Бренда Джойс - Играта

Той се изправи на кърмата и заизучава приближаващия се бряг. Нямаше и следа от ирландските бунтовници и от Фицморис, но сърцето му пулсираше възбудено. Усещаше опасността. Предчувстваше, че нападението е неизбежно. И го очакваше с тръпнещо нетърпение.

— Бъдете нащрек — обърна се Лиъм към петимата моряци в лодката. — Не сме сами. — Вече бе зърнал блясъка на металните остриета между дърветата.

Лодките, в които имаше всичко на всичко дузина мъже, стигнаха брега. Моряците наскачаха на пясъка. Всички бяха мълчаливи и напрегнати. Ръката на Лиъм се стрелна към шпагата. И когато ездачите и пехотинците се втурнаха към него откъм гората, той отметна глава назад и се засмя.

За миг му хрумна, че в действителност иска да умре… но и че ще се бие докрай.

Докато конниците се спускаха по склона, следвани от пешаците, Лиъм осъзна, че той и хората му са изправени не срещу малък отряд, а срещу не по-малко от сто войници. Желанието му за смърт изчезна със същата бързина, с която се бе появило. Беше длъжен да живее, за да спаси хората си. Не можеше да ги обрече на гибел, независимо колко му се искаше да влезе в бой.

— Свалете оръжията — заповяда той и сам прибра шпагата си. — Вдигнете ръце.

Мъжете се подчиниха. Войниците се хвърлиха към тях с извадени шпаги. Ноздрите на конете свистяха, ушите им бяха прибрани назад. Ездачите спряха бесния им галоп чак в последния момент, миг преди да прегазят враговете си, и наобиколиха малката група моряци от всички страни, отрязвайки им всички възможни пътища за бягство. С разширени от изненада очи Лиъм разпозна водача на армията, възседнал едър черен жребец. Беше Джон Хок, чиито устни в този момент бавно се разтягаха в усмивка.

Изненадата му се изпари. Лиъм поздрави мислено Бес за идеята да изпрати по петите му единствения мъж, който наистина желаеше неговата смърт. Ръката му отново се плъзна към дръжката на шпагата.

Хок пришпори коня си напред и застана точно пред него.

— Нима се предаваш без бой, О’Нийл?

— Нима искаш да се бия? — спокойно попита Лиъм. Припомни си Катрин, прекрасна и почти гола в господарската спалня на Барби Хол, очакваща жениха си за своята първа брачна нощ. Запита се дали Хок се е развел с нея, но сетне си каза, че не го е грижа. Хок вече можеше да си я вземе, ако все още я желаеше.

— Знаеш, че искам — тихо каза Хок, впил поглед в него.

Лиъм вече не изпитваше никакво желание да умира, но пък най-накрая имаше пред себе си истински враг от плът и кръв. Той се усмихна ликуващо.

— Ела, Хок. Ела.

Хок скочи от седлото.

Лиъм продължи да го предизвиква.

— Несъмнено искаш да отмъстиш за Катрин. Несъмнено искаш смъртта ми заради многото безкрайни нощи, в която тя споделяше леглото ми с такава пламенност.

Хок трепна. Лицето му пребледня и той измъкна шпагата си.

— Копеле! Ще набуча главата ти на пика, можеш да бъдеш сигурен в това!

Лиъм също извади своята шпага, смеейки се с неподправено удоволствие. Само първите няколко изучаващи удара бяха по-бавни; после движенията на двамата мъже станаха светкавични, неуловими. В един миг, кръстосали шпаги, Лиъм и Хок се гледаха напрегнато като елени със сплетени рога. В следващия и двамата отскачаха назад, за да се хвърлят пак един срещу друг. Никой не успяваше да вземе превес и да предприеме атака — бяха еднакво добри бойци, а и се движеха едновременно, в пълен синхрон. Шпагите им отново се кръстосаха. Мъжете дишаха тежко. Израженията им бяха свирепи.

Лиъм отблъсна удара и се метна напред с мълниеносна бързина. Най-сетне бе успял да изпревари съперника си. Острието на шпагата му начерта на бузата на Хок дълга червена линия.

Хок изръмжа и връхлетя върху Лиъм с нечовешка сила, но Лиъм парира и този удар. Двамата обикаляха в кръг като танцьори под звънтящия такт на бляскащите остриета. Изведнъж шпагата на Хок се стрелна напред и проряза туниката на Лиъм, оставяйки след себе си тънка като бръснач кървава бразда през средата на гърдите му.

Съперниците отскочиха назад едновременно, задъхани, плувнали в пот. Но само след миг се спуснаха отново един срещу друг като разярени петли, вкопчени в кървава, безмилостна схватка. Шпагите звънтяха, фините стоманени остриета вибрираха, срещаха се и са разделяха със зловещ, скърцащ звук. Почти заслепен от стичащата се по челото му пот, Лиъм се хвърли напред. И този път атаката му успя. Шпагата му, по-бърза от стрела, избягна защитния маньовър на Хок и опря смъртоносния си връх в гърдите на англичанина в опасна близост до сърцето му. Но Лиъм не натисна острието.

