Катрин отпусна ръце и го погледна с убийствена ярост.

— Доволен ли си? Доволен? Задето доказа какъв си мъж… и каква курва съм аз?

Очите му се разтвориха широко.

— Прави каквото ще правиш — извика тя и прехапа свития си юмрук. — Проклет да си, проклет да си! Колко те мразя, О’Нийл! Колко мразя себе си!

Лиъм се взря право в зениците й.

— Ти не си курва, Катрин. И двамата го знаем — прегракнало промълви той.

Катрин отново закри лицето си с ръце. Беше сигурна, че Лиъм ще я докосне. Но той не го направи.

— Не плачи, Катрин.

Тя го чу, но не му обърна внимание. Полагаше невероятни усилия да овладее истерията и внезапната си сляпа омраза към този мъж, който я бе прелъстил толкова лесно.

Лиъм изруга яростно, после освободи краката й. Катрин се претърколи към далечната страна на леглото и седна с гръб към него. Дали пък нямаше да стане чудо и той да я остави на мира? Съмняваше се.

В стаята се възцари пълна тишина. Внезапно Лиъм докосна рамото й отзад. Тя настръхна.

— Ти не си курва — повтори той. — Недей да се самоненавиждаш. Това, което направихме е най-естественото нещо между един мъж и една жена, Катрин. Особено като се има предвид желанието, което изпитваме един към друг.

Катрин се извърна.

— Аз не изпитвам желание! — изкрещя тя, съзнавайки, че лъже.

Той я гледаше сдържано, но и очевидно Скептично. Прииска й се да не беше обръщала лице към него, особено след такава безочлива лъжа. Неочаквано откри, че не може да откъсне поглед от него.

Сивите му очи блестяха. По слепоочието му бавно се процеждаше струйка пот. Ноздрите му бяха леко разширени; дишането му далеч не бе равномерно. Вените на здравия му врат бяха изпъкнали и в тях Катрин видя как сърцето му пулсира — силно и бързо.

Мократа му от пот риза бе широко разтворена и разкриваше мускулестите му гърди и по-голямата част от стегнатия му корем. Тя знаеше, че не трябва да свежда очи по-надолу, но погледът й се плъзна само за миг и това бе достатъчно.

Този мъж беше зашеметяващ; тялото му бе силно и могъщо, както и умът и волята му. И все още беше много възбуден.

Той бе проследил погледа й.

— Точно така. Все още те желая, Катрин. Още имам нужда от теб.

Искаше й се да си запуши ушите. Дори думите му притежаваха мощ, дори думите му бяха прелъстителни.

— Но аз не те искам. — Погледът му я прониза и Катрин усети, че се изчервява. Преди Лиъм да успее да изтъкне очевидния факт, че току-що го беше искала, при това твърде силно, тя добави: — Тялото ми може и да те иска, но аз искам Хю.

Той стисна челюст и каза грубо:

— В продължение на шест години си била убедена, че е умрял. Не се опитвай да ми кажеш, че през цялото това време си останала вярна с разума и със сърцето си на мъж, когото си смятала за мъртъв?

Тя почти бе престанала дори да си спомня за него още след първите няколко месеца на траур. Но кимна.

— Аз го обичам. Той е мой годеник и скоро ще се оженим.

Лиъм се усмихна. Това беше една много опасна усмивка.

— Наистина ли?

Катрин изтръпна.

— Да.

Внезапно той се приближи и се наведе над нея.

— Не мисля така.

Не бе възможно да знае най-дълбоките й, тайни страхове — че Хю отдавна я е забравил и че няма никакво намерение да се жени за нея.

— Грешиш — прошепна тя. Беше й трудно да говори.

— Така ли? — Устните му се извиха. Погледите им се срещнаха. За момент помежду им легна напрегната тишина. — Е, съвсем скоро ще разберем, нали, Катрин? Съвсем скоро ще разберем дали любимият ти наистина те обича.

— Да — успя да промълви Катрин, като се вкопчи в покривката на леглото.

Лиъм стоеше напълно неподвижен.

— А когато той те отхвърли, ще дойдеш ли при мен?

Тя пое дъх. Звукът беше силен и рязък и разсече въздуха като камшик.

— Ще го направиш ли? — настоя той със святкащи очи. — Ще дойдеш ли доброволно при мен?

— Не.

Лиъм се взря в нея за миг, после се обърна и тръгна към вратата. Когато я затръшна тежко зад себе си, Катрин се стовари на леглото и се сви на кълбо. Измина твърде дълго време, преди дори да си помисли за сън.

10.

Лиъм прекоси тъмната палуба. Вятърът бе станал силен и равномерен — подходящ за плаване вятър, който шибаше лицето му, блъскаше тялото му. Когато стигна до носа на кораба, той се спря в кръга, очертан от меката лунна светлина и остави ледените водни пръски да облеят лицето му. Челюстта му беше стисната. Стоеше неподвижен и всеки мускул на тялото му бе изопнат от напрежение, като тетивата на готов за стрелба арбалет.

В главата му отекваха плачът й, клетвите й, обвиненията й.

Той не беше като Шон О’Нийл. Дяволите да го вземат, не беше убиец, не беше изнасилвач. Плячкосваше кораби само заради кралицата, само когато имаше мълчаливото й одобрение. Целите му винаги бяха политически. Малко хора умираха при тези нападения, много по-малко, отколкото в повечето морски схватки. Винаги освобождаваше екипажите на пленените кораби, а плячката задържаше или разпределяше както намери за добре. И никога не бе изнасилвал жена, нито пък щеше да го направи.

