Ормънд не отвърна нищо, но я гледаше изпитателно.

— Милорд — каза сериозно Катрин, — аз минавам осемнайсетте. Въпреки че съм доволна, не, истински щастлива от назначението при кралицата, времето едва ли тече в моя полза. На моите години повечето жени вече имат по няколко деца и ако скоро не се омъжа, ще премина най-плодовитата си възраст. — Внезапно погледът й стана умолителен и се взря в неговия. — Не можете ли да ми помогнете, сър? Вие сте братовчед на кралицата. Не можете ли да й внушите да удовлетвори молбата ми? Не очаквам много — просто някой джентълмен, който да е почтен и скромен по природа.

Ормънд се вгледа в сестра си. Приликата й с Джоан бе почти болезнена. Но тя не беше Джоан. Катрин нямаше власт. Беше лишена от името си и от собствеността си. Нямаше нищо друго, освен своята красота, която мъже като Хю Бари и Лиъм О’Нийл преследваха настървено. Противно на волята си и на собствените си интереси, Ормънд установи, че не му е все едно дали някой от двамата ще се възползва от нея. Въпреки че нямаше полза от сестра си, въпреки че не изпитваше кой знае каква загриженост за нея, те имаха една и съща майка.

Той си напомни, че Катрин не би могла да бъде толкова невинна и толкова искрена, колкото изглеждаше. Имаше всички основания да заговорничи с баща си, за да си върне изгубеното. И ако наистина бе като Джоан, тя щеше да използва красотата си, за да примами могъщи мъже като Лиъм О’Нийл за съюзници.

И тъй като случаят беше такъв, желанието й да се омъжи сигурно беше хитра, измамна уловка.

Но предвид интереса на Лиъм О’Нийл към нея, Катрин трябваше да бъде поставена напълно извън неговия контрол. А какъв по-добър начин от това да има собствен съпруг?

— Да — каза рязко той. — Ще се заема с проблема ти, Катрин.

Тя възкликна и плесна с ръце с детска радост.

— Благодаря ви, братко.

Ормънд успя да се усмихне и побърза да се извърне, за да не би на Катрин да й хрумне да го прегърне. Вече бе взел решение да й намери съпруг и перспективата да се наложи да убеждава кралицата не го плашеше. Но въпреки това се чувстваше много объркан. Радостта на Катрин бе детинска и неподправена, толкова неподправена. И все пак не можеше да бъде истинска. Не можеше.

Катрин Фицджералд трябваше да е заговорничка и той бе решен да го докаже.

15.

— Катрин! — прошепна лейди Хейстингз. — Чу ли? Вярно ли е?

Катрин стоеше в приемната, заобиколена от шест други придворни дами, и чакаше кралицата да излезе от спалнята си. В преддверието имаше и дузина царедворци: графове, барони и рицари — всички те висши кралски служители или фаворити на кралицата, между които братът на Катрин, граф Ормънд и графът на Лестър — лорд Робин Дъдли, Управителят на кралските конюшни. Присъстваха и около две дузини офицери, облечени в пурпурни униформи — личната охрана на кралицата.

Катрин усети как другите дами притихват, за да чуят отговора й. Освен това чувстваше върху себе си и погледа на Лестър — нещо, което се случваше твърде често. Тя се направи, че не разбира за какво става дума.

— Извинете, лейди Хейстингз, но какво имате предвид?

Ан Хейстингз се засмя сподавено и размаха ветрилото си. Очите й блестяха.

— Хайде, Катрин, знаеш какво имам предвид. От цяла седмица дворът говори само за това! Възможно ли е? Възможно ли е само ден след посещението си при кралицата Лиъм О’Нийл да нападне един от корабите-трезори на крал Филип?

Пулсът на Катрин се ускори. Всички в двора я смятаха за специалист по въпросите, свързани с Лиъм О’Нийл. Ормънд не бе я излъгал, когато й каза, че целият свят знае за отношенията й с Лиъм. Още преди да тръгне мълвата за последното му дръзко приключение, дамите я бяха засипали с далеч не толкова дискретни въпроси за него. На Катрин бързо й бе станало ясно, че няколко от придворните дами, омъжени и с високо обществено положение, да не говорим пък колко красиви, доста се интересуваха от пирата, и то по начин, по който не беше редно да го правят. През цялата седмица тя се преструваше, че не го познава добре и че той не я е целувал възможно най-неуместно — както публично, така и насаме.

Лиъм О’Нийл беше в устата на всички. Защото едва ден след отпътуването си от Уайтхол, той бе плячкосал един испански галеон, плаващ за Холандия. И то не какъв да е галеон, а такъв, натоварен със сребърни и златни кюлчета и изпратен от крал Филип Испански да финансира кампанията на дук Алба срещу местните бунтовници-протестанти. „Морски кинжал“ бил два пъти по-малък от испанския кораб и имал два пъти по-малко оръдия. Въпреки това Лиъм предприел атака.

Слуховете за зашеметяващата му победа не преставаха да пристигат в двора вече седмица. Но всички се чудеха дали са верни. Катрин също се чудеше. Нима бе възможно толкова по-малкият пиратски кораб да разгроми испански боен галеон? Обратното изглеждаше много по-вероятно. Катрин изстиваше цяла, когато си представяше Лиъм, победен от испанците, окован във вериги и хвърлен в испански затвор. Тя се опитваше да се успокои, като си казваше, че ако има човек, способен да оцелява, това е Лиъм О’Нийл.

