Катрин знаеше, че е по-добре да не казва нищо, отколкото да го опровергава.

— Очевидно има различни степени на жестокост — отбеляза Лиъм. Усмихна се саркастично и сви рамене. — Обаче този звяр, който не те нарани — не, който дори те спаси от лапите на твоя скъп приятел-благородник Хю, ще отстъпи пред желанието ти.

Тя го гледаше безмълвно

— Искаш да отидеш при кралицата и да я помолиш да ти помогне? Може би си права. Може би тя ще пожелае да се намеси и дори да ти уреди брак. — Очите му засвяткаха. — Може би в цяла Англия ще се намери поне един джентълмен, който няма да се интересува от това, че си в немилост, че си ирландка, че си католичка и че си изгубила името си.

— Надявам се — успя да промълви дрезгаво Катрин.

Погледът му се спря върху очите й — хладен и гневен.

— Никога няма да се предадеш, нали?

— Не.

— Същата като баща си. — Лиъм й обърна гръб и извика някаква заповед. Моряците се покатериха по мачтите и корабът бавно започна да се завърта.

Катрин проследи с поглед как той се върна на щурвала. Каза си, че просто е справедлива към себе си и че няма значение, ако не е била справедлива към него. Лиъм беше пират, беше син на Шон О’Нийл. Сам бе избрал живота, който водеше, докато тя изобщо не беше избирала своя.

Но макар да знаеше, че е права, Катрин не можа да не изпита безпокойство, когато корабът най-после пое курс на юг. Нямаше никакви гаранции, че ще успее. Кралица Елизабет се бе държала мило с нея, но при първата им среща я бе обвинила в заговорничество и предателство. Как ли щеше да реагира сега? Катрин много добре съзнаваше, че може да бъде изпратена в Саутуърк и да остане там затворена като баща си до края на своя живот.

И в такъв случай нямаше ли да се окаже, че е било далеч по-добре да приеме предложението на пирата?



Два дни по-късно вече плаваха нагоре по течението на Темза към Уайтхол. Мисълта, че Лиъм ще закара пиратския си кораб право пред двореца на кралицата, шокира Катрин. Вярно е, че беше опростен пират и че бе натоварен лично от Елизабет да я придружи до Ирландия, но все пак постъпката му изглеждаше невероятно дръзка, предвид на това кой и какъв бе той. Излишно е да се споменава, че новината за пристигането им ги беше изпреварила. Още щом акостираха, бяха посрещнати от един от хората на кралицата, който ги информира, че Нейно величество иска да се срещне с тях незабавно.

Беше доста преди обяд и Елизабет още не бе слязла в залата за аудиенции. Катрин и Лиъм бяха принудени да чакат близо час пред вратите на покоите й, където тя още се обличаше. Катрин си повтаряше наум молбата си, като с всяка изминала минута ставаше все по-неспокойна и уплашена. Лиъм изглеждаше отегчен.

Внезапно вратата се отвори и на прага й се появи висок, тъмен, привлекателен мъж. Катрин го погледна веднъж, после още веднъж. След Лиъм това бе най-красивият мъж, който беше виждала някога. Той също я видя и също я погледна отново, после се усмихна и се поклони. Усмивката му се стопи, когато зърна Лиъм. Миг по-късно си беше отишъл.

Катрин се загледа след него.

— Кой беше този?

Лиъм я стрелна с очи.

— Робин Дъдли, графът на Лестър.

Катрин беше чувала всички истории за него. В първите години от царуването на кралицата се носеха слухове, че тя ще се омъжва за Дъдли, но вместо това Елизабет го бе предложила на своята братовчедка и съперница Мери — шотландската кралица. Мери бе отхвърлила мъжа, известен като любовник на братовчедка й, а самият Дъдли бе побеснял. Тогава Елизабет му бе дала титлата граф на Лестър, издигайки го до ранг, подходящ за брак с кралска особа, поради което се говореше, че предложението към Мери е било само повод кралицата да го удостои с благородническа титла и самата тя да се омъжи за него. Но оттогава бяха изминали години, а такъв брак така и не се бе състоял.

Въпреки това още от самото начало беше ясно, че Елизабет фаворизира Дъдли, че е влюбена в него и че двамата прекарват много време насаме. Или поне така се твърдеше. Когато се срещнали за пръв път, Дъдли бил женен за Ейми Робсарт и това изключвало възможността за брак, но след няколко години тя паднала по стълбите и си строшила врата. Съдът счел смъртта й за нещастен случай, но мнозина казваха, че зад цялата работа стоял Дъдли, чиято цел била да се освободи и да се ожени за кралицата. А други пък казваха, че самата кралица е планирала убийството заедно с него. Така или иначе, преждевременната смърт на Ейми бе направила брака между Дъдли и Елизабет невъзможен, защото да се оженят беше все едно да се самопризнаят за виновни в убийството й.

Тези, а и много други слухове бяха достигнали и до абатството Сен Пиер-Еглиз, защото кралските работи интересуваха всекиго и навсякъде, а особено пък дамите, изолирани в манастир. Самата Катрин никога не им беше обръщала кой знае какво внимание. Сега обаче, докато се взираше след Дъдли, тя прекрасно разбираше защо кралицата е влюбена в него. Но чак пък убийство? Катрин се бе срещала с Елизабет само два пъти, но усещаше, че това не е възможно.

— Още гледаш след него, Катрин, въпреки че той отдавна си отиде — каза студено Лиъм.

Тя трепна и се изчерви.

