— Порочността май че ти харесва, Кейт?

Тя кимна, неспособна да говори.

— Хвани гърдите си, събери ги — нареди той.

Катрин се подчини.

Движенията му станаха по-резки, по-бързи. Катрин започна да крещи, да върти отчаяно хълбоци. Слабините й пламтяха. Най-сетне тя стори това, което тъй дълго бе отказвала да направи:

— Лиъм, моля те! О, господи! Моля те!

С дълбок, гърлен вик той се хвърли между разтворените й бедра, овлажнели от соковете на тялото й, овлажнели и пулсиращи. Катрин обви дългите си крака около кръста му, умолявайки го да продължава, да не спира, да влезе по-дълбоко, по-силно. Лиъм се подчини с дива, безмилостна ярост. С приближаването на оргазма Катрин заплака. Лиъм се отдръпна рязко от нея, стовари се на леглото и се изпразни, разтърсван от конвулсии.

Катрин бавно започваше да излиза от сладостната мъгла на опиянението. Тя се размърда и голият й крак докосна неговия. Лиъм лежеше неподвижно по корем, но лицето му бе обърнато към нея. Беше със затворени очи, чиито тъмнозлатисти мигли се спускаха като ветрила над изумително красивите му черти. Катрин преглътна. Беше объркана. Защо Лиъм бе направил това? Защо беше излязъл от нея по този начин, в такъв момент?

Клепачите му трепнаха и се отвориха. Погледите им се срещнаха. Но той не се усмихна.

— Аз съм разглобен.

Катрин го гледаше, останала отново без дъх. Защо казваше такива неща? Той бе опитен любовник, беше притежавал много жени. Нима бе говорил така на всяка една от тях? Вероятно да — за мъж като него ласкателството сигурно бе втора природа.

Лиъм се завъртя на една страна. Погледът му се плъзна по голите й гърди. Катрин посегна към разкъсания корсет, но той спря ръката й.

— Нямаш нищо за криене. Ти си красива, най-красивата жена, която някога съм виждал.

— Недей.

Лиъм се надигна.

— Но това е истина.

Тя го погледна. Панталоните му бяха разкопчани, а след миг той свали и ризата си. Очите й не се отделяха от него. Мускулите на раменете, ръцете и гърдите му изпъкваха ясно при всяко негово движение. Отново я прониза желание. Лиъм й се усмихна нежно, топло, интимно.

— Защо направи това? Защо… — Катрин се поколеба, изчервена.

— Защо свърших така? — Усмивката му се бе стопила. Беше станал напълно сериозен. — Първия път не бях в състояние да се контролирам. И макар че и сега ми беше много трудно, не исках да се изпразня вътре в теб, Катрин. — Мускулите на лицето му се бяха стегнали.

Тя беше поразена.

— Пазиш ме да не забременея с незаконно дете?

Лиъм се изправи грациозно и се отдалечи от леглото. Когато проговори, бе стигнал вече до каменната стена.

— Не съм толкова жесток, че да оставя потомство на този свят. — Той се обърна и я погледна право в очите. — Не искам деца. Няма да имам деца. За нищо на света не бих им оставил в наследство такъв живот.

Катрин го гледаше втренчено. Внезапно я беше заболяло за него.



Тя не можеше да помръдне, нито пък искаше. Но огънят отдавна бе загаснал, луната бе изгряла и залязла и по светлината, проникваща в стаята, се виждаше, че е настъпил нов ден и че наближава време за обяд.

Крайниците й бяха изтръпнали, както впрочем и всички останали части на тялото й. Но усещането бе фантастично. Катрин имаше чувството, че никога повече няма да може да изпита срам. Не бяха ли опитали с Лиъм всички плътски наслади, които могат да съществуват между един мъж и една жена? Не бе в състояние да преброи колко пъти я бе любил. Усети, че се усмихва. Протегна се като котка, измърка от удоволствие, протегна се отново и най-накрая се надигна от леглото.

Беше сама в стаята. Когато се любиха за последен път, слънцето вече бе изгряло високо над хоризонта. Преди да падне изтощена в прегръдките на съня, Катрин бе чула Лиъм да излиза. Каква ли работа бе в състояние да го накара да стане от леглото след такъв ден и такава нощ? С чувство на пълно доволство и насита и в същото време — на нетърпеливо очакване на новата нощ, тя отмахна завивките от себе си. Беше гола-голеничка. Погледът й се плъзна надолу и с изненада откри червеникави белези по гърдите й. Пръстите й докоснаха лекичко, ласкаво гладката й кожа и едва тогава Катрин стана от леглото. Сърцето и пееше.

Тя се опита да укроти радостта си. Повтаряше си, че е паднала жена, любовница на пират и че настроението й трябва да бъде мрачно и унило. Огледа празната, потискаща стая и това наистина я поотрезви. Но Катрин гневно тръсна глава. Не искаше да мисли за неща, които не можеха да бъдат променени. Не искаше да мисли и за нещата, които я натъжаваха — за отвличането, за сегашното си положение. Искаше да мисли единствено за Лиъм и за великолепния начин, по който я любеше.

Изведнъж тя застина с натежало сърце. Беше си спомнила как той бе отказал да посее семето си в нея. Разбира се, за Катрин това бе облекчение. Не желаеше да носи незаконно дете от него. Но… имаше нещо безкрайно тъжно в тази негова твърда решеност да няма деца.

