Бренда Джойс - Играта

— Можеш да искаш от мен всичко — отвърна Бари. — Дължа на теб и на Кейти свободата и живота си.

Лиъм седна на един стол до камината. Същото стори и Хю. Лиъм наля две чаши ирландско уиски.

— Катрин не знае, че помагам на Фицморис и предпочитам да остане в неведение за това.

Бари го погледна сепнато.

— Нима не те е попитала как съм се озовал на твоя кораб, при това ранен?

Лиъм се взря в чашата си с мрачно изражение.

— Попита ме. Аз я излъгах. Казах й, че съм носил храна за теб и че сме били нападнати от бандити.

— И тя ти повярва?

— Да, повярва ми — троснато отговори Лиъм. — Така е по-добре. Катрин не би могла да ме разбере, ако й кажа истината.

— Да, като се има предвид, че Фицморис се опитва да присвои онова, което някога принадлежеше на баща й, не бих я упрекнал, ако се почувства предадена — съгласи се Бари.

Катрин стоеше като вкаменена на прага на стаята с поднос, върху който имаше пресен пай с месо. Бе чула всяка дума от разговора. Подносът се изплъзна от ръцете й и издрънча на пода. Паят се пръсна на парчета.

Лиъм да помага на Фицморис? Не… не бе възможно!

Двамата мъже скочиха едновременно от местата си. Лиъм се извърна към нея пребледнял.

Катрин се взря в красивото му лице шокирана, неспособна да повярва.

— Кажи ми, че не е вярно — прошепна тя дрезгаво. — Лиъм!

— Не мисля, че си ме чула добре, Кейт — меко каза той, протегна ръка и докосна бузата й.

Тя го отблъсна с едно тръсване на главата.

— Чух как каза на Хю, че ме лъжеш. Че помагаш на най-злия враг на баща ми! На Фицморис!

Лиъм преглътна.

— Любов моя, не е това, което си мислиш.

Катрин отново отблъсна ръцете му с недоверие, с растящ гняв… и с истинска паника.

— Не! Отговори ми, кажи ми истината, кажи ми, че съм разбрала погрешно това, което чух, преди да съм слязла в селото, за да разпитам всеки един от моряците, с които си плавал по твоите дълги, тайнствени пътешествия!

— Ти не разбираш — настоя Лиъм.

Тя прочете в погледа му и болката, и страха, и почувства как сърцето й се разчупва на две. Обърна се с лице към Бари.

— Хю?

Той не реагира.

— С какво се занимава той, Хю? — Бари отново не отговори, само лицето му пребледня още по-силно. — Ти ми дължиш живота си! Отговори ми, Хю! — изкрещя Катрин.

Бари бавно се надигна.

— Дължа живота си и на Лиъм, Кейти.

Тя се обърна към съпруга си, стиснала юмруци. Сърцето й агонизираше. Шокът отстъпваше място на чист, всепоглъщащ ужас.

— Какво не разбирам, Лиъм? Какво?

— Това е само за заблуда — каза той. — Подкрепата ми за Фицморис, имам предвид.

Катрин го гледаше втренчено. Гърдите й се надигаха задъхано. В тази секунда целият й свят се срина. Думите на Лиъм не бяха нищо друго, освен признание на вината му.

— Значи не отричаш. Не отричаш, че помагаш на най-злия враг на баща ми?

Лиъм потръпна.

— Катрин… аз наистина му помагам, но не е това, което си мислиш. Не съм забравил интересите на баща ти.

Той помагаше на Фицморис.

— Интересите на баща ми? — прошепна тя. Очите й се изпълниха със сълзи. О, господи, нима бе възможно? Как бе могъл Лиъм да я предаде така? Та той й беше съпруг!

Лиъм заговори с тих, успокояващ тон, но Катрин му обърна гръб и покри лицето си с длани. Цялото й тяло трепереше. Не чу нито дума. Лиъм, когото обичаше, бе съюзник на Фицморис. След като само преди няколко месеца тя го бе помолила да помогне на баща й. Беше я лъгал, че помага на Джералд… беше й казал да му има доверие. И тя му бе вярвала.

В такъв случай не беше възможно Лиъм да я обича.

О, господи!

Бари излезе от стаята, за да ги остави насаме, но Катрин дори не го забеляза.

— Катрин — прошепна Лиъм иззад гърба й и улови раменете й. — Опитвам се да ти обясня цялата игра. Трябва да ме слушаш много внимателно.

Катрин се дръпна рязко и се извърна към него. Лицето й бе изкривено от ярост… и омраза.

— Не! Няма нищо за обясняване! Негодник! Лъжец! Измамник! — Тя се нахвърли с юмруци върху него.

Лиъм не помръдна. Стоеше неподвижен и безмълвен, докато Катрин удряше гърдите му, задавена от ридания — заради загубата на една любов, която никога не бе имала, която никога не бе съществувала; заради болката от предателството, която не можеше да понесе. Заслепена от неудържим плач, тя не видя сълзите в очите на самия Лиъм.

— Опитвах се да ти обясня защо през изминалата година помагах на Фицморис — каза той с равен глас. — Но ти отказваш да ме слушаш, отказваш да ми повярваш. Не чу нито дума от това, което ти казах.

Катрин отново се втренчи в него поразена, залята от нова вълна на болка. Значи бе снабдявал побъркания католик в продължение на цяла година? Значи се бе съюзил с братовчеда на баща й малко след като я беше срещнал за пръв път!

