Не, той не изпитваше страх — нито от смъртта, нито от кралицата.

Елизабет почувства възбуда и едновременно с това бе поразена. Този мъж никога нямаше да престане да смущава жената у нея. Но като кралица тя държеше на неговото уважение и страхопочитание.

Мисълта за измяната му я прониза отново като кинжал. Как бе могъл да я предаде? Нима изобщо не го беше грижа за нея? Благодарна бе на бог и на собствената си желязна воля, че въпреки огромното изкушение не го беше поканила в спалнята си в онази нощ, преди година.

За да прикрие вълнението си, тя се усмихна възможно най-студено.

— Ела тук, пирате. — Но устните й трепереха.

Лиъм пристъпи напред без да сваля очи от нейните и с цялото си нахалство каза:

— Моля да ми простите, Ваше величество.

Едва след това благоволи да падне на колене в краката й.

— Нима? Долен негодник! Не ми изглеждаш ни най-малко разкаян.

— Напротив, разкайвам се дълбоко. — Той вдигна поглед. — Моля да ми простите не само за предполагаемите ми престъпления, но и за това, че се появявам пред вас в такова зловонно състояние.

Елизабет гледаше коленичилия в нозете й мъж и се питаше какво ли е намислил този път. Думата „предполагаеми“ не убягна от вниманието й.

Погледът му беше прекалено дързък, прекалено мъжки, пълен с прекалено много обещания.

Тя се разтрепери. В момента се чувстваше много по-малко кралица и много повече — млада и наранена девойка. Огледа го изучаващо и забеляза, че оковите му причиняват болка. Но Елизабет не заповяда да ги свалят. Той заслужаваше да страда заради онова, което й бе сторил.

— Можеш да станеш.

Лиъм се изправи със забележителна лекота и грациозност — нещо, което малцина мъже биха успели да направят със завързани отзад ръце.

— Благодаря.

Присъствието на останалите мъже в залата смущаваше Елизабет. Никак не й харесваше, че чуват всяка разменена между нея и Лиъм дума, че наблюдават всеки техен жест. Но знаеше, че не бива да отпраща съветниците си. Бе твърде опасно да остава насаме с Лиъм О’Нийл.

— Следващия път се изкъпи, преди да дойдеш при мен, защото не понасям ужасния ти вид и миризма — чистосърдечно призна тя.

— Надявам се да има следващ път. — Лиъм наклони глава настрана. — И аз не понасям собственото си тяло — каза той небрежно и отново се взря в очите й. — Сигурен съм, че приличам на отрепка от Брайдуел.

— Може и да те изпратя в Брайдуел — отвърна Елизабет и стисна дланите си в юмруци. Да не би да възнамеряваше да я съблазни с този тъй прям сив поглед?

Веждите му най-безцеремонно се вдигнаха.

— Но това е място само за бандити и уличници.

— Ах, тогава може би трябва да изпратя там твоята пачавра. — Мисълта накара Елизабет да се усмихне мрачно.

Арогантността му се стопи. В очите му припламна далеч не толкова хладен блясък.

— Една любовница едва ли може да бъде наречена пачавра.

— Нима? Нямах представа, че има разлика — каза Елизабет. После, като се мъчеше да прикрие изгарящата я ревност, попита: — Още ли се интересуваш от нея?

— Тя беше добра играчка за леглото ми.

— Къде е сега съпругата на Джон Хок?

— На моя остров.

В този момент желанието да останат насаме надделя у Елизабет. Трябваше да узнае истината.

— Всички да излязат — нареди тя.

Ормънд, който бе проследил цялата сцена с навъсена физиономия, изглеждаше засегнат заради доведената си сестра, защото хвърли един последен унищожителен поглед към О’Нийл и напусна залата, последван от Уилям Сесил. Лестър обаче не бързаше да се подчини; вместо това се приближи до Елизабет. На лицето му бе изписана загриженост.

— Ваше величество — запротестира той.

Погледът, който му отправи Елизабет, беше студен и бляскав като лед. По дяволите, сега нямаше време да се занимава с Робин! Нямаше време за никого, освен за пирата.

— Вие също, милорд. Искам да разговарям с тази отрепка насаме.

— Не е разумно от ваша страна — каза Дъдли, почервенял от гняв.

— Но аз съм кралица и ако искам да се държа като глупачка, ще се държа — сряза го тя.

Дъдли се завъртя на пети разярено и излезе от залата.

Тогава кралицата забеляза, че Хок още стои до вратата с мрачно изражение.

— И вие, сър Джон.

Хок се поклони, зачервен не по-малко от Лестър, но Елизабет осъзна, че това се дължи не само на гняв, но и на унижение.

— Простете ми, Ваше величество, но този пират е опасен човек. Не мисля, че трябва да оставате насаме с него. — Той се поколеба. — А и бих желал да науча нещо повече за своята съпруга, ако позволите.

— Пиратът може и да е предател, но не би ме наранил. А за съпругата си ще научите по-късно. Излезте — заповяда тя.

Хок удари ядно токове, сви устни и също излезе.

Елизабет стисна дланите си. Бяха мокри. Погледът й срещна погледа на Лиъм.

— Би ли ме наранил, негоднико?

Той се усмихна нежно.

— Не.

