Шумът се усили. Чуха се тежките стъпки на мъже, които тичаха нагоре по стълбите.

Джон се обърна проклинайки — беше почти без дрехи, без обувки и без шпага. Той се втурна към вратата и я отвори с трясък.

Катрин остана на мястото си като вкаменена.

А в стаята връхлетя Лиъм О’Нийл.

С окървавена рапира в ръка и с поглед, който я прониза. След по-малко от секунда острието на рапирата беше опряно в гърлото на Джон, принуждавайки го да отстъпи назад до стената. Шокирана, Катрин притисна с ръка устата си. Лиъм я погледна с жестока усмивка.

— Изглежда, че пристигам съвсем навреме.

Катрин зяпна.

Хок беше побеснял.

— Ще те убия.

— Как? — изсмя му се Лиъм. — Твоите неколцина подчинени трудно биха могли да ти окажат някаква помощ, пък и в момента са здраво завързани. Шпагата ти лежи на пода на салона, счупена собственоръчно от мен. Но ако желаеш да срещнеш смъртта, заповядай. С радост ще те изпратя.

Джон изръмжа и се хвърли напред. Рапирата проби кожата му и от гърлото му рукна кръв.

— Не! — изпищя Катрин и се втурна да спре двамата мъже.

Лиъм я изгледа безстрастно, сетне каза:

— Вземи я, Мак.

Макгрегър стоеше на вратата. Катрин дори не бе усетила кога се е появил. Когато той пристъпи към нея, тя започна да крещи. Ала нямаше къде да избяга. Шотландецът я хвана в мечешките си лапи.

В стаята влязоха още мъже. Лиъм им даде кратка команда и ръцете на Джон бяха грубо извити зад гърба му и оковани в стоманени белезници. Лиъм прибра рапирата си, сграбчи Джон за рамото и го блъсна на леглото. Един от мъжете му подхвърли друг чифт белезници. Лиъм га хвана и прикова с тях глезените на Джон към таблата на голямата спалня.

Хок дишаше тежко. Лицето му беше червено от гняв.

— Ще ми платиш за това.

До този момент Лиъм не бе преставал да се усмихва, сякаш цялата тази ужасяваща пиеса му доставяше неимоверно удоволствие. Но сега, когато се обърна с лице към Хок, усмивката беше изчезнала, а очите му святкаха като сребърни остриета.

— Тази нощ аз ще отнема нейната девственост, както трябваше да направя още преди месец в Уайтхол.

Хок се замята във веригите.

— Считай, че си мъртъв. Ще те преследвам и ще те убия. Мъртъв си.

— Тя е моя. Винаги е била моя. — Лиъм се обърна и Макгрегър, без да се нуждае от повече обяснения, пусна Катрин.

Сякаш едва сега осъзнала какво става, ръководена единствено от инстинктите си, тя се втурна към вратата — безполезна и глупава постъпка, защото там бяха хората на О’Нийл. Катрин изкрещя, когато мъжете препречиха пътя й, но никой от тях не я докосна. Тя се опита да се шмугне между двама въоръжени до зъби моряци. Напразно — по-лесно щеше да премине през каменна стена.

Тогава Лиъм сграбчи косата й изотзад и я дръпна рязко. Катрин изстена от болка. Тялото й се изопна. Приличаше на дива, необяздена кобила — дишаше тежко, но бе нащрек, готова всеки миг да скочи и да побегне. Лиъм започна бавно да навива косата й около китката си, като че ли изпитваше наслада от това да увеличава напрежението. Когато лицето му дойде до нейното, той се усмихна.

Катрин предугаждаше всички негови намерения. Искаше да се нахвърли яростно върху него, но Лиъм я държеше толкова здраво, че ако го стореше, той щеше да изтръгне косата й от корен. Затова тя не помръдна. Широко отворените й очи не се отделяха от неговите.

Внезапно той я пусна, преметна я през рамо и излезе от стаята. Катрин се опита да се освободи, но Лиъм я плесна по задника. Силно. Заболя я и тя се укроти. Очите й се напълниха със сълзи. Тя вдигна глава и срещна за последен път яростния поглед на Джон Хок. Прииска й се да можеше да го успокои. Защото в този поглед бе прочела не само гняв към Лиъм, но и тревога за нея.

Но Лиъм вече се беше спуснал по стълбите, след което притича през салона навън. При забързаните му движения Катрин се удряше болезнено в рамото му. Изведнъж той я свали на земята, уви я в някаква пелерина, запуши устата й с парцал и я метна върху огромен, буен сив жребец. Миг по-късно Лиъм вече бе яхнал седлото зад нея, държеше я през кръста в стоманена хватка и двамата препускаха надалеч от имението.

— Бях ти казал — изръмжа той в ухото й, — че ще дойда за теб, когато му дойде времето.

Погледът, който му отправи Катрин, беше пълен със сълзи, злоба и дива, отчаяна ярост.

II. НЕВЕСТАТА

20.

Катрин нямаше друг избор, освен да се вкопчи здраво в седлото, защото препускаха с главоломна бързина. Сякаш слят с коня си, Лиъм седеше зад нея и я стискаше здраво с ръка. Зад тях по тъмния път, водещ към морето, галопираха останалите пирати. Нощта бе студена, безлунна и напълно непрогледна, но огромният жребец тичаше решително и уверено, с прибрани назад уши, със свистящи ноздри. Лиъм го пришпорваше като обезумял, а Катрин наблюдаваше черните сенки, които пробягваха покрай тях и не можеше да си поеме дъх. Изпитваше ужасяващото чувство, че всеки момент и двамата ще се пребият.

