Лиъм се засмя.

— И какво още си мислиш, че ще ти направя?

Тя сграбчи масата, готова да скочи на крака и да побегне. Този път голямата му ръка стисна нейната доста по-силно и Катрин не успя да помръдне.

— Катрин, ще те заведа при Хю. Не съм такъв глупак, че да възбудя отново гнева и подозренията на кралицата, като пак те похитя. Но… — Очите му станаха непроницаеми и той сви рамене.

Сърцето на Катрин препускаше бясно. Можеше ли да му вярва? Да вярва, че ще я заведе у дома, че няма намерение пак да предизвиква кралицата като я похити за втори път? Беше толкова замаяна, че й бе трудно да разсъждава. Предполагаше, че трябва да му повярва. Лиъм щеше да е пълен глупак, ако разгневеше Елизабет, след като бе получил опрощение. В гърдите й се прокрадна горчива ревност. Сигурно кралицата е била прелъстена доста изкусно, за да се съгласи на такава лудост — не само да опрости опасния пират, но и да му възложи да я придружи до дома. Катрин го погледна в очите. Не се и съмняваше, че той ще продължи опитите си да я съблазни.

Тя си обеща, че няма да му позволи да успее.

После прочисти гърло.

— Кралицата одобрява брака ми с Хю.

Лиъм не каза нищо.

— Ако злоупотребиш с това, което принадлежи на Хю, пак ще предизвикаш гнева й.

Той отново не каза нищо. Сребристите му очи не се отделяха от нея.

— Май те изиграх, О’Нийл.

Накрая по устните му бавно плъзна усмивка. Катрин се смути. Изобщо не й приличаше на човек, комуто са отнели наградата.

— Наистина ли съм изигран, Катрин? — попита той.

Катрин застана нащрек и не отговори. Погледите им се срещнаха.

Инстинктът я предупреди, че е време да стане от масата. Тя понечи да се изправи. Твърде късно. Ръката му я сграбчи за брадичката и я закова на място. Коленете й поддадоха и Катрин отново седна. После Лиъм придърпа лицето й и устните му се озоваха върху нейните.

Тя размаха ръце и ги впи в раменете му, за да го отблъсне. Напразно. Нещо по-лошо — той леко стисна брадичката й с пръсти и устните й се разтвориха. Езикът му мигновено навлезе дълбоко в устата й. И тогава се случи най-ужасното. Разтопена жар плъзна по тялото на Катрин и се съсредоточи между бедрата й.

От гърлото й се изтръгна задавен стон. Езикът му се движеше все по-дръзко. Тялото на Катрин затрепери. Продължителната му целувка я зашемети, но тя съумя някак да се пребори се със сладостната отмала, която обземаше цялото й същество и успя да го удари по рамото. В отговор Лиъм изръмжа и продължи да я целува. Този път езикът му се сплете с нейния.

Катрин успя да издаде някакъв звук, но той бе слаб и далеч не приличаше на протест. Неизвестно как юмруците й се разтвориха и тя заби пръсти в раменете му.

Лиъм откъсна устни от нейните. Не се усмихваше. Погледът му пламтеше. Катрин се взря в него с разширени очи, останала съвсем без дъх.

Екнаха развеселени мъжки възгласи и дюдюкания, примесени с женски кикот и шепот. После залата се изпълни с бурни аплодисменти и зяпачите започнаха да ги поздравяват. Катрин се сепна, възвърнала разума си, и се огледа като обезумяла. Стори й се, че поне сто мъже я съзерцават похотливо и поне сто жени хвърлят жадни погледи към Лиъм. Тя скочи на крака. Този път той й позволи да стане и също се изправи. Държеше я под ръка.

— Ако наистина си ме изиграла, тогава какво беше това?

Катрин срещна властния му поглед и с ужас осъзна, че съвсем скоро ще изгуби честта си.

Неусетно залогът се бе променил. А Катрин още дори не знаеше каква игра играят. Знаеше единствено, че наградата е самата тя — и че той беше решен да я получи.



Няколко часа по-късно Катрин бе вече на борда на „Морски кинжал“, който се носеше по вълните. През изминалите дни почти не беше мислила за Джулиет, но се зарадва да види приятелката си и двете момичета топло се прегърнаха. Междувременно на пиратския кораб не се бе случило нищо интересно. Затова пък Катрин имаше много неща за разказване и бързо предаде на Джулиет всичките си преживявания от момента, в който Лиъм я бе отвел на брега, за да види баща си. Джулиет слушаше с ококорени очи.

— И сега какво? — попита накрая тя.

— Плаваме към Корнуол, така че ти ще можеш да се върнеш у дома — отговори Катрин. — А после О’Нийл ще ме заведе при Хю Бари.

Джулиет хвана ръката й.

— Защо тогава изглеждаш толкова мрачна?

Пребледняла, Катрин погледна приятелката си право в очите.

— Защото се страхувам от намеренията на пирата спрямо мен за тази нощ.



Ги разтвори вратата на каютата и Лиъм влезе с тежък поднос в ръце. Отдавна се беше здрачило. Лампите бяха запалени и озаряваха каютата с приятна, топла светлина. Той остави подноса на масата и се огледа за момичетата. Когато видя, че Джулиет лежи на леглото, а Катрин седи до нея и държи ръката й, очите му първо се разшириха, после се присвиха. Каква беше тази игра? Така ли смяташе да го „изиграе“ Катрин? Ако не бе толкова раздразнен, щеше да избухне в смях.

— Имате ли нужда от нещо друго, сър? — попита Ги.

