Бренда Джойс - Играта

— Лиъм ми спомена веднъж за тази къща. Явно, че е съвсем нова. Защо той не живее тук, вместо в онзи ветровит, разнебитен замък?

Ги сви рамене.

— Откакто съм с капитана, а това значи повече от две години, той винаги е живял в централната кула. Но къщата е построена от него.

Катрин зяпна от почуда. Защо му е било на Лиъм да хвърля усилия и средства за строежа на такава хубава къща, а после да я оставя необитаема?

— Влизал ли си вътре?

— Никога. Той я държи заключена.

Тя погледна момчето заговорнически, сетне изтича до предната фасада на къщата. Ги беше прав. Двукрилата входна врата от старо, но красиво резбовано дърво, беше заключена.

— Какво смяташ да правиш? — полюбопитства Ги.

Катрин му се усмихна. В зениците й трепкаха палави пламъчета.

— Да я разгледам.

Очите на момчето се разшириха от изненада; после то също се усмихна.

— Може би ключовете са у стюарда. Но той няма да ги даде на мен. А и капитанът може да се ядоса, когато разбере какво сме направили.

— Остави О’Нийл на мен. — Катрин се замисли за миг. — Не мисля, че стюардът би ги дал и на мен, но… — Лицето й отново грейна в усмивка. — Мога да опитам!

Двамата избухнаха в смях, обърнаха се кръгом — и се озоваха очи в очи с Макгрегър. Както обикновено, изражението му бе каменно, но Катрин съзря в кафявия му поглед някакъв загадъчен пламък.

— Имате ли нужда от помощ, лейди Катрин? — учтиво попита той.

Откакто бе дошла на острова, Катрин беше променила мнението си за едрия, плешив, грубоват мъж. Бе го смятала за прост и неук наемник, но когато я заговореше, думите му бяха вежливи и точни и под тях прозираше образованост, надхвърляща средното равнище. Освен това обичаше да чете. И свиреше с дарба не само на гайда, но и на флейта и цигулка. Не, този грамаден, приличен на бик мъж съвсем не бе такъв, какъвто изглеждаше. При това в малкото случаи, когато смяташе за необходимо да разговаря с Катрин, той се отнасяше с нея с уважение, като с дъщеря на граф… или съпруга на Лиъм.

— Искам да вляза вътре — заповеднически каза Катрин.

— Никой не може да влиза в дома на капитана.

— Защо?

Макгрегър вдигна рамене.

— Не е моя работа да питам.

— У кого са ключовете?

— У капитана, без съмнение.

— А стюардът няма ли ключ?

Шотландецът въздъхна.

— Той ще остане много недоволен, когато научи, че сте влизала вътре.

Усмивката на Катрин се стопи. Лиъм нямаше да обърне внимание на това, че е прекрачила прага на къщата му — защото щеше да бъде прекалено разярен от бягството й. За миг я обзе тъга, каквато Катрин не искаше да изпитва. Още от сега усещаше болката от предстоящата раздяла.

Макгрегър изтълкува изражението й погрешно.

— Хайде, милейди, не се натъжавайте. Ще ви донеса ключовете. Но вие сте тази, която ще трябва после да дава обяснения на капитана.

От устните й се изтръгна вик.

Ги стоеше до нея като вкаменен, с разширени от изумление зеници.

Катрин не можеше да повярва на очите си. Погледът й се спря първо на покрития с прах паркет на пода. Дори в двореца не бе виждала толкова съвършена направа. После се взря в стените, облицовани с дърво, което, догади се тя, беше не друго, а скъп махагон. Майсторите очевидно бяха изключително изкусни занаятчии; невъзможно бе да са от селцето на острова. Катрин пристъпи във фоайето. В позлатени рамки на стените висяха един пищен, извезан в прекрасни тонове гоблен и няколко не по-малко красиви маслени платна.

На прага на трапезарията тя се спря. Тук облицовката беше от тъмен дъб. Кръгла маса, изработена от същото дърво, но с по-светъл цвят, се издигаше върху тежка подпора, върху която бе резбована сложна плетеница от фантастични фигури. Край нея бяха наредени тапицирани високи столове. А дъбовият под бе застлан с персийски килими в червено и златисто.

Катрин хвърли поглед към двата големи скрина, към супниците и вазите от старинно сребро и към покрития с прах златен полилей на тавана, после тичешком се втурна в другата стая. Тя беше по-малка, но също толкова богато обзаведена. Стените бяха украсени с картини. Тежки драперии от дамаска покриваха прозорците. Имаше изобилие от кресла и столове. Една цяла стена беше заета от красива етажерка, чиито дървени рафтове бяха претъпкани с книги. Но най-съществената част от интериора бе огромното бюро, което незнайно как се държеше на тънки, извити крака, чиито долни краища бяха от чисто злато.