Бе започнала да излиза от шока и сега във вените й кипеше ярост. Но парцалът й пречеше както да говори, така и да крещи, а и нямаше начин да се освободи от стоманената хватка на Лиъм.

Внезапно той изви коня встрани от пътя. От гърлото на Катрин се изтръгна задавен звук, когато видя стръмната тясна пътека, към която очевидно се бяха отправили. Тя се вкопчи още по-здраво в седлото. Лиъм също стегна хватката си около самата нея. Прииска й се да го наругае, да го прокълне, защото сега вече със сигурност щяха да си строшат вратовете. Копитата на коня започнаха да се плъзгат по урвата. Някъде далеч под тях се чуваше грохотът на морето.

Животното залиташе, препъваше се, пързаляше се надолу. Лиъм от своя страна ругаеше, ръмжеше и го пришпорваше още по-ожесточено. От очите на Катрин рукнаха сълзи. След цяла вечност конят най-накрая се спусна до песъчливия бряг и, усетил равна и сигурна земя под краката си, заподскача като врабец. Миг след това Лиъм слезе от седлото и свали Катрин на пясъка. Хората му спряха до тях. Катрин бе толкова изтощена и замаяна, че не можа да се задържи на крака и политна напред. Но Лиъм я хвана.

Тя се извърна гневно към него, замахна с юмруци към лицето му и успя да го одере по бузата. Но той изобщо не обърна внимание на удара; само сграбчи китките й в едната си ръка и я разтърси силно, за да я накара да се укроти. Сетне шепнешком даде някакви нареждания на хората си. В очите на Катрин нахлуха нови сълзи. Продължаваше да го проклина наум, отново и отново. Вече се бе опомнила напълно и съвсем точно бе разбрала какво се е случило — бяха я отвлекли от брачното й ложе, в първата й брачна нощ!

Внезапно откъм морето, подобно на призраци, се появиха още мъже. Зад тъмните им неясни очертания се движеха черни сенки — силуетите на около шест лодки, които пиратите дърпаха към брега.

Отчаяна, Катрин се свлече в ръцете на Лиъм. Стори й се, че сред непрогледния мрак съзира огромните платна на „Морски кинжал“, издути и сребристи. Нямаше да може да избяга. Само след няколко минути щеше да бъде на борда на неговия кораб и един бог знае кога пиратът щеше да реши да я пусне на свобода.

А и тогава щеше да е твърде късно.

Лиъм я вдигна на ръце. Тя инстинктивно опита да се отскубне от него и хвърли панически поглед през рамо за следа от преследвачи, молейки се по някакво чудо да зърне Джон да се задава откъм върха на скалите. Но там нямаше нищо — нищо освен разлюлените от вятъра дървета. След броени мигове Лиъм я прехвърли в една от лодките.

Но тя не можеше да се предаде, не и не. Макар да знаеше, че усилията й са напълно безсмислени, Катрин скочи на крака, докато Лиъм се качваше в лодката, и направи последен, решителен опит да избяга.

И може би тъкмо съзнанието, че това е последният й шанс, й придаде желязна воля и невероятна бързина. Вече бе достигнала до средата на дългата лодка, когато Лиъм проумя намеренията й и се хвърли към нея. Леденостудената вода шибна тялото й като камшик, но тя не спря. Лиъм изкрещя и протегна ръка към нея, но успя да хване само пелерината й и когато я дръпна, Катрин остана почти гола. Но това не я интересуваше. Толкова твърдо бе решена да се отскубне от преследвача си и бе толкова разгневена, че изобщо не усещаше режещия студ.

Тя побягна към брега, като в движение се опитваше да разкъса парцала, който запушваше устата й. Но възелът бе твърде стегнат. Чуваше как Лиъм цапа подире й, чуваше как се приближава все по-близо и по-близо, докато най-сетне върхът на ботуша му настъпи петата й. Катрин се осмели да погледне назад. И на лицето му видя изписана решителност, много по-голяма от нейната собствена. Изражението му бе толкова свирепо, толкова страховито, че в този момент тя разбра, че съдбата й е решена завинаги. Това смразяващо откритие й даде нови сили, но Лиъм все така я хвана и я дръпна рязко назад. Катрин политна към него, съпротивлявайки се ожесточено, и двамата се озоваха сред ледените морски води, вкопчени в яростна борба.

За миг Катрин бе свободна и веднага се изправи. Но той я сграбчи изотзад и отново я метна на рамо. Тя машинално заудря по гърба му с юмруци. Лиъм не обърна внимание на това.

— Няма къде да избягаш, Катрин — каза той, докато крачеше през разпенените вълни обратно към лодката. — От този момент нататък ти ми принадлежиш.

И Катрин усети как я заслепява дива, необуздана омраза.



Лодката доплава до борда на пиратския кораб. Катрин седеше на тясната седалка, увила вълнената пелерина плътно около тялото си. Лиъм бе махнал парцала от устата й. Самият Лиъм беше станал, за да хване въжената стълба, която висеше от палубата. Сега той протегна ръка към Катрин.

Тя му хвърли убийствен поглед. Не пое ръката му. Беше решена да му се противопоставя докрай, дори ако това означаваше да намери смъртта си сред вълните. Погледът й се плъзна към черните морски дълбини. Можеше ли да го направи?