Ами ако беше мъртъв?

— Катрин? — повтори лейди Хейстингз, този път по-високо. — Възможно ли е твоят пират да е толкова смел и дързък?

Катрин се изчерви. Погледът й срещна изпитателния поглед на Лестър. Знаеше, че е чул всяка тяхна дума. Тя бързо се обърна към Ан.

— Той не е мой пират, лейди Хейстингз, не ви позволявам да говорите така!

Ан докосна ръката й с ориенталското си ветрило с дръжка от слонова кост.

— Ако не е твой — прошепна тя, — ти си глупачка и аз с радост бих го взела.

Катрин успя само да я погледне ужасено. Слава богу, не се наложи да отговаря, защото в този момент на прага на кралската спалня се появи Елизабет, следвана от четирите си фрейлини.

Катрин едва съумя да сподави възклицанието си. Не минаваше и ден без да бъде смаяна от великолепието на кралицата. Днес Елизабет беше цялата в бяло. Бялата й копринена рокля бе украсена с перли и обшита със сребърни нишки, а бледосребристата й долна фуста беше богато избродирана в по-светъл нюанс на същия цвят. На кръста, около врата и на ушите й блестяха злато, рубини и перли. Богато надиплената й яка изглеждаше приказно и навсякъде по нея имаше дребни, греещи перли, а на главата й сияеше изящна малка корона. Онези от придворните, към които кралицата отправи взор, побързаха да паднат на колене. Когато Елизабет усмихнато погледна Катрин, тя също коленичи с разтуптяно сърце.

Кралицата напусна покоите си и тръгна през преддверието, предшествана от великолепно облечените и накичени с бижута царедворци. След бароните, графовете и рицарите от Ордена на Жартиерата, вървеше лорд-канцлерът9, който носеше държавните печати в червена копринена чанта. От двете му страни пристъпваха двама придружители в ливреи. Единият държеше кралския скиптър, а другият — държавния меч10 в пурпурна ножница.

Самата кралица бе обградена от офицерите от личната си охрана, всички до един благородници от най-висок ранг и от най-отбрани семейства. Те носеха позлатени алебарди. След това идваха четирите й фрейлини, после четирите първи дами. Катрин и другите шест дами от кралските покои бяха последни.

Свитата премина през залата за аудиенции, където чакаха множество придворни и просители. Когато кралицата мина покрай тях, всички паднаха на колене. В преддверието на параклиса Елизабет се спря, за да й бъдат връчени няколко петиции, които тя прие с кокетна усмивка. Няколко души, може би нови в двора, а може би не, извикаха: „Бог да ви пази, кралице Елизабет!“ Кралицата отново се усмихна и промърмори:

— Благодаря ви, скъпи хора. — После последва благородниците в параклиса за утринната литургия. Катрин коленичи на една от последните пейки и едва сега отговори сама на себе си на въпроса на Ан Хейстингз.

Разбира се, че вярваше на слуховете. Лиъм бе достатъчно смел и достатъчно дързък, за да атакува кораб на крал Филип, натоварен със злато. Разбира се, че беше вярно. Вероятно дори в същия този момент се смееше на това, ако все още бе на свобода, ако все още бе жив.

И тогава тя осъзна, че се моли за пирата, че се моли на бог да го пази.



По-късно същия ден Катрин препускаше по Лондонския мост, обградена от дузина мъже от охраната на кралицата. Каква разкошна гледка бяха те! Всички войници бяха облечени в прекрасни пурпурни ливреи с избродирана на гърба златна роза; всички носеха позлатени алебарди с дръжки, покрити с червено кадифе; всички яздеха прекрасни коне с обковани в сребро седла. В сравнение с тяхната красота Катрин, облечена във взетата си назаем кафява кадифена рокля и със старата си сива пелерина, се чувстваше като старомодна повлекана. Но това нямаше значение. Важно бе друго — кралицата й бе позволила да посещава баща си когато реши, стига това не й пречи да изпълнява задълженията си и стига да уведоми Нейно величество за излизането си. Колко мила бе станала Елизабет. Дори я беше посъветвала да вземе със себе си Хелън, за да има кой да й прислужва по време на срещата със семейството.

Катрин знаеше, че самата тя би трябвало да се чувства като кралица, след като я придружаваше толкова многобройна и пищна свита. Но не се чувстваше така. Вместо това бе изпълнена с безпокойство.

Живееше в двора вече от няколко седмици, но още нито веднъж не бе ходила да види баща си. Последната им среща й бе причинила толкова болка. Катрин поначало избягваше да си припомня опита на Джералд да я пробута на Лиъм О’Нийл. Но сега споменът за онзи ужасен ден нахлу в съзнанието й, независимо от желанието й да го забрави. Тя тръсна решително глава. Днес двамата с Джералд щяха да се държат естествено и просто да си поговорят като отдавна разделени баща и дъщеря. Въпреки неговото предателство, Катрин още обичаше баща си.

По това време на деня портите на Селинджър Хаус бяха отворени и когато малката кавалкада изтрополи по каменния двор, Елинор веднага се появи на входната врата. Катрин й се усмихна, без да слезе от седлото.