Катрин се изправи и приглади дрехите си. Беше спала облечена. В крайна сметка се бе принудила да носи роклята, която беше намерила в един от сандъците в каютата; рокля, която несъмнено бе принадлежала на някоя от неговите любовници. Дрехата беше от златиста коприна с фигури на листа, украсена с мънички стъклени зрънца. Докато минаваше покрай огледалото, Катрин хвърли поглед към отражението си. Чудно, но нямаше изморен вид. Въпреки, че косите й не бяха прибрани и падаха свободно, тя изглеждаше елегантна, дори красива.

Катрин отвори вратата, убедена, че няма да завари на прага Лиъм, защото той едва ли би си направил труда да чука. И наистина беше юнгата Ги, който я поздрави с „добро утро“.

— Капитанът каза, че можете да се качите на палубата, милейди.

Тя погледна през рамо към люка на каютата и видя, че тъмният океан е облян в мъглива светлина.

— Но утрото още не е настъпило — каза тя учудено.

— Да, слънцето още не се е показало, но приближаваме остров Иърик — тържествено отвърна Ги. — Ще се качите ли?

Катрин го погледна въпросително.

— Остров Иърик?

— Това е домът на капитана.

Вече се беше досетила, но потвърждението от страна на Ги накара сърцето й да се свие. Докато вървеше след момчето нагоре към палубата, тя се опитваше да си обясни защо Лиъм живееше на място с такова име. Сигурно не го беше измислил той. На келтски „иърик“ означаваше „кървави пари“ — парите, които убиецът плаща на семейството на мъжа, убит от него. Това бе древен обичай — обичай, който оправдаваше и узаконяваше убийството.

Утрото беше студено, а Катрин нямаше пелерина. Треперейки леко, тя спря на палубата. Веднага видя Лиъм. Той стоеше на бака и наблюдаваше кървавочервеното изгряващо слънце. Беше без наметало; носеше само ленената си риза, панталони и високите над коленете ботуши. Топлият, сияен изгрев го къпеше в блясъка си. Оранжевата светлина продаваше на косата му огнено-златист оттенък. Профилът му бе изумително красив. Катрин усети, че е останала без дъх.

Да можеше да прогони болката, която се надигаше у нея!

Тя отклони поглед встрани. Чувстваше се нещастна, отчаяна. Откакто бе излязъл от каютата — и от нея — Катрин не бе в състояние да прави нищо друго, освен да мисли за него, за тялото му, за допира му. Мислете й бяха безсрамни; самата тя беше безсрамница.

Но Лиъм не я желаеше толкова силно, колкото го желаеше тя. В противен случай щеше да се върне при нея снощи или дори по-рано, още през деня.

Катрин затвори очи, заляна от нова вълна на отчаяние. Нямаше друг избор: трябваше да признае страстта, която изпитваше към този мъж — мъж, когото презираше, мъж, когото никога не би могла да уважава, мъж, който бе избрал за свой занаят убийството и грабежите. Не можеше да му устои; нещо повече, желаеше го отчаяно. Сега бе негова пленница. Той щеше да се възползва от нея когато почувстваше нужда, а тя — да му се отдава с наслада, макар че бе омъжена за друг. Щеше да я използва когато поиска и както поиска и всичките й опити за съпротива щяха да бъдат само преструвка. Докато един ден щеше да й се насити и да я освободи.

И тогава, естествено, Катрин нямаше къде да отиде. Кой мъж би пожелал любовницата на един пират? Хок щеше да се разведе с нея и тя нямаше да се омъжи никога повече. Нямаше да има деца. Надяваше се, че поне ще може да отиде при баща си в неговия затвор в Саутуърк. А може би Джералд също щеше да я отхвърли?

Тя прехапа устни, мислейки си за това как някога Лиъм й бе предложил да стане негова съпруга. Ето че вместо това Катрин бе станала негова любовница, негова играчка.

— Това е мястото, в което живея — обади се Лиъм иззад гърба й.

Катрин подскочи и се обърна. Не бе чула кога се е приближил. Неговите потъмнели, мрачни сиви очи я омагьосваха. Тя успя с неимоверни усилия да отклони поглед, но не преди да забележи наболата по лицето му брада и плътните му, сякаш изваяни устни.

Знаеше, че е съвсем близо до нея, че ако помръдне дори съвсем лекичко, полите й ще докоснат бедрото му. Катрин сплете ръце, за да им попречи да затреперят.

— Остров Иърик. Ги ми каза. — Внимаваше да не го поглежда, но й беше изключително трудно да диша нормално. Спомените от предишната вечер изпълваха съзнанието й. — Надявам се, че не ти си избрал името.

— Напротив.

Катрин се сепна и препи да успее да се въздържи, впери поглед в него.

— Защо?

Лиъм сви рамене.

— Не е ли очевидно? Изкарвам си прехраната, като проливам кръв… и все пак не съм платил нито пени „кървави пари“ на никого.

Тя си пое дъх. В очите му се четеше тъга. Но това вероятно бе само илюзия, плод на подхванатата от зората игра на светлини и сенки. Катрин се обърна с лице към кървавочервеното слънце и блясъкът му я заслепи. Тя присви очи, за да може да види острова.