Лиъм гневно й обърна гръб. Катрин си каза, че е подло от нейна страна да бъде доволна от очевидната му ревност. В края на краищата тя не искаше нищо от него — нито ревността му, нито страстта му, нито любовта му, ако мъж като него изобщо бе способен да изпитва такова романтично чувство.

Миг по-късно се появи една дама, която ги въведе в преддверието. Елизабет още я нямаше, така че те отново зачакаха мълчаливо. Най-после кралицата пристъпи на прага на спалнята си. През отворената врата Катрин успя да надзърне в стаята. Беше много тъмна, тъй като имаше само един прозорец. Прозорецът гледаше към Темза и през стъклото му се виждаха множество лодки и един военен галеон, които плаваха покрай ято лебеди. Точно в този момент оръдията на галеона изстрелваха залп в чест на кралицата.

Катрин не устоя на изкушението да огледа още малко най-съкровената стая на Елизабет. Целият таван беше позлатен. Но това, което прикова вниманието на Катрин, бе голямото легло. Очите й се ококориха от изумление. Леглото бе направено от многоцветно дърво и беше покрито с коприна и кадифе, избродирани със злато и сребро. Над горния му край бяха провесени пъстри индийски коприни.

В спалнята нямаше никой. Очевидно срещата с Лестър се бе провела на четири очи.

В такъв случай Катрин, която вече познаваше мъжете, беше съвсем сигурна, че между двамата е имало нещо повече от обикновен разговор.

— Катрин! — Кралицата пристъпи към нея усмихната, с протегнати ръце. — Мила Катрин! — Тя я прегърна. Все още не бе погледнала към Лиъм. Бузите й бяха поруменели, а очите й блестяха. — Въпреки че съм изненадана да те видя тук, съм и много, много щастлива.

На Катрин почти й прималя от облекчение. Нейното лице също засия в усмивка.

— Толкова е прекрасно да съм отново в двореца, Ваше величество — каза тя и беше напълно искрена. Още в момента, в който беше съзряла многобройните кули и покриви на Лондон, пулсът й се бе ускорил от вълнение.

— Доведе ли годеника си, лорд Бари? Или вече си лейди Бари, скъпа?

Униние се изписа върху лицето на Катрин. Кралицата видя това и едва сега погледна към Лиъм.

— Нещо не е наред ли?

Лиъм се поклони.

— Ваше величество!

Елизабет леко се изчерви.

— Лиъм, моля те, кажи ми какво се е случило?

— Лорд Бари е сгоден за друга, Ваше величество.

Очите на кралицата се разшириха от изненада и тя отново се обърна към Катрин.

— Значи годежът е бил развален? И семейството ти не знае за това?

Катрин обясни как Хю е отнесъл въпроса за валидността на договора за годеж пред ирландските съдии, след като Джералд е бил осъден за предателство и лишен от титлата и земите си.

— Горкичката — каза кралицата и я потупа по ръката. — Значи напразно ходи чак до Ирландия и сега се връщаш в двора.

Лиъм погледна Елизабет.

Тя се обърна с лице към него.

— Колко великодушно от твоя страна, Лиъм, да доведеш момичето отново в Лондон. Предполагам, че тя иска да отиде при баща си? Или вече му е казала тъжните новини?

— Катрин още не е говорила с Фицджералд — тихо отговори Лиъм.

Кралицата повдигна вежди, но не каза нищо. Катрин откри, че неволно е затаила дъх и сега го изпусна шумно.

— Ваше величество, мога ли да говоря?

— Моля — усмихна се Елизабет.

Катрин нервно сплете ръце.

— Хю намира, че съм недостойна да му бъда съпруга, защото вече не съм дъщеря на граф. Баща ми сега е в немилост, лишен от титлата и богатството си. Знам всичко това, но… моите мечти не са се променили. Аз не съм се променила.

Кралицата вдигна високо глава.

— Моля те, продължавай.

Катрин пристъпи напред.

— Аз искам само това, което се полага на една жена, Ваше величество. Дом, съпруг и собствени деца. Колко копнея за тези три прости неща. Винаги съм копняла за тях. Катрин Фицджералд не се е променила, не е, и мечтите й са силни, каквито винаги са били. Осмелих се да напусна манастира, защото да остана там неомъжена, без дом и без деца, бе все едно да умирам от бавна и мъчителна смърт. Ваше величество, оставям се на вашата милост и на благородния ви дух. Знам, че сега не предлагам нищо друго, освен себе си, а без земя и зестра жената не струва много. Освен това вече не съм съвсем млада, но както виждате не съм толкова грозна и по-важното, аз съм силна и здрава и съм сигурна, че все още мога да родя две, три, или дори четири деца. Моля ви. Направили сте това, което сте счели за правилно, когато сте отнели Дезмънд от баща ми. Аз съм му дъщеря, но трябва ли да споделя неговата съдба? Не казахте ли, че Джоан ви е била добра приятелка? Може би в нейна памет бихте ми помогнали. Моля ви. Не можете ли да ми намерите някой обикновен, но почтен мъж? Разбирам, че няма как да е високопоставен благородник, нито да е богат, че по всяка вероятност ще е вдовец, може би с деца. Аз обичам децата. Ще отгледам децата на друга жена като свои собствени. Моля ви, Ваше величество! — Катрин сплете ръце пред гърдите си като за молитва и се помоли на бога да е развълнувала кралицата. И тъй като беше казала всичко, което имаше да каже, тя застина неподвижно, с поглед, прикован в кралицата, и с безпокойство зачака отговора й.