Хок се закова на място.

Лиъм се усмихна победоносно.

— Искаш ли да живееш? — попита той, без да сваля шпагата от гърдите на Хок.

Усмивката на Хок беше точно копие на неговата.

— А ти?

Едва в този момент Лиъм осъзна, че в главата му бяха прицелени около дузина заредени мускети.

— Хвърли шпагата, пирате — заповяда Хок. — Ти спечели битката, но аз спечелих войната. Хвърли оръжието веднага, ако искаш да останеш жив.

Лиъм бавно отмести дългата, тънка шпага и я пусна на земята.

Без да обръща внимание на кръвта, обагрила ризата му там, където острието бе проболо кожата на гърдите му, Хок се наведе, вдигна шпагата и я подаде на един от войниците. Сетне измъкна и кинжала на Лиъм от пояса му.

Лиъм стоеше неподвижно като статуя. Двама войници бързо и грубо извиха ръцете му назад под мълчаливия, триумфален поглед на Хок. Миг по-късно около китките му щракнаха железни белезници.

— В името на Нейно величество Елизабет, кралица на Англия — каза Хок, — те обявявам за свой пленник.

Отмина още една седмица. Катрин с изненада установи, че брои дните с нетърпение, но си каза, че просто копнее зимата да свърши по-скоро, да дойде пролетта… а след нея и бебето. Акушерката бе потвърдила нейните предположения — детето трябваше да се роди през юли.

Катрин погали корема си — навик, който беше придобила напоследък. Когато не носеше пелерина, бременността й бе очевидна, макар и все още само като малка издутина. Надяваше се бебето да се чувства удобно. Въпреки че мразеше баща му, Катрин обичаше детето. Някога бе мечтала да има много деца, но оттогава се бяха случили толкова неща. Изглежда, че това щеше да бъде единствената й рожба и тази мисъл я изпълваше с още по-силна обич. Знаеше, че би сторила всичко за това дете. Но какво в действителност можеше да стори?

Принудена бе да мисли за бъдещето. Любовта й към Лиъм беше мъртва, убита от неговото предателство. Катрин не можеше да остане на острова. Но не искаше и да се върне при баща си, не искаше да сподели, нещо повече — да увеличи неговия позор, да живее в изгнание. Повече от ясно бе, че не би могла да отиде при Джон, нито пък в двореца. Едно-единствено нещо знаеше със сигурност: трябваше да се измъкне от този остров. Трябваше да се върне в Ирландия.

Защото Ирландия я зовеше така, както запаленият фар зове моряците към брега. Как й се искаше да се прибере у дома. Нейните роднини със сигурност щяха да намерят мъничко място за нея и детето й в своите домове, в сърцата и в живота си.

Но Катрин нямаше представа как би могла да си тръгне от острова. Макгрегър я наблюдаваше неотлъчно, както ястребът наблюдава жертвата си. Шотландецът явно бранеше онова, което според него принадлежеше на Лиъм. Катрин упорито, ожесточено си повтаряше, че детето е нейно и само нейно. Лиъм нямаше никакви права върху него. Беше се отрекъл от тях още в мига, в който бе предал тяхната любов, съюзявайки се с Фицморис.

Но макар да знаеше, че трябва да напусне Иърик преди бебето да се е родило и преди Лиъм да се е върнал, тя не успяваше да намери достатъчно сила и воля, за да планира бягство.

Силни удари разтърсиха вратата на стаята й.

Катрин се сепна и припряно прекоси малката спалня за гости — същата, в която беше настанен Хю Бари, докато се възстановяваше от раната си. Първото нещо, което стори Катрин след като узна за предателството на Лиъм, беше да се премести от стаята, в която бяха живели заедно.

Тя отвори вратата. Необичайно пребледнял, на прага стоеше Макгрегър. Катрин мигновено разбра, че се е случило нещо ужасно… с Лиъм.

— Какво има?

— Нося лоши вести. Дръж се — каза грамадният шотландец, но очевидно самият той не можеше да се държи на краката си, защото се стовари върху единствения стол в спалнята с покрусено изражение.

— Какво има?! — изкрещя Катрин и се спусна към него. — Лиъм! Мъртъв ли е?

Макгрегър я погледна.

— Не, но скоро ще бъде. — Той млъкна за миг, без да я изпуска от очи. — Бил е пленен от първия ти съпруг, Катрин. Сър Джон Хок е устроил засада на Лиъм и хората му на юг от Голуей миналата седмица. „Морски кинжал“ се е измъкнал. Но Лиъм — не.

Катрин впери поглед пред себе си онемяла. Колко лека бе станала изведнъж… и колко смешно танцуваше подът под краката й — сякаш беше корабна палуба.

— Той е пленник на кралицата — продължи Макгрегър. Гласът му звучеше някак странен и далечен. — В момента го водят към Тауър, където ще бъде съден за измяна и после обесен край градските порти като всички пирати.

Катрин извика и припадна. Последното, което видя, преди да изпадне в несвяст, бе Лиъм — с пречупена шия, с бледо лице, с разлюляно на бесилката безжизнено тяло.