Няколко дни по-късно Катрин седеше на пода с Ги. Играеха на зарове. По принцип той бе сериозно момче, затова всяка негова усмивка, всяко негово победоносно възклицание при успех я изпълваше с радост. Залагаха клонки и камъчета, въпреки че първоначално Ги, негодникът, бе настоял да играят с истински монети. Сега той отново пляскаше с ръце, зачервен от удоволствие — пак бе спечелил. Катрин му се усмихна.

— Не мога да те надвия, Ги. Мисля, че трябва призная разгрома си.

Ги й се ухили, сетне вдигна поглед и очевидно забеляза някого зад гърба й, защото усмивката му грейна още по-силно. Катрин се извърна и видя, че Лиъм ги наблюдава със странно изражение на лицето. Сърцето й моментално заби лудо. Много добре знаеше колко е часът… и какво ще се случи съвсем скоро в спалнята им на горния етаж.

Защото Лиъм прекарваше всяка нощ с нея и бурите на тяхната страст често продължаваха до зори. Понякога той идваше при нея и през деня. Катрин нито веднъж не се бе противопоставила. Нито веднъж не бе искала да се противопоставя.

Погледите им се сплетоха в безмълвно разбирателство. Тя се обърна към Ги, усещайки как се изчервява. Почувства, че Лиъм се приближава зад гърба й, долови топлината и магнетизма на тялото му до себе си, над себе си. Ръцете му докоснаха рамото й.

— В манастира ли те научиха да играеш комар, Кейт?

Катрин се засмя нервно.

— Разбира се, че не. Научих го от баща си и от чичо си.

Той пристъпи напред и коленичи до нея. Топлият му поглед галеше лицето й.

— И майка ти нямаше нищо против?

Катрин се ухили палаво.

— Тя не знаеше.

Лиъм се засмя. Смехът му бе весел, сърдечен, звънък. Тя се взря в красивото му лице. Но вниманието му вече се бе прехвърлило към Ги.

— Надявам се, че не си обрал дамата до шушка — сериозно каза той.

Ги се изчерви.

— Не, сър.

Лиъм се пресегна и разроши нежно косата на момчето.

— Един истински джентълмен оставя дамите да побеждават. — Сетне той стана, хвърли кос поглед към Катрин и се отправи към стълбите. Катрин го проследи с очи. Сърцето й пулсираше неудържимо. Но когато се обърна отново към Ги, опитвайки се да се държи естествено, тя видя въпросителния му поглед и огромното му желание да продължат играта. Усмивката застина на устните й. Момчето копнееше за нежност и внимание — нейното и на Лиъм. И макар че единственото, което искаше в този момент, бе да изтича по стълбите след Лиъм, Катрин потупа Ги по ръката.

— Е, ще играем ли или не? — попита тя весело.

Ги я стрелна с поглед, после се ухили.

— Да, милейди, ще играем. Но наистина ли трябва да те оставя да победиш?

Катрин не можеше да заспи. Тя погледна Лиъм, който лежеше по гръб и дишаше дълбоко и равномерно. Тялото му още блестеше от пот след преживяната бурна страст. Сърцето на Катрин се сви. Като внимаваше да не събуди спящия до нея мъж, тя се надигна и облегна гръб на възглавницата.

Вече беше юни, но макар дните на острова да бяха станали топли и почти летни, нощем все още бе доста хладно. Катрин покри голите си гърди със завивката. Пулсът й отказваше да се успокои. Няколко часа по-рано, по време на вечерята, Лиъм й бе казал, че на сутринта ще отплава.

Катрин бе реагирала като глупачка: попита го къде отива. Той я беше погледнал с непроницаемо изражение и бе отвърнал, че за нея е безполезно да знае.

Катрин усети, че в очите й набъбва влага. Тя ги изтри ядно с ръка. Ядосана бе на себе си, задето беше забравила, макар и за момент, че е любовница на пират. Разбира се, той имаше разрешителни за каперство; набезите му бяха насочени срещу враговете на кралицата. Катрин знаеше, че Лиъм не е просто пират, защото неговото пиратство бе част от много умна и опасна политическа игра. Когато плячкосваше и опустошаваше кораби в открито море, той подбираше жертвите си много, много внимателно.

Пират или не, утре Лиъм щеше да замине, а това означаваше, че пред Катрин най-после се откриваше възможност да избяга.

Тя сведе поглед към него. Огънят още гореше и топлата му оранжева светлина озаряваше стаята и красивите му черти. Сърцето на Катрин се късаше от болка. Но това бе още една причина да си тръгне сега, преди самият той да я е пропъдил, както със сигурност щеше да стори някой ден. Катрин се боеше от този ден, боеше се, че ще откаже да се подчини, че ще падне на колене и ще умолява Лиъм да не я отблъсква заради някоя нова, по-млада любовница.

О, господи! Тя сплете ръце. По бузите й се стичаха сълзи. Не го обичаше, не беше възможно да го обича. Той просто я бе направил своя робиня благодарение на секса, на силата си, на магнетизма си. Да, Катрин бе само негова робиня, но робите можеха да избягат от господарите си и тя трябваше да направи точно това.

Утре. След отплаването на кораба щеше да иде в селото и да вземе ковчежето с огърлицата от рубини и злато. За такава цена все щеше да се намери някой, който да й помогне да напусне острова… и Лиъм.

23.

