Елизабет я гледаше съсредоточено, без да се усмихва.

Лиъм също я гледаше с остър поглед и напрегнато изражение.

Накрая кралицата пристъпи към нея, улови двете й ръце в своите и ги стисна здраво.

— Беше много убедителна в молбата си, Катрин.

Катрин преглътна, но сърцето й трепна обнадеждено.

— Ще помисля по въпроса — каза Елизабет.

Катрин изтръпна. Беше очаквала отговор веднага.

Кралицата пусна ръцете й.

— Сега трябва да се занимая с някои държавни дела. — Тя тръгна към вратата, после спря. — Катрин, ще останеш тук, в двореца, докато взема решение какво да правя с теб. Една от дамите ми ще ти покаже твоята стая. Лиъм, искам да разменя няколко думи с теб по-късно, не си тръгвай. — Сетне Елизабет прихвана шумолящите поли на златистата си, обсипана с перли рокля и излезе.

Катрин се извърна и срещна изгарящия поглед на Лиъм. Не я интересуваше дали е ядосан или смаян. Тя вдигна брадичка и го изгледа с високомерие, каквото в действителност не изпитваше.

— Мътните да го вземат — изруга той. — Ти си прекалено умна, а това не е полезно. — И ръцете му се сключиха около китките й.

— Какво? — извика Катрин. Твърде късно. Защото Лиъм вече я беше придърпал в обятията си. Едната му силна ръка я притисна до гърдите му, а другата обърна лицето й към неговото. — Прекалено умна и дяволски красива. Все още искам да те направя своя съпруга, Катрин.

Очите й се разшириха и тя понечи да запротестира. Лиъм предотврати това с устни, които бяха твърди и жадни. Катрин притихна. Въпреки че бе дошла в двора, за да потърси съпруг, това може би беше тяхното сбогуване. Наистина не искаше да воюва с него. Не и сега. Устните му уловиха нейните и ги разтвориха. След миг ръцете й се обвиха около шията му, а езикът му навлезе в устата й. Той го тласна още по-навътре, като я наклони назад. Катрин се предаде — както от толкова време й се искаше да направи — и отвърна на целувката му.

Пламенно. Устата й притегли неговата, засмука я; зъбите им се докоснаха; езиците им яростно се преплетоха. Тя впи нокти в раменете му.

Замаяна, Катрин усети, че ръцете му я дърпат към пода. Лиъм бе паднал на колене. Продължаваше да я целува ненаситно, горещо и тя му отговаряше също толкова трескаво. Пръстите на Катрин се провряха през разхлабените връзки на ризата му. Допирът до кожата му беше като да докосва обвит в коприна камък, който бе жив и дишащ. От гърдите й се изтръгна задавен стон. Ръката й се плъзна по корема му. Обезумяла, чувствена, търсеща. Лиъм изстена.

И никой от тях не видя мъжа, който стоеше на вратата и ги гледаше. Първата реакция на Уилям Сесил бе да се изкашля, да прочисти гърло, за да извести любовниците за присъствието си, да ги прекъсне. Но през изминалите дни той беше разсъждавал дълго и усилено над въпроса какво представлява триъгълникът Фицморис-Фицджералд-О’Нийл. Дълго и усилено бе разсъждавал и над странния факт, че О’Нийл бе пленил толкова незначителен френски кораб — кораб, лишен от политическа стойност, освен ако не се вземеше предвид възможната бъдеща стойност на Катрин Фицджералд. Сега, докато наблюдаваше със собствените си очи страстната целувка, Сесил си помисли, че Ормънд може да е прав. Накрая взе решение — затвори тихо вратата на стаята, обърна се и се отдалечи, като по пътя си спря една камериерка, отправила се към кралската спалня.

— Оставете работата в покоите на кралицата за по-късно — нареди той.

Очите на камериерката се стрелнаха любопитно към затворената врата. В погледа й се появи разбиране. Тя направи реверанс и си тръгна.

А Сесил заслиза надолу към салона, като не спираше да се пита: Какъв е в крайна сметка Лиъм О’Нийл — приятел или враг! Докъде ще стигне в съюза си с Фицджералд? Защото Сесил бе сигурен, че този съюз съществува. Питаше се и дали няма начин да се използва момичето, за да бъде контролиран пиратът. Или дали Катрин Фицджералд вече не го контролираше по начин, стар колкото света.



Седнала на своя престол, кралицата се усмихна на Лестър, който стоеше до нея.

— Радвам се, че си тук, Робин — каза тя кокетно.

В отговор той също й се усмихна и доста фамилиарно я потупа по ръката.

— Вашите грижи са и мои грижи, Ваше величество. Винаги. Знаете това.

Елизабет кимна със задоволство и се обърна към братовчед си, Ормънд, който ги гледаше намръщено и към Сесил, който стоеше невъзмутим.

— Току-що получих послание от сър Джон Перът — отбеляза тя. — Той твърди, че момичето на Фицджералд е не по-малко ирландка от всеки бунтовник, че прилича на баща си и че не трябва да й се има доверие. Сър Джон е проследил О’Нийл и момичето. Отишли са направо в замъка Бари, без да се спират никъде. Но са останали само една нощ. В поведението им не е имало нищо подозрително, освен това, че О’Нийл си е тръгнал от Корк твърде бързо, без да изчака позволение да отплава, и, разбира се, фактът, че Катрин няма да се омъжи за Бари. Но, както знаем, О’Нийл доведе момичето направо при нас, а това не е заговорнически ход.

