Изведнъж зениците му помръкнаха. Ръката му обърна главата й на една страна.

— Той те е ударил.

Тя кимна и напрегна отчаяно всичките си сили. Защото още миг и щеше да се хвърли безразсъдно в прегръдките на този мъж.

Лиъм заизучава мястото, където я беше ударил Хю. Слепоочието му видимо пулсираше. Едва сега Катрин осъзна, че бузата й се е подула и я боли. Когато пръстите му я докоснаха, тя трепна. Лиъм отдръпна ръка и се изправи.

— Мисля, че все пак ще го убия — каза той.

— Не! — Катрин го сграбчи за китката. Тогава видя колко е окървавена ръката му и я пусна. Погледите им отново се срещнаха. — Аз… моля те. Достатъчно. Тази нощ вече се случиха прекалено много неща!

Очите му се взряха в нея дълго и преценяващо. Накрая той кимна.

— Ти си много смела жена, Катрин. Смела и необикновена. На твое място повечето жени щяха да са изпаднали в истерия.

— Аз съм… в истерия. — Не можеше да отмести поглед от него.

Лиъм се усмихна леко и усмивката му бе като слънце, което прогонва черните, страшни облаци.

— Не бих казал. — После стана сериозен. — Не обвинявам Хю за това, че те желае толкова силно. Обвинявам го само в липса на финес. — Той тръгна към открехнатата врата. — Ще върна лорд Бари в собственото му легло. Тъй като вратата на твоята стая няма резе, аз ще преместя сламеника си на пода в коридора. Макар да съм убеден, че тази нощ Хю няма да се събуди, за да те мъчи повече.

— Знам — каза Катрин тихо. — Лиъм, благодаря ти.

Той замръзна; звукът на кръщелното му име отекна между тях като камбанен звън. Колко интимно звучеше!

Накрая Лиъм се опомни и излезе, за да повика прислугата. Малко след това Хю бе отнесен в спалнята си от двама от своите хора, а Катрин лежеше будна и знаеше, че навън пред стаята й Лиъм също като нея лежи, без да може да заспи.



Тръгнаха си малко след изгрев слънце. Мекото време от предишните няколко дни го нямаше и утрото беше сиво и мрачно, имаше мъгла и ръмеше. Хю Бари не ги изпрати. Остана в леглото — очевидно за да лекува раните и гордостта си.

Катрин яздеше между Лиъм и Макгрегър и се опитваше да не мисли за онова, което бе казал и направил Хю, опитваше се да не мисли как Лиъм я беше спасил. От време на време се питаше дали повечето от събитията от изминалата нощ не са плод на въображението й. Нямаше съмнения за това, че Хю едва не я бе изнасилил — изживяването беше толкова ужасно и реално, че знаеше, че никога няма да го забрави, — а за милото, нежно отношение на Лиъм. Той беше загрижен за нея. Сигурна бе в това нощес, беше почти сигурна и сега.

Но тази сутрин Лиъм не й бе казал и дума. Само веднъж хвърли бърз поглед към удареното й лице, но веднага се извърна. Тя се беше видяла в огледалото и знаеше, че представлява ужасяваща гледка. Дясната половина на лицето й бе подута и ставаше все по-силно морава. Противно на волята си, Катрин откри, че жадува Лиъм да й даде някакъв знак, че среднощната му загриженост е била истинска, но така и не получи такъв.

Слязоха от седлата, за да прекосят някакъв поток. Тя реши, че моментът е достатъчно подходящ, за да постави въпроса, който я измъчваше — къде ще отиде сега. Докато конете вървяха през речните камънаци, Катрин се поколеба, защото не знаеше как да се обърне към него след благородната му постъпка от изминалата нощ, след като я бе спасил от сигурно изнасилване. На езика й беше малкото му име, но днес й се струваше прекалено интимно да го назове така.

— О’Нийл?

Конете стъпиха на отсрещния бряг. Лиъм я погледна.

— На „Морски кинжал“ ли се връщаме? — попита нервно тя.

— Да.

Пулсът й заби учестено. Дали след отказа на Хю той отново я смяташе за своя пленница? Страхуваше се да зададе следващия въпрос, но нямаше избор. Трябваше да научи какви са намеренията му.

— Къде ме водиш?

Сивият му поглед я прониза като кинжал. За момент Катрин си помисли, че няма да й отговори.

— Трябва да поговорим, Катрин. Но не сега. — Вече не я гледаше. — Ще говорим, когато се върнем на кораба ми.

Но Катрин не можеше да чака.

— Моето бъдеще ли искаш да обсъждаме? — извика тя.

— Да.

— Тогава трябва да го обсъдим сега!

— Навсякъде гъмжи от умиращи от глад разбойници, които търсят жертви като нас. Не е време за разговори. — Той рязко пришпори коня си в галоп. Конят на Катрин веднага го последва. Изпълнена с тревога, тя остави животното да я води.

По обяд достигнаха обградения със стени град и бяха пропуснати през северната порта, след което продължиха с бърз ход по тесните улички. Скоро се показа пристанището, вляво от което се намираха замъкът Корк и английският гарнизон. Множество шхуни, по-малки кораби и рибарски лодки се полюшваха на котва в залива. Точно в средата бе закотвен и „Морски кинжал“, черен и елегантен, с издути от морския бриз бели платна. Изглеждаше точно като пиратски кораб; изглеждаше така, сякаш копнееше да бъде освободен и да полети по вълните и по вятъра.

