— Как е Кейти? — изненада го с въпроса си Бари.

Лиъм се постара да не се усмихва, да не позволява на погледа си да заблести със светлината, която грейваше у него само при споменаването на името й.

— Добре.

— По своя воля ли стои при теб, О’Нийл? Или все още е твоя пленница?

Лиъм отново сдържа усмивката си.

— Тя е с мен по собствено желание, Бари — каза той кратко, нарочно премълчавайки, че са се оженили. Ако го заловяха, за Катрин щеше да е по-добре хората да не знаят, че тя не само му се е отдала, но и че е станала негова съпруга. Лиъм прекрасно си даваше сметка за скандала, който би предизвикало това разкритие.

— Ти каза, че Фицморис желае да се срещне с мен. Тогава къде, по дяволите, е той?

— Не знам — отговори Бари и вдигна поглед към гористите хълмове зад тях. — И аз се питам същото.

Още от пристигането си в залива Дингъл Лиъм чувстваше някакво напрежение. Наистина, мисията му не бе лишена от опасности, но той бе преживявал далеч по-рисковани приключения без да изпитва такова пробождащо усещане за тревога. Фактът, че Фицморис закъснява за среща, уговорена още преди няколко месеца, никак не му се нравеше. Какво се бе случило с водача на бунтовниците, питаше се Лиъм с нарастващо безпокойство.

— Фицморис няма да дойде — внезапно заяви той, осъзнал изведнъж истината. В същия миг ръката му стисна дръжката на рапирата.

— Какво? Откъде знаеш?

Лиъм не отговори. Вече беше убеден, че се задават неприятности. Погледът му изпитателно обходи хълмовете, покрити с гори и скали. Не забеляза нищо подозрително, но въпреки това се обърна към хората си и отсечено им нареди да разтоварят кораба възможно най-бързо, като междувременно го приготвят за незабавно отплаване.

— Ще се срещна с Фицморис друг път — каза той на Бари, а мислено добави: ако Фицморис все още е жив и на свобода. Вече усещаше съвсем ясно опасността, затова се отправи с широки крачки към разпенените вълни с намерение да се върне на борда на „Морски кинжал“.

Бари тръгна след него.

— След два месеца — каза той.

Лиъм тъкмо кимаше в знак на съгласие, когато се чу вик.

Съпроводен от мускетен изстрел.

Лиъм се завъртя светкавично с извадена шпага. Откъм гората наизскачаха английски войници, въоръжени с шпага и мускети, и се спуснаха надолу по хълма.

— Към кораба! — извика Лиъм на своите моряци.

Чуха се още изстрели. Неколцина бунтовници паднаха повалени. Други извадиха мечове и копия и се хвърлиха срещу англичаните. Британската пехота бе последвана от конница, която в този миг се носеше стремглаво към брега. Лиъм потръпна. Ирландците носеха само кожи вместо ризници и бяха въоръжени с ножове и ками, с тежки мечове и почти безполезни копия. Войниците на кралицата щяха да ги избият до крак. Кой ли ги бе предал, питаше се Лиъм, докато бягаше към една от лодките.

Бари също бе извадил меча си и тичаше към своите хора, за да посрещне атаката на англичаните. Изведнъж от гърлото му се изтръгна вик. Лиъм го чу и се извърна, за да види как Бари се стоварва на земята, ударен от вражески куршум. На гърдите му бавно разцъфваше кърваво цвете.

Разгаряше се жестока битка. Ирландците се бранеха сърцато, но оръжията им не можеха да се мерят с тези на враговете им. Англичаните съсичаха бунтовниците с леките си, остри като бръснач шпаги или ги застрелваха в гръб с мускетите си. Настъпваше истинско клане, което при това щеше да приключи съвсем скоро. Лиъм се втурна обратно към бойното поле.

Хю правеше опити да се изправи, но не можеше да се закрепи дори на колене. Лиъм го вдигна на крака, но в този момент зърна препускащия към тях ездач, пусна Бари и се извърна, готов за бой. Войникът, който бе прибрал мускета си, замахна с шпага. Лиъм парира удара с такава сила, че ездачът отхвръкна от седлото. Опита да се изправи, но Лиъм се стрелна към него, простря го с един ритник обратно на земята и в следващия миг прониза сърцето му с шпагата си.

После се обърна към Бари. Олюлявайки се, ирландецът, който някак си се бе закрепил на крака, се мъчеше да вдигне, меча си. Лиъм изби оръжието от ръката му, метна дребния мъж през рамо и побягна към морето. Моряците вече се бяха качили по лодките и му подвикваха да побърза. Той нагази в студените води, стигна до най-близката лодка и прехвърли Бари в нея, след което го последва. Двама от моряците хванаха веслата и бързо загребаха по посока на „Морски кинжал“. Покрай ухото на Лиъм изсвистя куршум и всички в лодката рязко се наведоха.

Лиъм вдигна глава пръв и погледна към отдалечаващия се бряг. Битката вече бе свършила. Повечето бунтовници бяха избити или смъртоносно ранени, но неколцина бяха успели да се измъкнат и бягаха нагоре по хълма към гората. Английските войници обхождаха полесражението и доубиваха ранените ирландци, които все още дишаха. Изведнъж очите на Лиъм се разшириха. Един грамаден мъж, възседнал дребно конче, което изглеждаше като премазано под огромната му тежест, се отдели бавно от групата на победителите и нагази на няколко метра навътре в морето. На главата му нямаше шлем и червената му коса изпъкваше ярко на фона на навъсеното небе. Мъжът гледаше право към Лиъм. Това не можеше да е никой друг, освен сър Джон Перът.

