Бренда Джойс - Играта

Двамата с Джон бяха обсъждали въпроса за религиозното възпиташе на децата си, но без да постигнат съгласие. Той беше твърдолинеен протестант й не приемаше католицизма. Катрин пък не можеше да си представи вярата без църковните одежди и ритуали, не можеше да си представи да чете молитви на английски от требника, използван в англиканската църква. Решиха да изоставят темата преди да са се скарали и да обсъдят въпроса по-късно.

Въпреки че не одобряваше годежа и че несъмнено се бе надявал красивият му син да се задоми за богата благородничка, сър Хенри Хок не се държеше с Катрин грубо или неприветливо и скоро започна да се отпуска. На втория ден от пребиваването си в Хокхърст Катрин направи изненадващо откритие. Двамата с Хок бяха решили да се насладят на слънчевия мартенски ден, като пояздят две дребни корнуолски понита по хълмовете. Джон обясняваше кои гости ще присъстват на увеселението, организирано от баща му в тяхна чест, където тя щеше да се запознае с местните лордове и дами. Катрин смаяно установи, че най-близкият съсед на Хокхърст е не друг, а лорд Хиксли от Търлстоун Манър. Излизаше, че Джулиет й е съседка!

— Джон, най-добрата ми приятелка от манастира, където прекарах последните няколко години, е Джулиет Стратклайд, наследницата на Търлстоун. Лорд Хиксли е неин попечител.

Хок я погледна

— Стратклайд умря преди няколко години. Да, сега си спомням, че имаше дъщеря, но не знаех, че е изпратена в манастир.

Катрин пришпори понито си и го насочи към неговото.

— Джон! Хайде да отидем в Търлстоун. Моля те!

Джон й се усмихна.

— Толкова си красива, когато очите ти блестят така, Катрин. Добре, ще се отбием.

Влязоха да почакат в големия салон сред възхитителните пищни гоблени, сребърни сервизи и прекрасно тапицирани мебели. Джулиет бе излязла да поязди, а лорд Хиксли — да нагледа своите рудници. Стюардът беше поканил гостите и се бе отзовал на молбата им да изпрати някой от конярите да повикат господарката. Докато я чакаха, Катрин и Джон разговаряха весело.

Изведнъж Катрин дочу леки бягащи стъпки и усмихнато се извърна. В салона връхлетя Джулиет. Изглеждаше по-хубава от всякога. Тъмната й, дълга до кръста коса падаше свободно, бузите й руменееха от свежия въздух навън, очите й сияеха. Беше облечена в смарагдовозелена рокля от дамаска, която подчертаваше невероятно нежната й кожа.

— Катрин! О, Катрин!

Двете момичета се хвърлиха в прегръдките си и дълго останаха така, преди със смях да се отделят една от друга.

— И преди си беше приказна хубавица, Джулиет, но явно този климат ти се отразява прекрасно. Станала си дори още по-красива!

— Катрин, толкова си мила! Позволи ми да кажа, че ти също не изглеждаш като вещица. Какво правиш тук? — Погледът на Джулиет се плъзна покрай Катрин и се спря върху Хок. Усмивката й се стопи. Бузите й бавно започнаха да порозовяват.

Катрин осъзна с горда усмивка, че Джулиет не може да откъсне очи от красивия й годеник. Тя се обърна, за да го представи на приятелката си, но докато говореше, нейната усмивка също повехна. Хок се беше втренчил в Джулиет с не по-малко изненада и интерес. Катрин изрече обичайните любезности и салонът внезапно се изпълни с тишина, натежала от напрежение.

Хок се окопити пръв и се поклони със строго официално изражение.

— Лейди Стратклайд — тихо промълви той. — Толкова се радвам да се запозная с вас. — Очите му, които до този момент бяха неотлъчно впити в тези на Джулиет, сега се спуснаха надолу, чак до пръстите на краката й — бързо, но неприкрито и недвусмислено, както само един мъж можеше да стори това.

Катрин вече не се усмихваше.

Джулиет изглеждаше така, сякаш не знаеше какво да каже. Тя нервно погледна към Катрин, после отново към Джон.

— Сър Джон, позволете ми… позволете ми да ви честитя… на вас и на Катрин… вашия чудесен, прекрасен късмет.

Хок беше стиснал челюстта си толкова силно, че сякаш щеше да я строши. Той кимна, извърна се и се загледа през един от красивите прозорци, изпъстрени със стъклописи. Катрин стоеше втрещена. Не, сигурно грешеше. Усещането, че въздухът между приятелката и годеника й пука и просветва от напрежение, не можеше да е вярно. Просто не можеше!

Сякаш за да компенсира обърканото си мълчание, Джулиет се усмихна пресилено и с някак прекалено приповдигнат тон се впусна в безкраен поток от приказки.

— Катрин, толкова се радвам за теб — задъхано каза тя. — Сигурно си много щастлива! Кога и къде ще бъде венчавката? Колко време ще останеш в Хокхърст? — Усмивката й беше ослепителна. — Кога ще се върнеш?

Катрин хвърли бърз поглед към Хок, който им беше обърнал гръб и изучаваше съсредоточено един гоблен, изобразяващ Вилхелм Завоевателя при Хейстингз. Но тя почувства, че Джон се вслушва във всяка тяхна дума.