Катрин се изкачваше с мъка по стръмната, камениста пътека към замъка на връщане от краткото си посещение в селцето. През ръката й бе преметната простата сива пелерина, която бе използвала, за да скрие самоличността си. Лиъм бе отплавал на зазоряване. Малко след това Катрин се бе измъкнала тичешком след една каруца през портите на замъка, преструвайки се на прислужница, защото на слугите бе позволено да влизат и излизат от замъка когато поискат.

Слънцето светеше ярко на синьото небе, изпъстрено с пухкави бели облаци. Но Катрин не изпитваше и половината от радостта, която би трябвало да изпитва в такъв хубав ден, при това ден, в който бе постигнала целта си. Да, беше намерила един моряк, който бе приел да й помогне да избяга в замяна на приказната скъпа огърлица.

Катрин проследи с поглед полета на един ястреб над замъка и си каза, че е щастлива. О, да, щастлива, щастлива като чучулига, защото след няколко дни от Белфаст пристигаше корабът с провизии, който със съдействието на моряка щеше сетне да я отведе в северна Ирландия.

Надяваше се, че дотогава Лиъм няма да се е върнал от пиратското си плаване.

Така тя щеше да избяга… и нямаше да го види никога повече.

Ядоса се на собствените си чувства. На неканените сълзи, които напираха в очите й, на мъката, която терзаеше душата й, на това, че я болеше — и то заради един проклет пират.

Трябваше да си тръгне, преди да се е случило немислимото. Преди да се е влюбила в него.

И трябваше да спре да се безпокои за това как ще бъде посрещната в Англия. Защото Катрин бе решила да се върне при Хок, който все още беше неин законен съпруг.

С разтуптяно още по-тревожно сърце тя видя в разпаленото си въображение как се изправя пред Джон, пред придворните, пред кралицата. Но те нямаше да знаят. Не биха могли да знаят. Да знаят, че в прегръдките на Лиъм Катрин се е държала по-отзивчиво, по-пламенно и по-сладострастно и от най-скъпоплатената и опитна куртизанка.

Ами баща й? От момента на отвличането си тя нито веднъж не се бе замисляла за него. Но сега се питаше как ли ще я приеме той. Може би Джералд щеше да е изпълнен с гняв и бащинско състрадание, задето е била похитена и обезчестена. А може би щеше да я укорява, задето не му се е подчинила напълно, задето е станала любовница, вместо съпруга на пирата.

— Катрин!

Катрин се стресна и се спря, доволна, че са отклонили вниманието й от обърканите й мисли. По пътеката откъм високите стражеви кули право към нея тичаше — или по-скоро летеше — Ги. Следваше го Макгрегър, но далеч по-бавно.

Катрин се насили да се усмихне лъчезарно.

— Здравей, Ги — махна му тя.

Момчето спря пред нея задъхано.

— Къде беше? Търсихме те навсякъде!

Като се стараеше да избягва погледа на Макгрегър, Катрин разроши гъстия, тъмен перчем на Ги.

— След като Лиъм замина, се почувствах самотна — излъга тя — и реших да се поразходя.

— Трябваше да ми кажеш да дойда с теб — запротестира Ги. — Капитанът нареди да се грижа да не ти се случи нищо лошо. Каза, че е мой дълг да те пазя.

— Лейди Катрин — намеси се Макгрегър, — моля ви, поискайте да ви придружа следващия път, когато решите да напуснете стенете на замъка.

Катрин стисна зъби и гневно го стрелна с очи.

— Да не би да смятате, че възнамерявам да избягам?

Шотландецът не отмести поглед, нито пък отговори.

Тя съжали за думите си.

— Няма начин да избягам от тук и вие го знаете — каза Катрин. — Но отказвам да стоя затворена под тази мрачна купчина камъни. — Тя мина покрай грамадния мъж и продължи нагоре по пътеката. Ги хукна след нея.

— Катрин!

— Да, Ги?

— Не си ли щастлива тук?

Гневът й се стопи. Внезапно й хрумна, че когато си отиде, момчето ще скърби за нея. Може би не трябваше да се сприятелява с него. Но Катрин обичаше децата, а и Ги бе прекрасен малчуган. Като подбираше внимателно думите си, тя каза:

— Ги, не се чувствам нещастна тук. Но приятелите и семейството ми са другаде. Престоят ми тук е само временен.

Той я погледна. В очите му имаше сълзи.

— Ясно. Мислех, че ти си различна от останалите, че ще останеш. Но сега разбирам, че рано или късно и ти ще си отидеш като тях.

Катрин се вцепени. Беше престанала да диша. Останалите. Колко ли бяха на брой? Не искаше да знае. Трябваше да знае.

— Да, и аз съм като останалите — каза тя и се извърна, за да скрие сълзата, търкулнала се по бузата й.



Следвана неотлъчно от Ги, Катрин вървеше към тухлената къща, построена до стария замък. Чувстваше се отегчена и изнервена, усещаше болезнено отсъствието на Лиъм, разкъсваше се от противоречиви желания: ту се молеше той да се върне преди да е пристигнал кораба от Белфаст, ту искаше да не е така. Отново бе топъл летен ден и тя беше набрала букет от игликите, нацъфтели край пътеката до мостовата кула.

Стигнаха до къщата и Катрин, хванала цветята в ръка, се надигна на пръсти и се опита да надникне през един от остъклените прозорци. Но завесите вътре бяха спуснати. Тя се обърна към Ги.