Дори от разстояние яростта му бе повече от очевидна. Той вдигна ръката си, свита в юмрук и я размаха срещу отплуващата лодка. Лиъм стисна зъби и отвърна на погледа му. Току-що се бе разминал на косъм от смъртта — по волята на бог или на съдбата.



Когато дотича Ги, Катрин беше в кухнята. Заедно с две кухненски прислужници тя приготвяше сладкиши и ръцете й лепнеха от захарния сироп. Последната седмица бе изпълнена с трескава работа — беше дошло времето да се приготвят ликьори, да се сушат плодове, да се варят конфитюри.

Излишно бе да чува думите на Ги. Възбуденият вид на момчето й беше достатъчен, за да разбере, че „Морски кинжал“ се е върнал. Че Лиъм се е прибрал у дома.

Катрин се изми и припряно избърса мокрите си ръце. Сърцето й туптеше радостно — докато не осъзна какво казва Ги. „Морски кинжал“ вече бил закотвен на кея и на борда имало ранени.

— Откъде знаеш? — изкрещя Катрин, представяйки си Лиъм на носилка, блед и безжизнен.

— Бях там, когато корабът пристигна — отговори момчето и побърза да добави: — Не е капитанът, той е добре, но нареди да качат един ранен мъж в къщата. Каза да извадиш лекарства и да приготвиш легло.

Катрин въздъхна облекчено, но не губи време, а веднага се обърна към двете прислужници и им нареди да донесат кошницата с лекарствата, вода, сапун и чисти кърпи за превръзки. После изхвърча от стаята, хукна нагоре по стълбите към неизползваната спалня и отметна кожите от прозорците, за да пропусне вътре резливия зимен въздух. Противно на онова, което се препоръчваше единодушно от всички лекари, Катрин смяташе, че свежият въздух е здравословен и укрепва силите.

Тя махна покривката от леглото. Зад гърба й се появи един от слугите.

— Оставете на мен, милейди.

— Запали огън, Нед — нареди Катрин и излезе от стаята.

Докато тичаше надолу по стълбите, чу плътния тембър на Лиъм. Погледът й обходи тревожно цялото му тяло сантиметър по сантиметър.

Един слуга свали наметката на Лиъм. По ризата му имаше кървави петна, а също и по панталоните. Но Катрин не видя никакви рани.

— Добре ли си, Лиъм? — извика тя и се хвърли в обятията му.

Лиъм й се усмихна нежно.

— Харесва ми това посрещане, тази гореща загриженост — измърмори той. — Да, Кейт, аз съм добре. Но твоят стар приятел не е.

Първоначално Катрин не го разбра, но се извърна и най-после видя човека, който лежеше върху една кожа, опъната между два дървени кола. Мъжът бе в безсъзнание, а по лицето му беше избила трескава пот. Очите на Катрин се разшириха от изумление, когато разпозна Хю.

— Божичко! — Тя се втурна към носилката, коленичи до нея и докосна челото му. Беше ужасяващо горещо. Тогава видя раната, която се бе възпалила и се нуждаеше от незабавно лечение. Хю отвори очи, но погледът му беше празен.

Катрин кимна.

— Занесете го горе. — Двамата моряци се подчиниха начаса. Тя се обърна към стюарда, който стоеше зад нея. — Донеси ми оцет, бренди и плесенясал хляб.

— Плесенясал хляб? Ние нямаме…

— Намери ми плесенясал хляб. Незабавно! — извика Катрин. После привдигна поли и се спусна към стълбите, решена да спаси живота на човека, когото някога бе обичала и за когото бе възнамерявала да се омъжи.



— Знаех си, че това си ти — прошепна Хю няколко дни по-късно. Катрин току-що бе влязла в стаята. Усмихна се, доволна, че се е събудил и че треската е отминала. Всъщност тя вече знаеше, че Хю ще оживее.

— Очевидно е доста трудно да се убие мъж от рода Бари.

Хю я погледна.

— Отначало, когато не бях на себе си заради треската, те мислех за ангел.

Катрин се засмя, като си припомни последната нощ, прекарана с Лиъм.

— Нямам нищо общо с ангелите.

Очите на Хю не се откъсваха от лицето й.

— Ти би могла да бъдеш ангел, Кейти. Толкова си красива.

Тя се взря в него. Усмивката й беше изчезнала.

— Станала си дори още по-хубава от последния път, когато те видях — каза Хю с въздишка и отпусна глава върху възглавниците. — А аз, аз все още съм слаб като новородено коте.

— Това е вярно — отвърна Катрин. — Но раната ти заздравява и след някой и друг ден ще можеш да се изправяш и да ставаш от леглото.

— Как бих могъл да ги благодаря, задето ми спаси живота?

Тя не се поколеба нито за миг.

— Погрижих се за теб така, както бих го сторила за всеки друг. Няма нужда да ми благодариш.

Хю я погледна замислено.

— Може би ще намеря начин.

Катрин сви рамене, извърна се и с изненада установи, че на прага е застанал Лиъм. Тя му се усмихна и веднага отиде при него.

— Не преставаш да ме смайваш — каза той.



— Докато си тук, на моя остров, искам от теб едно-единствено нещо — тихо каза Лиъм. Двамата с Бари бяха сами в стаята.