Гледката я разочарова. Островът представляваше висока купчина скали, забулени в утринната мъгла, обагрени от ефирната портокалова светлина. Мястото не изглеждаше годно да подслони каквато и да било форма на живот. Можеше да служи единствено за пиратска бърлога. Катрин тъкмо се канеше да изрече гласно мислите си, когато съзря стария каменен замък, който се издигаше високо на един скалист зъбер.

— Тук расте ли трева? Има ли дървета?

— В южния край има гора, пълна с дивеч. Но ловът е забранен.

Тя рязко извърна глава към него и погледите им отново се срещнаха.

— Не мога да позволя дивечът да бъде унищожен. Всички продукти на острова се доставят с кораб от Белфаст.

— Защо живееш тук? — попита Катрин. — В такова изоставено от бога място?

Този път Лиъм не я погледна.

— А къде другаде бих могъл да живея?

За миг беше забравила кой и какъв бе той. Нямаше какво да му отговори, затова се обърна отново към оранжевото слънце и към скалистия остров, който се извисяваше над валмата от мъгла и над хладното сиво море.



На прага на салона Катрин се спря. Лиъм говореше със стюарда си. В другия край на помещението, през една отворена врата, която несъмнено водеше към кухнята, се виждаха още прислужници, както мъже, така и жени. Салонът бе студен, тъмен и очевидно много стар. Преди Катрин да слезе на брега, й бяха дали пелерина и тя я загърна плътно около тялото си, докато погледът й продължаваше да изучава вътрешността на замъка.

Не знаеше какво точно беше очаквала, но във всички случаи не бе това мрачно, неприветливо място. Макар да беше отраснала в Аскийтън, който също бе средновековно имение, там беше различно: имаше богата мебелировка, къщата бе светла и радостна. Катрин не можеше да проумее защо домът на Лиъм изглежда така. Всичко в каютата на кораба му беше разкошно — като се започне от фината дървена ламперия по стените и се свърши с посребреното нощно гърне. А този огромен салон бе почти празен.

Един от слугите запали огън в голямата камина и Катрин се приближи до нея, за да се стопли. С изключение на старинната дървена маса и скамейките до нея, на двата стола и на очукания скрин, в салона нямаше нищо. На стената висеше един-единствен избелял гоблен. Замъкът бе издигнат на самия връх на острова и отвсякъде се чуваше воят на вятъра. Усещаше се и силно течение. Катрин не бе в състояние да си представи, че човек би могъл да прекара тук цяла зима. Запита се дали това място изобщо беше виждало лятото, слънцето.

До слуха й достигнаха приближаващите стъпки на Лиъм.

— Ела горе да ти покажа нашата стая.

При думата „нашата“ тя отново застана нащрек.

— Ти получи това, което искаше. Защо просто не ме пуснеш да си вървя и не приключим с този въпрос веднъж завинаги?

Лиъм се взря в очите й, после в треперещите й устни.

— Изобщо не съм получил това, което искам от теб, Катрин. — Той се обърна рязко и се отправи към стълбите.

Тръпки пробягнаха по гръбнака на Катрин. След известно колебание тя реши да го последва, разкъсвана едновременно от неохота и любопитство. Не можеше да разгадае смисъла на последните му думи. Той бе отнел нейното целомъдрие. Какво още би могъл да иска?

Противно на волята си, тя си представи безкрайни, бурни нощи, изпълнени със споделена страст.

На третия етаж имаше само две стаи. Очевидно в замъка не бяха правени никакви промени още от построяването му преди столетия. Лиъм бутна една тежка дъбова врата и наведе глава, за да мине под ниския й свод и да влезе в господарската спалня. Вътре Катрин бе посрещната от голямо, но съвсем обикновено легло, покрито с кожи, без табли и без балдахин. Прозорците също бяха покрити с кожи и стаята бе изключително тъмна. Лиъм запали свещ. Удивлението на Катрин нарасна. Подът на каютата му беше застлан с поне двадесет красиви килимчета и макар да бе свикнала с рогозки, в последните два дни тя бе започнала да се чувства комфортно върху меката вълна. Защо тук нямаше нито един килим? Защо нямаше маса, нито столове? Нямаше нищо друго, освен една ракла до леглото, едно нощно гърне и огромна камина. По обстановката в каютата му Катрин бе предположила, че Лиъм обича да чете, но в стаята не се виждаше нито една книга.

— Предпочитам твоя кораб — троснато каза тя. Незнайно защо, но тази стая, а и целият замък я изпълваха с гняв.

Лиъм я погледна и остави свещта.

— Аз също.

Той отиде до камината, запали няколко тънки клонки и ги пъхна под дебелите, сухи пънове. Скоро изпод сръчните му ръце лумна огън.

Катрин гледаше широкия му гръб. Ризата му беше от много фино ленено платно и при най-малкото движение всеки негов мускул се очертаваше под нея съвсем ясно. Лиъм все още стоеше приклекнал пред огъня и погледът на Катрин се плъзна надолу, към здравите му, силни хълбоци. Тя рязко се извърна настрани.

— Кога ще ти омръзна? — Гласът й прозвуча неестествено дори за самата нея.

— Никога няма да ми омръзнеш, Кейт.

Катрин се обърна към него с ококорени очи. Погледът му беше настойчив, блестящ, впит в нейния. Напрежение бе стегнало мускулите на лицето му — напрежение, което изпълни въздуха помежду им. Що за изявление беше пък това?