Катрин пропъди мрачните си мисли. Безцелно скитащият й поглед съзря малкото ковчеже, което Лиъм се бе опитал да й даде вчера сутринта. Стресната, тя осъзна, че бяха прекарали в леглото повече от двадесет и четири часа. Обърна се към смачканите завивки. Изглеждаше невероятно — но бе истина.

Дрехите й бяха пръснати по пода. Катрин посегна към долните си гащи, но те бяха раздрани на две и тя ги захвърли настрана. После вдигна златистата рокля и внимателно я положи върху леглото. Корсетът бе разкъсан — о, колко добре си спомняше този момент! — и се налагаше да го зашие. Роклята бе твърде хубава, за да я остави така.

Погледът й се върна към малката, инкрустирана с емайл кутия.

Недей, каза си Катрин. Но не можеше да престане да мисли за неговия подарък.

— Не искам твоите подаръци, Лиъм О’Нийл! — изкрещя тя.

Радостта й се бе сменила с тъга. Катрин седна на леглото, уви тялото си с една от кожите и ядосано впери поглед в кутията. Мразеше я, защото тя бе доказателство за това в какво се бе превърнала, какво представляваше сега. Сълзи на гняв изпълниха очите й. Защо се опитваше да измами сама себе си, да пренебрегне фактите?

Катрин рязко се изправи, захвърли кожата и отиде до ковчежето. В ключалката му бе пъхнато малко медно ключе. Тя го завъртя и капакът се отвори. От устните на Катрин се изтръгна задавено възклицание.

В кутията лежеше великолепна огърлица. Петорен наниз от рубини, всеки от които имаше златен обков, инкрустиран с блестящи диаманти. Подаръкът не беше дрънкулка. Беше накит, достоен за принцеса, не за уличница. Катрин не можеше да повярва на очите си. Не можеше и да проумее какво означава всичко това. Не можеше да разбере Лиъм.

Замаяна, тя взе огърлицата. Беше дяволски тежка. Сигурно бе много, много неудобна за носене. Но Катрин никога нямаше да разбере дали наистина е така, нали? Защото никога нямаше да приеме да носи неговия подарък.

Тя прехапа устни, сложи огърлицата до шията си и се извърна, за да се види в огледалото над раклата. Но едва зърнала своето отражение, Катрин пусна рубините на земята, сякаш я бяха опарили.

Защото бе видяла една висока, гола жена с разрошени, разпилени червени коси, с издути и изранени устни, с блестящи в неприкрита възбуда очи и с безценна огърлица над голите си, тръпнещи гърди. Отражението в огледалото не беше на Катрин Фицджералд, дъщерята на граф Дезмънд. Беше на една скъпоплатена метреса… на една курва.

Тя остави огърлицата да лежи на пода. Сърцето й туптеше силно и забързано. Облече бельото и долната си риза, но за съжалеше нямаше друга рокля и трябваше да носи скъсаната. Нямаше и гребен, затова се опита да разреше косата си с пръсти, но без особен успех. Най-накрая Катрин се наведе, взе огърлицата, върна я обратно в ковчежето и го заключи. Сетне, придържайки с ръка краищата на корсета си затворени, тя излезе припряно от стаята и се спусна по стълбите.

Лиъм стоеше до камината, потънал в мисли. Ги бе седнал на пода близо до него и си играеше с едно голямо куче вълча порода. До дървената маса седеше Макгрегър и четеше задълбочено някаква книга. Книга? Катрин не бе предполагала, че шотландецът изобщо може да чете.

Замисленото изражение на Лиъм се смени с топла усмивка, когато се обърна и я видя. Катрин, която тъкмо бе стигнала до края на стълбите, замръзна на място. Лиъм срещна погледа й и усмивката му застина, сетне се стопи. Очите му се плъзнаха към ковчежето, което тя държеше в ръка.

Огромна, неподдаваща се на описание мъка обхвана Катрин. Тя гледаше Лиъм, неговото гордо, красиво лице, силната му едра фигура и неразгадаемите му сиви очи и мислеше за предишния ден. Каква глупачка беше да се събуди толкова радостна и заслепена от мечти. Това, което бяха правили, не бе любов. О, не. Беше просто прелюбодеяние, дори по-лошо — чисто хедонистичен секс.

Но дори и да бе любов, това нямаше да промени Лиъм О’Нийл. Той беше син на Шон О’Нийл — наистина, не бе изнасилвач като баща си, но си оставаше един аморален пират.

— Добър ден, Катрин — каза Лиъм с равен глас. Очите му я наблюдаваха изпитателно. — Вече се канехме да обядваме. Погледът му се спря върху скъсания корсет, който тя продължаваше да стиска здраво. — Наредих да донесат сандъка с дрехи от кораба. Той ще бъде тук всеки момент. Ще изчакаме да се преоблечеш, преди да седнем на масата.

Сърцето й сякаш се бе разтрошило. И това нямаше нищо общо със скъсаната й рокля. Тя се приближи до него и му подаде кутията.

— Не мога да го приема.

Лиъм кимна с непроницаемо изражение.

— Много добре. Както решиш. — Тонът му беше безстрастен.

Прииска й се да заплаче. Със замъглен поглед тя се извърна настрана към масата, където щяха да се хранят. Беше се събудила гладна като вълк, но сега апетитът и се бе изпарил. Намираше се в сериозна опасност, но отказваше да определи точно откъде идваше тя. Знаеше само едно — трябваше да избяга. Независимо, че това щеше да й причини невероятна болка.