— Сватбата ще бъде на 15 април в Лондон. А в Хокхърст ще останем само две нощи.

Лицето на Джулиет помръкна.

— Значи няма да те видя отново, така ли? — промълви тя. Най-после беше станала отново старата Джулиет.

— Няма ли да дойдеш на приема в наша чест? — попита Катрин.

— Не мисля — отвърна Джулиет.

— Не си ли поканена?

Джулиет се поколеба.

— Поканена съм, разбира се, но… чичо предпочита да не присъствам.

— Но защо?

Джулиет не отговори.

— Катрин, наистина се надявах, че ще можем да прекараме известно време заедно, преди да заминеш. Иска ми се да беше дошла за по-дълго.

Катрин улови ръката й.

— Дали не можем да се поразходим в градината? — Тя се обърна към годеника си. — Джон, имаш ли нещо против Джулиет и аз да останем за малко насаме?

За пръв път от доста време насам той се обърна към двете момичета. Погледът му отново избяга към Джулиет, задържайки се върху нежното й, сърцевидно лице.

— Катрин, не бива да закъсняваме. Баща ми е поканил неколцина гости на обяд, за да се запознаят с теб. А вече наближава дванайсет.

— Знам. Моля те.

Хок омекна и кимна.

— Побързай — каза той.

Джулиет му отправи поглед, изпълнен с благодарност, хвана Катрин за ръка и двете момичета забързано излязоха в падината. Спряха под едно черешово дърво.

— Джулиет, има ли нещо, което те притеснява?

Джулиет погледна приятелката си. Лицето й изведнъж бе придобило нещастно изражение.

— Какъв късмет имаш — прошепна тя — да се омъжваш за човек като сър Джон.

Катрин изтръпна при мисълта, че Джулиет ей сега ще й признае внезапното привличане, което е изпитала към Джон Хок.

— Чичо ми възнамерява да ме сгоди преди да навърша шестнадесет, а това ще стане само след шест седмици. Свел е възможните кандидати за ръката ми до трима. О, господи! Лорд Кери е три пъти по-стар от мен, въпреки че все още има хубава фигура… но вече е имал две съпруги и шест деца. Ралф Бенстън е кльощаво, пъпчиво момче, което дори не знае къде да си дене ръцете. Виж, третият ми ухажор, Саймън Хънт, наистина е много мил, но е ужасяващо дебел. Мразя ги всички до един! — извика Джулиет.

— О, Джулиет — промълви Катрин. Беше доволна, че приятелката й не бе произнесла онова, от което се страхуваше. Но в същото време тя дълбоко съчувстваше на Джулиет и не знаеше какво да каже. Една лейди по начало не се омъжваше по любов, но понякога се получаваха доста сполучливи двойки. — Не можеш ли да поговориш за това с Хиксли? Не може ли да ти избере съпруг, когото и ти да одобряваш?

— Невъзможно е — отвърна Джулиет. — Изобщо не го интересува какво чувствам аз. Неговите предпочитания са за лорд Кери, който е толкова страховит. Не знам какво да правя. Как да се омъжа за напълно непознат мъж, чиято единствена цел е да получи Търлстоун, и да изживея остатъка от живота си като съпруга на такъв човек?

Катрин улови ръката й.

— Ти си много красива, Джулиет. Убедена съм, че и тримата ти кандидати желаят теб не по-малко от Търлстоун.

Джулиет се изчерви.

— Това също е ужасно! Нима ти би могла да легнеш с мъж, когото не обичаш, да му позволиш да те докосва, да те целува? — Тя потрепери.

Катрин се сети за Лиъм О’Нийл и веднага почувства угризение. Слава богу, не се наложи да отговаря, защото Джулиет продължи горчиво:

— Но ти нямаш такъв проблем. Омъжваш се за красив, благороден мъж. Колко ти завиждам, Катрин. — Погледът й се отмести встрани. Бузите й отново бяха поруменели. — Ти си истинска щастливка — прошепна тя.

— Да, аз наистина съм щастлива — потвърди Катрин. Но все още изпитваше чувство за вина. Сърцето й туптеше неравномерно.

Малко след това тя и Джон Хок се отправиха обратно към Хокхърст. Джулиет им помаха за довиждане, изчервена по-силно от обикновено, със застинала на устните й широка усмивка и с поглед, неотлъчно вперен в Хок. Катрин също й махна в отговор, но Джон — не. Напротив, той изглеждаше решен да не обръща повече внимание на Джулиет и гледаше право пред себе си, към необятните хълмове. Но бузите му отново бяха поруменели и, както се стори на Катрин, в очите му се четеше безпокойство.

Не е възможно да съм права, помиеш си Катрин. Внезапно я бе налегнало униние. Само ми се е сторило че помежду им блясва нажежена светкавица. Разбира се, че Джулиет го намира за красив — всички жени смятат така. Но той ще бъде мой съпруг, а аз — негова съпруга. Джон не я намира за привлекателна… Аз съм тази, която той обича.

На всичко отгоре в съзнанието й отново дръзна да изплува Лиъм О’Нийл, и то с усмивка — подигравателна усмивка.