Катрин погледна Лиъм и видя как изражението му се смекчи, когато съзря кораба си. Не можеше да го вини, задето се гордее с него. Макар че бе пиратски галеон, „Морски кинжал“ бе красива и вълнуваща гледка. Хрумна й, че корабът някак съвсем точно приляга на своя собственик.

— Ще ни позволят ли да си тръгнем?

Бяха спрели на един от кейовете. Катрин видя, че ги очаква малка лодка.

— Не могат да ме спрат, дори да опитат — заяви Лиъм така, сякаш твърдеше несъмнен факт.

— Но… сър Перът?

Той я погледна.

— Мисля, че би искал да си поговори с мен преди да си тръгнем. Но аз нямам какво да му кажа и не смятам да му окажа честта да стоя тук и да чакам от него позволение, за да отплавам. — Лиъм се усмихна. — Толкова груб човек заслужава грубо държание, нали?

Катрин не успя да му се усмихне в отговор. Не се съмняваше, че Перът ще побеснее, когато открие, че „Морски кинжал“ си е отишъл.

— Това ти харесва — каза тя внезапно. Беше обвинение, но и смайващо откритие.

Веждите му се повдигнаха въпросително.

— Харесваш опасността. Харесва ти предизвикателството да си заминеш преди Перът да узнае и да те задържи. Ти се наслаждаваш на опасността!

Лиъм се засмя.

— Никога не съм се замислял за това, но може би си права. — Той скочи от коня. — Момче!

Едно от малките, одрипани хлапета, които обикаляха по пристанището, дотича начаса.

Лиъм му връчи няколко пенса.

— Отведи тези коне обратно в конюшнята.

Монетите изчезнаха незабавно.

— Да, сър. — После момчето попита: — Вие ли сте пиратският капитан?

Очите му бяха широко ококорени и изпъкваха — огромни и сини — на фона на мръсното му лице.

— Да, такъв съм — каза Лиъм, а после смръщи свирепо вежди. — А сега се омитай с конете, преди да съм решил да взема хубавото ти малко задниче с нас!

Момчето сграбчи юздите и хукна като стрела. Конете затрополиха след него.

Катрин погледна Лиъм.

— Нима ти харесва да го плашиш?

Той се ухили. Ефектът беше поразителен.

— Той очакваше да види голям лош пират. Най-малкото, което можех да направя, бе да задоволя очакванията му.

В отговор Катрин също му се усмихна.

Но неговата собствена усмивка се стопи и той я изгледа втренчено, преди рязко да й обърне гръб. Катрин се взря в лодката, загърнала рамене в пелерината си. Миналата нощ Лиъм бе загрижен за нея, беше почти сигурна в това. Но днес нехаеше за нея, сякаш бе непознат. Защо? Не разбираше. Не разбираше този мъж.

Но защо ли изобщо искаше да го разбере? Той бе пират, не биваше да забравя това. Пират и син на Шон О’Нийл.



Щом „Морски кинжал“ заплава през залива и се насочи към морето, Лиъм отстъпи щурвала на помощник-капитана, застана на носа и се загледа в стоманеносивата вода. Беше ледено студена, но той обичаше да чувства морските пръски върху лицето си. „Морски кинжал“ обожаваше да плава. Беше бърз и лек кораб, пригоден за луда надпревара с ветровете, копнеещ да пори вълните като бръснач. Лиъм си каза, че когато навлязат в открито море, ще опъне платната му и ще го остави да се носи по вятъра. Да, но накъде?

Знаеше, че не му остава много време. Скоро трябваше да отправи предложението си към Катрин. Тя очакваше да обсъдят нейното бъдеще.

Но Лиъм се страхуваше. Невероятно, но факт — той, който не знаеше що е страх, който срещаше всяка опасност с ледено спокойствие, бистър ум, удвоени сили и умения, сега се страхуваше от една жена… от отказа на една жена.

Катрин бе отказала на Хю, любимия от детството й. Лиъм почувства, че цялото му тяло е сковано от напрежение. Беше глупаво да мисли, че вместо това тя ще приеме за покровител него — един презрян пират и син на убиец. Трябваше да й предложи нещо много по-добро, много по-голямо от всичко, което й бе предлагал досега.

И все пак той усещаше, че нищо не би могло да бъде достатъчно. Вече познаваше много добре гордостта на Катрин Фицджералд. И нейното презрение. Но… не беше ли се променило нещо между тях през изминалата нощ?

Лиъм се боеше да мисли за това, да се надява. Но не бе в състояние да попречи на сърцето си да бие силно тъкмо с тази мисъл, с тази надежда.

И все пак продължаваше да се страхува. Той се вкопчи в парапета на кораба, неспособен да се обърне и да тръгне. Пулсът му препускаше лудо. Разумът му казваше, че е проклет глупак. Да се осмели да надскочи себе си, да иска награда, достойна за много по-различен, за много по-добър мъж. Но сърцето му се осмеляваше да иска.

Накрая Лиъм се обърна и се отправи към каютата си, за да се изправи срещу Катрин и да я помоли да му стане съпруга.



Катрин стоеше до отворения люк, неспособна да се наслади истински на хладния допир на морския бриз върху лицето си. Гористият северен бряг на залива бързо се отдалечаваше от очите й. Тя очакваше Лиъм със свито от тревога сърце и се питаше за какво ще разговарят и какво ще е бъдещето й.