Лиъм се обърна и погледна с обич сирачето, което бе намерил преди две години да се скита бездомно по пристанището на Шербург.

— Не — каза той. — Върви да отдъхнеш. Заслужи си почивката.

Ги внезапно се засмя, неспособен да прикрие удоволствието си от тези прости похвални думи. Цялото му лице светна. Той се извърна и тръгна да излиза.

— Никакви зарове и никакви карти — извика Лиъм след него.

Ги го погледна и се изчерви.

— Да, сър.

— Когато хлапакът затвори вратата зад гърба си, Лиъм се обърна към двете момичета. Джулиет изпъшка. Той въздъхна. Трябваше да се досети, че ще се намеси съдбата… или че Катрин ще побърза да вземе нещата в свои ръце.

Лиъм тръгна бавно към леглото. Осъзнаваше, че Катрин избягва погледа му, че седи съвсем неподвижна и напрегната. Самият той също бе някак напрегнат. Бе прекарал деня в мисли за идващата нощ. Нощта, която смяташе да прекара в леглото с Катрин, да я съблазни, да й достави наслада.

— Виждам, че Джулиет не е добре — отбеляза той.

Катрин най-сетне вдигна очи.

— Стомахът. Ужасно я боли. Страхувам се да я оставя.

— Чудя се дали ще охка цяла нощ?

— Не знам — каза късо Катрин.

Лиъм се протегна и докосна челото на Джулиет. Тя не отвори очи. Бузите й бяха зачервени, но можеше да е използвала руж.

— Няма температура.

— Не.

— Предполагам, че искаш да се грижиш за нея? — Катрин кимна толкова припряно, че той едва не се разсмя. Въздъхна. — Катрин, утре Джулиет напуска този кораб. И през останалата част от пътуването ще бъдем сами — ти и аз.

Тя пребледня.

Лиъм се приведе по-близо, така че стига да бе пожелал, можеше да целуне малкото й носле.

— Просто отлагаш неизбежното — каза той нежно.

Катрин повдигна вежди, но остана безмълвна.

Лиъм рязко се обърна, решен да отстъпи — в крайна сметка, тъмнокосото момиче наистина можеше да е болно. Сетне излезе от каютата, като остави подноса с храната.

Когато се върна на следващата сутрин, всичко беше изядено, до последната хапка.



Търлстоун Манър, Корнуол

— Джулиет! Причиниха ли ти нещо лошо?

Чичото на Джулиет по принцип не бе особено грижовен човек, но все пак първите думи, които произнесе, когато я видя, бяха тъкмо тези. Тя успя да му се усмихне през сълзи — сълзи от радост, че най-после си е у дома.

— Преживях малко приключение, чичо — отвърна Джулиет доста плахо. Лорд Хиксли винаги я бе изпълвал със страхопочитание.

— Аз не бих нарекъл това приключение — каза чичо й строго. — Но слава богу, поне се върна. Изглеждаш ми добре. — Той хвърли мрачен поглед към Лиъм О’Нийл. Пиратът бе довел Джулиет вкъщи и спокойно бе обяснил как е пленил кораба и как кралицата му е наредила да върне веднага Джулиет в Търлстоун. — Надявам се разбирате, капитане, че няма да ви поканя да вечеряте с нас.

Лиъм сви рамене с безизразно лице.

— Нямам желание да вечерям с вас, сър Ричард, защото трябва да се върна на кораба си. — Той се поклони на Джулиет ниско и елегантно като царедворец. После се завъртя на пети и се отправи към вратата.

Джулиет се сепна и се втурна след него.

— Капитане! Капитан О’Нийл!

Лиъм се спря, поизвърна се леко към нея и насмешливо повдигна златистокафявата си вежда.

— Моля ви, грижете се добре за Катрин и направете всичко възможно тя да пристигне здрава и читава — помоли тя.

Погледът му за миг се задържа върху очите й.

— Ще се грижа добре за нея — каза той накрая. Обещавам ви. — После си отиде.

Джулиет се загледа тревожно след него.

— Ела с мен, Джулиет — каза Ричард. — Искам да си поговорим.

Тя се обърна, но този път не успя да се усмихне. Чичо й беше среден на ръст, но доста пълен мъж. Имаше приятно лице, но очите му бяха строги и безмилостни. Малко преди да умре, баща й му бе възложил управлението на имотите си и попечителството над нея. Майката на Джулиет бе починала много години преди това. Джулиет и Хиксли нямаха кръвно родство — той бе станал неин чичо след женитбата си за леля й. Хиксли имаше свое собствено богато имение далеч на север от Търлстоун Манър, на брега на Атлантическия океан. Джулиет знаеше, че попечителството го бе принудило да разкъсва времето си между Търлстоун и собствения си дом, жена си и децата си.

Тревогата й нарасна. Тя се досещаше за какво ще разговарят — но това нямаше да е разговор.

— Чичо, аз току-що се върнах и съм гладна и уморена, а също и мръсна. Не е ли възможно да поговорим по-късно тази вечер?

— Тази вечер ще имаме гости — каза безстрастно Ричард.

Джулиет нямаше избор, затова го последва в къщата. Търлстоун беше старинно, но богато имение, благодарение на големите залежи от желязо, открити от дядо й и разработвани усърдно оттогава насетне. Всички стени бяха покрити с прекрасни гоблени. Над тях бяха окачени гербове, изобразяващи черен дракон със златна панделка върху червен фон — символът на рода Стратклайд. Стените бяха украсени и със средновековни оръжия, предавани в семейството от поколение на поколение — кръстосани саби, боздуган, кинжал и няколко обредни копия. От дървения таван висяха знамената на фамилията Стратклайд.