Отправяйки й още един пронизващ, властен поглед пълен с обещания, които тя се боеше да разчете, Лиъм излезе от стаята. Катрин дълго остана загледана след него, докато не осъзна, че е съвсем сама. Здравата дъбова врата беше затворена.

Изтощена, тя се отпусна върху леглото. Трепереше. Не може да е бил искрен. Но Катрин си припомни очите му, изражението му, позата му и разбра, че й бе казал самата истина.

Тогава в съзнанието й изникна изкривеното от ярост лице на Джон Хок.

Само да можеше да избяга! Трябваше да избяга.

Беше видяла малкото селце, сгушено под замъка, до пристанището. Лиъм й бе обяснил, че там живеят неговите хора, заедно с жените и семействата си. Селцето не изглеждаше различно от което и да било друго. Къщите бяха от камък, покривите им — от слама. Но в много от дворовете бяха засадени пъстри цветя, а върху една дървена ограда Катрин бе зърнала червени английски рози. Беше забелязала още и една островърха камбанария със светъл златен кръст — необичайна и изненадваща гледка, като се има предвид що за хора живееха тук.

Тя облиза изсъхналите си устни и се запита дали би дръзнала да влезе в селото сама. Помисли първо за заспалото селце, тъй безобидно и тихо на вид; сетне помисли за мъжете, които командваше Лиъм. През последните два дни, а и в онези няколко зимни дни, след като я бе отвлякъл за пръв път, Катрин беше живяла сред пиратите на „Морски кинжал“. И не помнеше да е забелязала и следа от поквара или непочтителност сред екипажа. Тъкмо обратно — Лиъм О’Нийл изглежда се радваше на огромно уважение. Хората му бързаха да се подчинят на всяко негово нареждане без да разпитват или да протестират. При това тя не бе видяла, нито чула плющене на бич. Как тогава Лиъм успяваше да командва тази буйна, пъстра сбирщина?

Катрин не знаеше отговора. Но в момента я занимаваше друг, много по-важен въпрос. Дали ако отидеше в селото щеше да намери — или да подкупи — някой, който да й помогне, да стане съучастник в бягството й? Обзе я вълнение.

— За какво мислиш, Катрин? Да не би да скърбиш за Джон Хок?

Катрин мигновено се надигна от леглото.

— Продължаваш да се промъкваш крадешком!

Той се усмихна накриво.

— Не. Аз не се промъквам крадешком в собствения си дом. Просто ти си прекалено разсеяна.

Чак сега Катрин видя, че Лиъм държи в ръцете си малко ковчеже. Беше една от онези красиви кутийки, в които дамите държат накитите или ръкавиците си. Тя вдигна поглед към лицето му, неспособна да скрие любопитството си.

Лиъм изглеждаше разколебан. Сетне бързо, сякаш бе взел решение, той се приближи, седна до нея и пъхна кутията в ръцете й.

— За теб е.

Катрин изпита едновременно желание да я отблъсне и копнеж да я отвори. Опита се да овладее обърканите си пориви.

— Какво е това?

— Подарък.

Гордостта надви женското й любопитство и тя хвърли кутията в скута му.

— Не го искам.

Челюстта му се стегна.

— Защо?

— Аз не съм някаква си гнусна курва, та да ми плащаш с дрънкулки.

Ноздрите му пламтяха.

— Ти си тази, която непрекъснато използва подобни отвратителни думи, не аз.

Катрин се изправи с ръце на хълбоците.

— Няма значение каква дума ще използвам. Фактите са си факти. Ти ме направи своя любовница, но аз отказвам да ми плащаш за това, че си се възползвал от мен.

Той също се изправи.

— Не се опитвах да ти платя за това, че си спала с мен, Катрин.

— Тогава вероятно си искал да ме овъзмездиш за отнетата ми девственост. — Тя преглътна сълзите, които напираха в очите й — сълзи на мъка, но и на гняв. Лиъм можеше да казва каквото си ще, но истината бе една: той искаше да й плаща за часовете, в които бе топлила леглото му. Чувстваше се унизена, смачкана.

— Не — поклати упорито глава той. — Искам да ти подарявам красиви неща, Катрин. Имам толкова съкровища за теб. Искам да ги споделя с теб. Защо ми отказваш?

— Аз не съм за продан. Нима се опитваш да ме купиш?! — обвинително изкрещя тя.

Внезапно Лиъм хвана брадичката й и я застави да не мърда, да го погледне.

— Защо не ми позволяваш да успокоя съвестта си? — извика той.

Катрин се опита да се отскубне и успя единствено благодарение на това, че Лиъм сам я пусна.

— Ти нямаш съвест. Ако имаше, не би убивал невинни мъже… и не би отвличал невинни жени.

— Колко си права. — Бърз като мълния, той я придърпа към себе си.

— Няма повече да бъда твоята курва — извика Катрин и в този момент бе искрена. Беше бясна от това, че е негова пленница и дваж по-бясна на себе си, на изпълненото си с трескав копнеж тяло. Трябваше да се овладее, преди да е станало късно.

— Никога не си била такава — каза Лиъм. Устните му се доближиха до нейните. Сивият му поглед блестеше. — И никога няма да бъдеш. — Той улови с една ръка косата й, прибрана на тила, и дръпна главата й назад. — Това, което искам от теб, Катрин, е нещо много повече от тялото ти.

Катрин настръхна, готова да се съпротивлява.

22.

