето, Лиъм, и да насочиш мъжките си апетити другаде. — Лицето на кралицата бе придобило гъст червен цвят.

Лиъм не се опита да я разубеди. Вместо това сви рамене и каза небрежно:

— Ти си ме разбрала погрешно. Искам жената заради детето, а не заради себе си. Винаги мога да намеря друга, която да задоволи желанията на тялото ми.

— Наистина ли? — недоверчиво попита Елизабет, но стиснатите й устни се отпуснаха. — Омръзна ли ти вече?

— Хайде, Бес, приличам ли ти на мъж, който е способен да изпитва любов?

Кралицата го изгледа втренчено.

— Не мисля, че има мъж, който е способен да изпитва любов — каза тя след продължителна пауза. — Мисля, че мъжете до един са управлявани от това, което ценят повече от всичко на света — непокорния израстък, скрит в панталоните им. Но Катрин е много красива и много покварена. Тя успя да съблазни както Лестър, така и Ормънд. И теб, естествено.

Лиъм се въздържа от коментар, но пулсът му се ускори. Дали думите на Елизабет трябваше да се разбират буквално? Причерня му при самата мисъл, че може да е така. Но после осъзна, че това няма значение. Знаеше, че каквото и да прави Катрин, го прави за да му помогне, и че щеше да й прости всичко. Но не можеше да не забележи дивата ревност на кралицата и очевидния й страх да има красива съперница. Тогава си даде сметка колко лесно ще му бъде впоследствие да използва това, за да накара Елизабет да мисли точно както той иска.

— Е? — запита тя нетърпеливо. — Приемаш ли моите условия или не? След като бебето се роди, ще го взема при мен. Тогава ще се престорим, че си успял да избягаш. Връщам ти детето, когато ми доведеш Фицморис и нито миг по-рано.

Лиъм кимна.

— Приемам — каза той, улови ръката на кралицата, наведе се и я целуна. — И ти обещавам, че няма да измамя твоето доверие. Служа единствено на теб, както винаги.

— Съмнявам се — измърмори Елизабет, но бузите й поруменяха от удоволствие.

Лиъм се взря в очите й и видя през тях не кралицата, а ревнивата отчаяна жена. Все още можеше да спечели. Защото имаше още един скрит коз — страхът на Елизабет от възможността Катрин да прелъсти нейния любим Лестър. Но Лиъм щеше да го използва едва в самия край на играта. Когато дойдеше времето да получи своята награда.