Беше дяволски умен ход, помисли си Сесил, не по-малко умен от самия О’Нийл. Но не каза нищо. Ормънд изръмжа:

— Това си беше уловка още от самото начало. Тя не е отишла в Мънстър за да се омъжи за Бари, а за да предаде информация от баща си. Ваше величество, Фицджералд отново е подхванал старите си номера, само че този път е привлякъл на своя страна Господаря на моретата.

Лестър го изгледа раздразнено.

— Бътлър, няма никакви доказателства, че О’Нийл заговорничи с Фицджералд. Оставяш се истерията ти да те подведе.

— О, нима? А какво предлагаш ти? — попита Ормънд, позеленял от гняв. — Да допуснем предателя сред нас?

Лестър се взря студено в главния си съперник за обичта на кралицата. Откакто Фицджералд беше премахнат, в южна Ирландия нямаше по-могъщ лорд от Ормънд.

— Фицджералд никога не би могъл да бъде чак такъв предател като братовчед си, Том. За всички ни щеше да е много по-добре, ако той бе възстановил земите си и ако беше прогонил оттам проклетия католик.

— Достатъчно! — отсече Елизабет преди Ормънд да успее да отговори. — Мислех, че сме приключили с този въпрос преди три години, когато решихме да осъдим Фицджералд за измяна. Сега нямам никакво желание да се връщам назад. Искам да вървя напред. — Тя се обърна към Сесил. — Какво ще кажете вие, сър Уилям? Заговорничи ли срещу мен моят златен пират?

— Продължавам да събирам сведения го случая — отговори държавният секретар. — Но засега има и други възможни обяснения за поведението на О’Нийл. Не мога да направя заключение, че има заговор срещу вас, Ваше величество. Не още. — Лицето му беше безизразно и не издаваше най-скритите му мисли, нито изводите, до които бе стигнал преди малко. Не беше в стила му да притеснява кралицата с неща, които нямаше нужда да достигат до знанието й.

— Той очевидно е замесен в заговор — почти изкрещя Том Бътлър.

— Мили боже, да не би всички да сте си загубили ума? Защо иначе О’Нийл ще води момичето при баща й? А ако Фицджералд събира съюзници, войната в юга ще продължи още много години. Нима искаш Фицморис да вилнее из южна Ирландия заедно с Фицджералд? — попита той кралицата.

— Знаеш, че не искам — извика тя.

Погледът на Лестър срещна този на Сесил и се задържа върху него. Трудно би могло да се каже, че са приятели, защото се ревнуваха един-друг за влиянието си пред кралицата, но от време на време двамата се съюзяваха в името на някоя кауза. Сега случаят бе именно такъв. След миг Сесил извърна поглед.

Лестър пое ръката на Елизабет.

— Сигурно О’Нийл е пленен от красотата на момичето. Може да е долен пират, но е и мъж. А и е прочут със завоеванията си. Спомняте ли си вдовстващата графиня Мариан? — Той със задоволство видя, че Елизабет трепна. — Както винаги, пиратът се стреми към две неща — злато и засищане на похотта си.

— Ти още защитаваш Фицджералд — обвини го Ормънд.

— Трябва ли вие двамата непрекъснато да сте на нож? — извика Елизабет и стисна ръце, зачервена от огорчение. — Все пак едно е ясно. Перът твърди, че на момичето не може да се вярва, че тя е страстно предана на Фицджералд и на рода си. Ще се доверя на преценката на сър Джон. Но независимо дали тя им служи за свръзка или не… — Тя не довърши. — Мисля, че не. Не, Лиъм не може да ми стори това.

Ормънд моментално се сопна:

— Бес! Тя им е свръзка! Не се подвеждай! Направи я моя повереница и целият този заговор ще приключи!

Лестър присви очи.

— Да не би внезапно да са те обладали братски чувства към отдавна изгубената ти сестра, Том? Или може би изпитваш други, по-мъжки чувства? — подсмихна се той.

Ормънд не му обърна внимание, а се приближи до кралицата.

— Драга братовчедке, нека да се погрижа за нея. Аз съм й наполовина брат и няма да има нищо странно, ако я поставиш под моя закрила. Ще я пратя при братята си в Килкъни, където ще я държат под око. Оттам няма да може да се свърже с баща си, уверявам те в това.

— Катрин ме помоли да й намеря съпруг — каза Елизабет. — Молбата й беше съвсем искрена. Тя съвсем убедително ми заяви, че единственото й желание е да бъде омъжена. Ако говори истината, не е възможно между баща й и О’Нийл да съществува заговор.

— Това е театър — намеси се Ормънд.

— Тя е умно момиче; молбата й го показа — промърмори кралицата. — Бог е свидетел, че майка й беше много интелигентна, а и Фицджералд е хитър като лисица.

Обади се Сесил:

— Моят съвет е да я оставим. Аз също мисля, че е невинна. А ако не е, нека да видим какво ще направи оттук нататък. Фицджералд е просто затворник, Ваше величество, и като такъв не може да ни причини кой знае какво зло. В случай, че е виновно, момичето ще ни заведе до гнездото на осите, ако такова съществува. — Сесил говореше почти без да мига. Беше готов да се обзаложи, че О’Нийл е твърде умен, за да бъде заловен в смъртоносната игра, която играеше.

Ормънд изпъшка. Лестър безмълвно се взря в Сесил, а Сесил спокойно отвърна на погледа му. Въпреки че мнението на Лестър не го интересуваше, кралският съветник знаеше, че този път са съюзници, че са на една и съща страна. Лестър — поради лични причини, защото ненавиждаше Ормънд. Сесил — защото искаше да защити своята родина и своята кралица.