Катрин се поколеба. Очите й се навлажниха.

— Аз… аз не бях толкова нещастна, Лиъм.

Смехът му беше груб, суров.

— Тогава защо? — настоя той. — Защо?

Изпитваше безразсъден копнеж да се хвърли в прегръдките му, но вместо това стоеше като закована на мястото си.

— Длъжна бях… пред себе си.

Лиъм я гледаше втренчено.

— Не можех да приема пасивно това положение — тихо обясни тя.

В очите му трепна пламък.

— Никога не си демонстрирала и най-малка склонност към пасивност в мое присъствие.

Катрин знаеше какво има предвид и се изчерви.

— Не е честно.

— Животът също не е честен. До гуша ми дойде от твоето притворство. — Той я повлече обратно в посоката, от която бе дошла.

Катрин трябваше да подтичва, за да върви в крачка с него. Направи няколко безуспешни опита да се освободи от болезнената му хватка, но скоро се отказа, защото бе повече от очевидно, че Лиъм иска да я влачи след себе си. Тя забелязва, че преминаващите селяни ги наблюдават с жив интерес. По много от мъжките лица имаше усмивки. Лиъм ускори и без това бързите си широки крачки и Катрин се препъна и политна напред, но желязната му ръка я задържа изправена.

— Какво се каниш да правиш? — попита тя, без да успее да скрие тревогата в тона си.

Очите му бяха късчета сребрист лед.

— Ще приключим с този въпрос веднъж завинаги.

— Какво искаш да кажеш?

Вместо отговор на устните му се изписа жестока усмивка. Катрин започваше наистина да се плаши. Лиъм бе побеснял, не разбираше, че всъщност не бе искала да го напусне, а тя не бе готова да разкрие сърцето си пред него, не още. Нямаше ни най-малка представа какво беше намислил.

Вместо да продължи към хълма със замъка, той внезапно сви вдясно по една улица, която водеше към центъра на селото.

— Искам да знам къде ме водиш — задъхано каза Катрин.

Този път Лиъм не я погледна.

— В църквата.

И тогава между стеблата на китка сребристи брези, разлюлени от топлия летен бриз, Катрин съзря прясно белосаната църква с нейната висока сива камбанария и със златния кръст, който се извисяваше към небето. Изведнъж започна да се досеща какво възнамеряваше да направи Лиъм… но сигурно грешеше!

— Лиъм, спри, това е пълна глупост — извика тя и се опита да издърпа ръката си от стоманената му хватка.

В отговор той я повлече по каменната пътека, край която бяха засадени сини теменуги, сетне по трите стъпала на параклиса.

— Какво си мислиш, че правиш?! — простена Катрин, когато Лиъм блъсна с рамо входната врата. Двете крила се разтвориха рязко и се удариха с трясък от вътрешната страна.

— Време е да се оженим — каза той.

В църквата беше хладно и изумително тихо. Приглушена светлина проникваше през стъклописите на прозорците, украсяващи главния кораб на църквата точно над олтара, пред който бяха застанали Катрин и Лиъм. Не липсваше нито един от богослужебните символи, включително и голямото златно разпятие и по тях Катрин веднага разбра, че църквата е католическа, но това изобщо не я успокои. Напротив, увеличи объркването й.

— Лиъм — промълви тя отчаяно, — аз вече съм омъжена. Много добре знаеш това.

Леденият му поглед я прободе.

— Да, но също толкова добре знам, че бракът ти не е консумиран. Нищо чудно Хок вече да се е развел с теб. Но дори да не е, ти със сигурност си наясно, че папата не признава бракове между католици и еретици. По законите на твоята вяра, Катрин, ти не си омъжена за Хок.

— Но ти си протестант — отпаднало прошепна тя. Започваше да осъзнава, че Лиъм говори напълно сериозно. И, разбира се, че думите му бяха чиста истина.

— Моята вяра си е моя работа — каза той с равен тон. — Но отец Майкъл няма да откаже на молбата ми, защото аз построих тази църква, аз го доведох тук и аз му плащам заплата. Той може да ме покръсти и да ни ожени.

Катрин отвори уста да се възпротиви, но успя единствено да издаде измъчен стон. През съзнанието й като светкавица премина мисълта, че винаги бе искала тъкмо католическа сватба — но, естествено, не с един безбожен пират.

— Лиъм! — долетя мъжки глас от другия край на църквата.

Полуизвърната, Катрин проследи с поглед свещеника, който вървеше към тях по пътеката между седалките. Тъмното расо се развяваше грациозно около стройното му тяло. Беше млад, тъмнокос мъж, който гледаше Лиъм с усмивка, сякаш страшно се радваше, че го вижда. Сърцето на Катрин пулсираше толкова буйно, че й прималя.

Нима наистина ще бъде толкова ужасно да съм съпруга на Лиъм О’Нийл?

— Отче Майкъл — тихо каза Лиъм, — бих желал да се запознаете с Катрин Фицджералд.

Отец Майкъл се обърна към нея. Отново се усмихваше.

— Надявах се да се запозная с вас, милейди — започна той, без да сваля поглед от нея. Сините му очи излъчваха доброта и спокойствие. — Да ви поздравя с „добре дошла“ на нашия остров и да ви предложа услугите си в случай, че се нуждаете от тях.

Катрин не бе в състояние да говори.