Катрин се отпусна отмаляло върху най-близкия стол. По някаква абсурдна причина очите й се бяха напълнили със сълзи.

— Добре ли си, Катрин? — попита я шепнешком Ги.

Тя премигна и го погледна.

— Не разбирам този човек.

Ги не каза нищо, само се огледа отново с благоговение наоколо.

Катрин също обходи стаята с поглед и в очите и нахлуха още сълзи.

— Не го разбирам — повтори тя ожесточено. — Прави се на пират, а всъщност е истински джентълмен. Прави се на варварин, а е умен и начетен. Нарича онзи усоен замък свой дом, когато току до него има дом, достоен за принц… и за принцеса.

Ги седна върху един дървен стол, чиято седалка бе тапицирана с фина кожа и украсена с големи декоративни гвоздеи от мед.

— Той е велик човек.

— Той напада и плячкосва кораби, Ги. Той е пират.

Момчето вдигна слабите си рамене.

— Такъв е животът. Капитанът сам ми го каза. Владей — или ще бъдеш завладян.

Катрин се взря в хлапака и потръпна. Лиъм беше прав, мили боже, напълно прав. В този свят силата заместваше правдата и самата тя бе изпитала това на собствения си гръб. Очевидно и Лиъм беше научил този болезнен урок. Запита се кога ли се бе случило това. Подозираше, че е било много отдавна, още в ранно детство. Може би в деня, когато Шон О’Нийл го е изтръгнал от прегръдките на майка му.

Това обясняваше много неща. Противоречията в неговия характер и личност, двойствеността, фактът, че можеше да бъде едновременно груб пират и очарователен джентълмен… мъж, когото Катрин се боеше да разбере.

С натежало сърце Катрин се измъкна от замъка по същия начин, по който бе сторила това няколко дни по-рано. Една от доячките й беше предала съобщението на моряка. Корабът от Белфаст бе пристигнал.

Тя побягна към селото, стряскайки се от всеки звук или сянка. Наполовина се боеше, наполовина се надяваше, че всеки момент може да се окаже лице в лице с Макгрегър, или още по-лошо — с Лиъм. Но шотландецът не се бе мяркал през целия ден, а Лиъм все още беше в открито море.

Трябваше да се срещне с моряка до една от кръчмите, разположени на Първа улица, както наричаха тук черния път срещу пристанището. Катрин го забеляза да се спотайва край буретата с бира, струпани до стените на кръчмата. Погледът й се отмести настрана и обходи околността. Селцето бе потънало в обичайния си делничен живот — преминаващи каруци, неколцина мъже, забързани по някаква работа, една жена, продаваща риба, една изписана проститутка, надничаща иззад ъгъла на улицата. Долу до пристанището две деца подритваха топка. Изведнъж кръвта на Катрин се смрази и всеки милиметър от кожата й настръхна. Недалеч от най-близкия кей стоеше закотвен „Морски кинжал“.

Тя забави крачка и се вторачи в кораба. По палубата се суетяха мъже, които го подготвяха за престой в пристанището; други мъже разтоварваха сандъци и бурета на кея. Катрин напрегна зрението си, за да вижда по-добре и едва тогава си даде сметка, че се надява да зърне Лиъм за последен път, преди да отплава с кораба, който щеше да я отведе от острова.

— Милейди?

Тя подскочи от уплаха, но веднага след това въздъхна облекчено. Беше морякът.

— Изплаши ме! Кога пристигна „Морски кинжал“?

— Тая заран.

Катрин зяпна от изненада. Лиъм бе пристигнал още преди часове, а тя още не го бе виждала. Дали все още беше на борда? Може би наблюдаваше разтоварването на плячката си? Не, не биваше да се чувства наранена, задето не бе дотичал веднага при нея; напротив, трябваше да е доволна.

— Готови ли сме за тръгване?

— Направо за Белфаст, милейди — усмихна се морякът.

Катрин затвори очи, обзета от ужасяващо колебание, от непоносимо тежки съмнения. Не искаше да заминава… Но трябваше. И все пак не можеше да тръгне без да каже прощално „сбогом“ на Лиъм. Ако наистина искаше да избяга, трябваше да се добере възможно най-бързо до кораба за провизии. И в същото време не преставаше да се вижда в прегръдките на Лиъм. Предусети, че ако не тръгне сега, няма да тръгне никога.

— Къде е Лиъм? — задавено попита тя.

Морякът я погледна и се поколеба.

Катрин облиза устни, опитвайки се да намери сили да тръгне — сили, които до този момент бе напълно убедена, че притежава. Пулсът й препускаше в такт с нейните съмнения.

— Точно зад теб, Катрин — много меко и много… заплашително каза Лиъм.

Катрин усети как земята под краката й се разлюля. Тя се извърна рязко. Пред нея стоеше Лиъм и я гледаше студено. В ръката му подрънкваше рубинено-златната огърлица, с която Катрин бе подкупила моряка.