Сърцето й, което вече биеше неудържимо, се размекна. Това бе онзи Лиъм, когото познаваше и когото толкова обичаше. По дяволите, защо се бе оказал тъй подъл, тъй продажен и безсърдечен?! Тя закрачи напред-назад.

— Ти си господар на моретата вече от години и винаги си се ползвал с мълчаливото ми одобрение — каза тя. — Никога не си вършил нищо, което би навредило на моите интереси, нещо повече — защитаваше ги, дори когато е ставало въпрос за изключително тайни и опасни мисии. — Елизабет спря и се обърна към него. — Защо? Защо, Лиъм, защо ме предаде?

Изражението на Лиъм бе станало напълно сериозно.

— Моля те да ме изслушаш внимателно, Бес, много внимателно.

Тя се наежи, подразнена от неговата фамилиарност.

— Слушам те. Чакам. Очаквам това обяснение от дълго време.

— Намеренията ми не бяха да те нараня.

Елизабет стоеше като вкаменена под настойчивия му поглед. Кралицата беше изчезнала; останала бе само жената, която никога не бе намерила смелост да изживее мечтите си.

— Аз не съм папист и ти го знаеш. Знаеш, че по време на управлението на сестра ти съм видял достатъчно много клади, за да не може дори да ми хрумне да подкрепям фанатик като Фицморис.

— Да, знам. И тъкмо затова не мога да те разбера, Лиъм — извика тя. — Ти предаде мен, Лиъм. Своята приятелка и кралица!

— Не! — Лиъм пристъпи към нея. — Не съм те предал. Ти преследваш бунтовниците в Ирландия от години без никакъв успех. Лорд Перът е неспособен да залови Фицморис и всички знаят това. Но аз — той направи драматична пауза. Очите му блестяха. — Аз мога да хвана католика, Бес, и ако ме пуснеш на свобода, ще го хвана.

Елизабет зяпна от изумление.

— Що за безочие? — извика тя. — Какви номера ми пробутваш, Лиъм? Молиш ме да те пусна на свобода? Ти си предател. А предателите трябва да увиснат на бесилката.

В погледа на Лиъм нямаше и следа от уплаха. Той каза търпеливо:

— Ти не ме слушаш, Бес.

Кралицата трепереше.

— Как би могъл да ме накараш дори да си помисля да те освободя?

Лиъм лекичко се усмихна.

— Никога не съм те предавал. Напротив, поех огромен риск за собствения си живот, като се съюзих с най-злия ти враг, за да мога да го заловя и да го изправя пред теб.

Тя го гледаше втренчено, неспособна да говори.

— Нима нямаш и други шпиони, Бес? — с безкрайна мекота продължи той. — Толкова ли си изненадана от това, че реших да бъда твой агент? Кой друг би могъл да подмами и да плени Фицморис, ако не аз, с моята репутация на негодник и с моите възможности на морски капитан?

Елизабет продължаваше да мълчи. Мислите й препускаха с шеметна скорост, разкъсвани между логиката, която й казваше да не вярва на думите му и обичта, която изпитваше към него и която я изпълваше с вълнение и надежда.

— Направих го по-силен с единствената цел да мога след това да го унищожа — спокойно каза Лиъм. И на устните му разцъфна усмивка — усмивка на победител, на господар на играта. — И когато го сторя, очаквам да бъда щедро възнаграден от теб. — Погледът му прикова нейния.

Елизабет се извърна, представяйки си наградата, която щеше да й поиска — награда, за която никой друг мъж не би се осмелил да помоли, твърде лична, твърде интимна. Вече долавяше вкуса на целувките му, усещаше прегръдките му. Тя навлажни устни и се опита да прогони женските фантазии от мислите си. Беше кралица. Не можеше да си позволи да бъде съблазнявана от този мъж.

Но в главата и отекна един-единствен въпрос. Би ли посмяла? Би ли посмяла да се довери на своя златен пират и този път, след всичко, което й бе причинил?



Вдигнала качулката на своята обшита с кожи кадифена пелерина, за да скрие лицето си, Катрин премина през северната порта на двореца Ричмънд. От едната й страна вървеше Макгрегър, от другата — Ги. В компанията на грамадния шотландец и на малкото момче Катрин далеч не се чувстваше незабележима.

Всеки момент щяха да я разпознаят. Твърде разстроена заради неминуемата гибел на Лиъм, тя се бе замислила за собствената си поява в двореца едва преди час, когато вече пътуваха с една лодка от Лондон към Ричмънд. Знаеше, че пристигането й ще предизвика удивление, вълнение и всевъзможни ужасяващи клюки и се молеше единствено за още малко време, преди да се случи неизбежното.

Най-важното бе да научи колкото е възможно повече за Лиъм. И да се срещне с кралицата.

За останалото щеше да мисли после.

Докато преминаваха през малкия портал и се изкачваха по широкото стълбище, което водеше право към дворцовия вестибюл, Катрин разсъждаваше върху абсурдното си положение. Да защитава човека, който бе предал най-подло както самата нея, така и баща й. Да оправдава съюза му с Фицморис. Колко смешно. И колко тъжно.

Влизането в двореца накара сърцето й да заподскача от страх. Да си уреди аудиенция при кралицата бе най-лесната задача. Но как щеше да убеди Елизабет да пощади живота на Лиъм? Откакто бе научила за залавянето му, Катрин не мислеше почти за нищо друго и не бе успяла да намери нито един убедителен аргумент в негова защита.