— Не! — Тя вдигна ръце, сякаш за да се предпази от него. Никога през живота си не бе изпитвала по-силна омраза към някого. — Не ме докосвай!

— Нямаш друг избор, освен да ме изслушаш — каза Лиъм с нотка на гняв в тона си. Ръцете му се отпуснаха.

— Никога повече няма да те слушам — извика Катрин и в този миг пожела да го нарани така, както той бе наранил нея. Ала не можеше. Защото го бе обичала… Но Лиъм не я обичаше.

— Имам план, Катрин — поде той. Изражението му беше толкова сериозно, толкова искрено, че Катрин отстъпи назад ужасена.

— Не! — изкрещя тя. Как й се искаше да не бе изгорила писмото на баща си, за да може сега да му го хвърли в лицето.

— Катрин, това е един рискован и несигурен план. И първата стъпка към осъществяването му беше да направя Фицморис по-силен — продължи Лиъм, без да откъсва поглед от лицето й.

— Не! — извика Катрин отново. Един тих глас в съзнанието й, в сърцето й, я предупреждаваше да не прави това, да изслуша Лиъм, но тя не му обърна внимание. — Нека аз да ти кажа за моя план!

Челюстта му се стегна.

— Ти си прекалено разстроена и аз те разбирам. — Той отиде до бюфета и й наля чаша уиски.

— Не ме разбираш. Не би могъл — изкрещя Катрин, която го бе последвала.

Лиъм се обърна и й подаде чашата.

— Изпий това.

Тя блъсна ръката му и чашата се пръсна на пода. Двамата се взряха един в друг.

— Не искам да те нараня — каза Лиъм. — Никога не съм искал.

— Ти не можеш да ме нараниш — отвърна Катрин. Думите прозвучаха нелепо на фона на обляното й в сълзи лице. — С теб сме си лика-прилика. — Тя се изсмя горчиво. — И двамата прекрасно умеем да играем игри, да правим театър… да използваме другия за чисто егоистични цели.

Той я гледаше напрегнато. Катрин предизвикателно отвърна на погледа му, замаяна от безумната болка, която я разкъсваше цяла.

— Ти си твърде честна, за да играеш играта, за която говориш — каза накрая Лиъм.

— Нима? — изсмя се тя истерично. — Не искаш ли да чуеш за каква игра става дума… скъпи?

— Не мисля. — Сивият му поглед беше помръкнал.

— Помниш ли писмото, което баща ми изпрати през юли? Онова, което ти ми донесе? — попита Катрин пресипнало.

Той кимна бавно.

— Аз го изгорих. Знаеш ли защо?

— Не. И не искам да знам. — Но не отмести поглед от очите й, нито помръдна от мястото си.

В стаята беше толкова тихо, че неравномерното дишане на Катрин се чуваше съвсем отчетливо.

— Изгорих го, за да не можеш да го намериш и да го прочетеш. За да не узнаеш никога съдържанието му.

Той се взря в нейните изпълнени с ненавист очи.

— Но сега ти ще ми кажеш какво е имало в това писмо, прав ли съм?

— Да! — извика тя и заби юмрук в гърдите му. Лиъм очевидно не забеляза това. — Да, дявол да те вземе, да! Много отдавна, още преди да се омъжа за Хок, баща ми ме помоли да те използвам. Да те прелъстя, за да те отведа до леглото си… и до олтара! Той поиска от мен да те направя свой роб с помощта на тялото си. Да играя ролята на изкусителка. Да те принудя да се ожениш за мен. Чуваш ли ме, Лиъм?

На лицето му се четеше ужас, който нарастваше с всеки изминал миг.

Звукът, който се изтръгна от устните на Катрин, бе нещо средно между плач и смях.

— И аз изпълних молбата му. Беше само игра, Лиъм, нищо повече. Всеки мой стон и въздишка бяха чиста преструвка, предназначена да те побърка от желание, да те направи мой слуга. Преструвах се, че единственото, което ме интересува, си ти и сексът с теб. Преструвах се, че не мога да живея без теб, без твоите ласки. Преструвах се, че те обичам! — Тя осъзна, че отново е избухнала в ридания. — В замяна на това ти трябваше да помогнеш на баща ми — а не на Фицморис!

— Ако за теб всичко е било само игра… защо тогава плачеш? — попита той дрезгаво.

— Защото загубих! О, господи, загубих всичко. Отдадох ти се, а ти — дано вечно да гориш в ада! — ти ме измами и помогна на проклетия папист.

Лиъм я гледаше така, сякаш виждаше пред себе си непозната жена. Или чудовище.

Усмивката й, разсечена от потока сълзи, беше жестока.

— Бях глупачка да смятам, че съм способна да победя. Но ти също си глупак. Да повярваш, че бих могла наистина да обикна сина на Шон О’Нийл!

Той рязко пое дъх.

Катрин понечи да излезе, но неговите студени и остри като кинжал думи я спряха.

— Ти си кучка, Катрин.

Тя се извърна отново към него.

Погледът му пламтеше от гняв.

— Студена, долна кучка.

Очите й се разшириха изумено.

— Можеш да се върнеш при Хок — Лиъм й обърна гръб и се отправи към вратата.

— Върви! — изкрещя Катрин след него, отново разтърсена от ридания. — Махай се! Върви надалеч и никога не се връщай! Надявам се ти и твоят проклет кораб да потънете на морското дъно! Чуваш ли ме, Лиъм? Чуваш ли?

Но той не й отговори и изчезна в мрака на коридора. А на следващия ден „Морски кинжал“ отплава в открито море.

Само че този път не се върна.