— Искам да ни ожените — каза Лиъм. — Естествено, преди това ще изрека всички необходими тържествени клетви.

Свещеникът не изглеждаше ни най-малко изненадан.

— Да разбирам ли, че желаете церемонията да се състои сега?

— Да — отвърна Лиъм. Гласът му отекна остро в празната църква. — Искам да ни ожените незабавно.

Коленете на Катрин се подгънаха. Но Лиъм моментално я хвана и я изтика напред към олтара, като я държеше изправена. Очите му бяха приковани в нейните. Катрин видя мрачната решителност в погледа му и разбра, че никой, бил той човек или звяр, дявол или бог, нямаше да му попречи да стори това, което бе намислил.



Лиъм отвори вратата на спалнята. Като внимаваше да не го поглежда, а още по-малко — да го докосва, Катрин влезе в тяхната спалня. Бяха съпрузи. Невероятно, но факт: те бяха мъж и жена. Тя отиде до най-далечния край на стаята и зарея поглед през тесния прозорец към двора, без всъщност да вижда нищичко.

Трябваше да приеме съдбата си. А нейната съдба очевидно бе Лиъм О’Нийл.

Наистина, какъв друг избор имаше? Най-вероятно Хок вече бе получил развод. Тогава не беше ли по-добре да бъде съпруга на пирата, вместо негова метреса? Ако Лиъм не се бе оженил за нея, ако я беше освободил, никой мъж нямаше да я иска за жена, не и след престоя й на острова; баща й не можеше да й окаже подкрепа и тя щеше да бъде бездомна скитница, захвърлена на улицата.

Пък и, честно казано, съвсем тайничко, нима бе толкова лошо да е негова съпруга? След като така копнееше за него? След като беше на границата на това да се влюби в него? След като може би вече бе преминала тази граница?

Сълзи замъглиха зрението на Катрин. Беше изтощена, толкова изтощена и толкова несигурна във всичко. В него, в себе си. Не се осмеляваше да мисли нито за миналото, нито за бъдещето. Не и сега, не точно днес. Тя обгърна раменете си с ръце.

Едва сега й направи впечатление пълната тишина, която цареше в стаята. Но Катрин знаеше, че не е сама. Погледна зад гърба си. Лиъм все още стоеше на прага и я гледаше съсредоточено, с напрегнато изражение.

Пулсът й препускаше ожесточено. Но тя не отмести очи.

Челюстта му се стегна. Той извърна глава настрана и заби поглед в земята. Колко красив бе профилът му! Но не трябваше ли Лиъм да ликува в този момент? Беше поискал да се оженят и бе постигнал своето. Защо тогава изглеждаше толкова потиснат? Защо изведнъж се бе затворил в себе си? Нима беше възможно и той да изпитва същата неувереност, същото смущение?

Катрин не бе в състояние да откъсне очи от него. Питаше се какво ще й каже, какво може да направи сега, когато вече бяха съпрузи. Най-накрая Лиъм вдигна глава и сребърният му поглед я прониза отново. Сетне прокара ръка през косата си — нещо напълно несвойствено за него — и на Катрин й се стори, че пръстите му лекичко потреперват.

Тя овлажни устни.

— Какво ще правим сега?

Лиъм продължаваше да я гледа.

— Какво искаш ти, Катрин?

— Не знам. — Но мислите й се бяха върнали в старите й мечти, в които тя се бе виждала толкова весела, толкова невинна и тъй щастлива — една засмяна невеста. Катрин искаше сега да бъде тази невеста.

— Не искам да воювам с теб — каза той пресипнало.

Тя трепна и погледът й отново се стрелна към него.

— Тогава сигурно ще трябва да промениш твърдите си методи, Лиъм.

— Сигурно.

Помежду им легна неловка тишина. Катрин усети напрежението в собственото си тяло — в бедрата, в гърдите, в главата си. Вече бяха съпрузи. Това бе тяхната първа брачна нощ. За разлика от преди, сега Лиъм имаше пълното право да я отведе в леглото си. Това бе нощ за нежност и любов. Защо тогава той стоеше и я гледаше така мрачно? Какво го възпираше да дойде при нея, както бе правил толкова пъти?

Неговите ръце също бяха скръстени.

— Чудя се дали между нас изобщо е възможно да има мир.

— Нещо се надигна в гърдите й.

— Н-не знам.

Лицето му се изопна още по-силно.

Катрин отново овлажни устни.

— Можем… да опитаме.

Очите му се разшириха, ръцете му се отпуснаха покрай тялото.

Тогава тя осъзна колко искаше да се помирят, колко изморена беше от непрекъснатата война с него и със себе си и как силно копнееше за топлото убежище на силната му прегръдка. За тялото му, което й даваше не само утеха, но и наслада. Бузите й поруменяха.

— Сега сме мъж и жена. Би било лудост да… воюваме.

Лиъм се спусна с бързи крачки напред, но когато стигна до нея, рязко спря, без да я докосне.

— Мисля, че аз съм лудият, Кейт. Да извърша всичко това, да рискувам толкова много… заради теб!

Дива, необуздана, радостна възбуда възпламени цялото й същество. Катрин направи опит да я овладее, да я укроти.

— Може би ще се получи — промълви тя. — Можем да направим така, че да се получи.

Почувства как погледът й се замъглява от сълзи. Ръката й се протегна и погали бузата му. Миг след това той завъртя глава, разтвори дланта й и нежно я целуна.