Лиъм потрепери. Беше имал много жени. Много. Някои бяха като Катрин — невинни жертви, пленени от него в морето при поредното пиратско нападение. Но никога не се бе опитвал да прелъсти жена, която няма никакъв опит или ако не му бе дала знак, че проявява интерес към него.

Докато не срещна Катрин.

Беше твърдо решен да я има, независимо от липсата й на опит, независимо от очевидното й нежелание. Знаеше, че трябва да стои настрана от нея. Но не можеше. Тя беше невероятна, необикновена жена, досущ като скандалната си майка Джоан Бътлър Фицджералд. Нейната гордост, нейната непокорност, независимостта й не го отблъскваха. Напротив. Сега, след като бе започнал да я опознава, я желаеше повече от всякога. В сравнение с Катрин всички останали жени бледнееха.

Но Лиъм не искаше да е като баща си, да получава всичко, което поиска, макар и насила. А Катрин беше решена да му устои. Той знаеше, че може да разпали страстта й и да я доведе до там, че тя да го моли да проникне в нея. Но подозираше, че ако стори това, Катрин ще го намрази още повече.

Постепенно започваше да осъзнава, че насилственото прелъстяване е твърде близко до изнасилването. И че не би постигнал нищо повече от това да докаже, че наистина е син на Шон О’Нийл.

Лиъм сграбчи мокрия дървен парапет на кораба. Какво, по дяволите, да направи? Всеки почтен мъж би я оставил на Хю Бари. Но той знаеше, че не е достатъчно почтен, за да го стори.

Беше разярен. Ядосваше се на себе си, задето я желаеше толкова безумно. Ядосваше се на нея, задето го изкарваше от кожата му и му показваше колко много всъщност прилича на баща си.

И се срамуваше. За това, че се държеше като звяр, че пред лейди Катрин Фицджералд се превръщаше в свиреп звяр — звяр, не по-различен от Шон О’Нийл.



Катрин се приближи до люка в каютата на Лиъм и очите й се разшириха. Земя! В далечината съвсем ясно се виждаше дивият ирландски бряг. Беше ранно утро, но Катрин вече се бе измила и облякла в злощастната рокля, която беше зашила предишния ден. Тя изтича от каютата, втурна се по тесните стъпала и се спусна към парапета на палубата. После, без изобщо да усеща, че е останала без дъх, се взря усмихната в родната си земя, която не беше виждала шест дълги години. И докато бледата пясъчна ивица на брега под стръмните скали се увеличаваше пред погледа й, усмивката й ставаше все по-широка. Накрая Катрин отметна глава назад и се засмя ликуващо.

— Добро утро, Катрин.

Смехът й секна. Тя се обърна и се озова очи в очи с Лиъм. Не го беше виждала повече от цяло денонощие — от вечерта, когато почти бе успял да я прелъсти. Той също не се усмихваше. Погледът му обходи бързо лицето й, спря се за миг на устните й и се плъзна към гърдите й. Беше повече от очевидно за какво мисли.

Катрин почувства, че се изчервява. Собственият й поглед също го бе изучил така цялостно; безсилна беше да го спре. Само ако тази ужасна, интимна нощ не се бе случила!

— Добро утро — успя да каже тя и веднага се извърна с лице към брега, опитвайки се да не обръща внимание на близостта му. Беше се надявала, че той повече няма да й оказва никакво въздействие.

— Тя е толкова доволна, че ме вижда — промърмори Лиъм. — Надявах се, че кратката раздяла може да те накара да ме заобичаш поне мъничко.

Катрин гледаше право пред себе си.

— Аз обичам само един мъж и това не си ти.

— А, да, твоят отдавна изгубен любим. Или може би трябва да кажа отдавна умрял?

Тя се обърна и го изгледа свирепо.

— Бих искала изобщо да не говориш за него.

— Но това е невъзможно. — Сивият му поглед се спря върху очите й. — Защото се разкъсвам от ревност при самата мисъл за теб и Хю.

Катрин с изненада установи, че не може да помръдне.

Гласът му притихна.

— Но ти сигурно знаеш това, Катрин. — Беше като топла ласка.

Пулсът й се ускори.

— Знам само, че си безсъвестен негодник, толкова вещ в прелъстяването, колкото и в ограбването и убийствата.

Той лениво се усмихна.

— Аз ти изповядвам сърцето си, а ти го хвърляш обратно в лицето ми. Това е жестоко, Катрин.

— Не ми изповядващ нищо друго, освен глупости — извика Катрин. Искаше й се да се махне от палубата, да избяга от него, но усети, че дори да се опита, той ще я спре.

— Прекарах две кошмарни нощи.

Сърцето й заби бясно. Досещаше се защо не е спал добре. Представяше си как се мята и се върти в леглото чак до зори, изгарян от забранени желания. Точно както се бе случило и с нея.

— Н-не ме интересува — каза тя накрая.

В отговор Лиъм отново се усмихна, едновременно надменно и разбиращо.

Той знаеше. Знаеше, че е спала точно толкова зле, колкото и той, и то точно поради същите причини. С пламнали бузи, Катрин впери поглед към брега.