Тя заби нокти в раменете му в опит да го отблъсне, но Лиъм стискаше косата й здраво в юмрука си и й пречеше да се извърне настрани. Устните му бяха жадни, търсещи. Но Катрин отказваше да разтвори своите, въпреки трескавата възбуда, нажежила тялото й. Усещаше с всяка фибра на собствената си пламнала женственост неговия член — твърд, горещ, огромен.

Лиъм я дръпна рязко назад, разгневен от упоритото й нежелание да му се подчини и я притисна към стената. Прикована неподвижно между камъка и тялото му, Катрин почувства как и последните й съпротивителни сили се изпаряват, макар че, незнайно как, успяваше още да държи устата си здраво затворена. Той захапа леко ъгълчето на долната й устна и наведе глава по-ниско, разкъсвайки с ръка корсета й. Езикът му намери зърното на гърдата й и Катрин извика. Вече не се опитваше да го отблъсне.

Тогава Лиъм се засмя, допрял устни до гръдта й. Смехът му бе дрезгав и див, пълен с триумфална възбуда. Катрин се вкопчи в него здраво, стенейки от удоволствие при всеки болезнено-сладък допир на изкусите му устни, зъби, език. Когато той притисна раменете й, за да я застави да легне на пода, тя не се възпротиви. Вместо това от устните й се отрони една-единствена дума: неговото име.

Корсетът й вече бе смъкнат до кръста, разкъсан. Сега Лиъм вдигна нагоре полите на роклята й и дръпна с две ръце памучните й гащи. Катрин не можеше да чака повече. Пръстите й намериха предницата на панталоните му, докоснаха масивната подутина, заеха се с малките седефени копчета. Лиъм се засмя отново, отблъсна ръцете й и сам освободи набъбналия си фалос. При вида му — огромен, тръпнещ — Катрин възкликна възбудено. Неспособна вече да се владее, тя протегна ръка и нежно, страстно погали кадифената му плът.

— Без повече игри — прегракнало каза Лиъм. — Чу ли, Катрин?

Тя изстена в безмълвно съгласие.

С един-единствен тласък Лиъм влезе в нея докрай. Катрин изви снага, приемайки го със същия обезумял копнеж, с който той я желаеше. Техните викове, се сляха в едно, докато Лиъм пронизваше утробата й отново и отново. Оргазмът й дойде много, много скоро.

Опиянена, все още тръпнеща в конвулсии, тя почувства как твърдият му член напуска тялото й и запротестира. Но Лиъм я накара да замълчи. Лежеше върху нея, напрегнат и тръпнещ, и обсипа с целувки ухото й, шията й. Катрин изстена от наслада, но макар вече да бе започнала да идва на себе си, далеч не беше задоволена.

— Лиъм — прошепна тя. Ноктите й задраскаха по кожата на гърба му, за да му покажат, че иска всичко да се повтори.

— Ти си ненаситна — измърмори Лиъм с натежал от възбуда глас. — Но аз също.

Той отново плъзна фалоса си в нея, този път бавно. Катрин се замята в ръцете му като обезумяла. Искаше повече, повече. Но Лиъм само се усмихна. Очите му блестяха като разтопено сребро. Излизането му също беше болезнено бавно и мъчително. Катрин извика, полудяла от нетърпение.

Той се засмя, наведе се и засмука гръдта й, докато набъбналата до пръсване глава на члена му започна да гали нежната кожа на входа на влагалището й. Тялото й се заизвива, устните й крещяха несвързани слова — не на протест, а на желание за още и още.

— Едва започваме да опознаваме телата си, Кейт — измърмори Лиъм. Не бе преставал да се движи, но тези движения бяха толкова мудни, тъй протяжни, че на Катрин й се струваше, че умира. И тогава това, като че наистина стана. Внезапният й оргазъм изненада и двама им.

Лиъм я прегърна. Пенисът му все още пулсираше, твърд и грамаден, между нейните бедра.

— Алчна кучка — прошепна той в ухото й. — Усещам, че искаш още.

— О, господи — изпъшка тя. — Да! Искам те вътре в мен. Целия!

Лиъм се засмя с престорена надменност.

— Не можеш да ме поемеш целия, съкровище.

Очите й потъмняха — недоверчиви, предизвикателни, страстни.

— Нима?

Той се усмихна закачливо.

— Така си мисля.

Сетне се изправи на колене. Катрин плъзна поглед надолу, после обратно към неговите сияещи, дръзки очи. Ръката й се стрелна смело и бързо като змия и сграбчи члена му. Лиъм отметна глава назад със стон и изви тяло като дъга. Вените на шията му изпъкнаха, мускулите на раменете му танцуваха див танц. Пулсът на Катрин се ускори. Сега тя контролираше неговата мощ, силата му й принадлежеше. За пръв път в живота си изпитваше такова тържество; за пръв път се чувстваше напълно жена.

Пенисът му се плъзгаше в дланта й. Слепоочията на Лиъм пулсираха, очите му бяха затворени. Катрин чу собствения си тих смях. Тази игра наистина беше забавна. Но преди още смехът й да затихне, Лиъм се извиси над нея, освобождавайки се от хватката й с едничко рязко движение. Отново я бе изненадал, отново я владееше. Членът му погали настръхналото зърно на едната й гърда, после на другата. Катрин лежеше неподвижно, гледаше го, задъхваше се от желание, но отказваше да се моли. Сега фалосът му бе вече толкова голям, толкова набъбнал и зачервен, че можеше всеки момент да се взриви между гърдите й.