Елизабет се притисна към него. Тялото й видимо потръпваше.

— Липсваше ми, Лиъм. Защо те нямаше толкова дълго?

Той й се усмихна нежно.

— Животът ми е тежък, Бес. Нямам великолепен дворец, който да ме изкушава да идвам на този остров. Аз си изкарвам хляба в морето.

Тя прошепна колебливо:

— Това може да се промени.

Лиъм се вкамени.

Елизабет започна да се изчервява, но не свеждаше поглед.

Сърцето му заби лудо.

— Дори ако ми дадеш великолепен дворец, това няма да ме направи англичанин.

— Ти си наполовина англичанин.

— Да. — Той докосна с пръст долната й устна. — А баща ми беше и винаги ще бъде Шон О’Нийл.

— Но ти не си като него. — Погледът й стана предизвикателен. — Или си?

— Не. — Лиъм издържа на погледа й. Знаеше, че ако му даде още един знак, ще трябва да я целуне.

Тя постави едната си длан върху гърдите му, над препускащото му сърце. Погледите им се сблъскаха.

— Съжалявам, че те заподозрях в заговор с Фицджералд, но сигурно можеш да ме разбереш — срещата ви изглеждаше толкова странна. Разбира се сега, когато знам истината от свидетелите на похищението на Катрин, ми става ясно, че просто си търсил откуп. Очевидно момичето, каквато е красавица, е била приятна компания, а не пречка по време на пътуването ти. — Елизабет се усмихна някак прекалено топло, но свали поглед от очите му и заизучава всички черти на лицето му, като накрая се спря на устните му.

Ах, Бес — помисли си той. — Историята звучи абсурдно дори от твоите уста. Не вярваш, че съм невинен, макар че искаш да съм. А тези пламенни погледи, изпълнени с копнеж, означават ли, че искаш да ти стана любовник? След като се познаваме от толкова отдавна?

Лиъм нямаше желание да спи със своята кралица. Доколкото му бе известно, тя беше девица и възнамеряваше да си остане такава, въпреки слуховете за нея и Робин Дъдли, когото бе направила граф на Лестър, както и тези за нея и братовчед й Том. И все пак Лиъм бе мъж с опит и знаеше, че Елизабет го намира за привлекателен. Това не беше първата им среща насаме, не за пръв път тя флиртуваше с него, не за пръв път го докосваше и му хвърляше коси погледи. И все пак тази нощ знаците й бяха по-явни от всякога.

Към двамата си дългогодишни фаворити — Лестър и Ормънд — Елизабет проявяваше твърде неприкрита нежност, поради което за тях се носеха толкова много клюки. Лестър често се наслаждаваше сам на компанията на кралицата през деня, точно както го правеше сега и Лиъм, само че в полунощ. А понякога Елизабет наричаше Том „моят черен съпруг“, с което караше хората да се питат дали той не се радва и на нещо повече от компанията й. Никой не можеше да знае със сигурност какво се случва зад затворените врати на Нейно Величество. Но ако някой от двамата изобщо й беше любовник, това вероятно бе Лестър, защото с течение на времето се бе разбрало, че тя го предпочита пред Ормънд.

Лиъм беше напълно наясно, че ако стане любовник на кралицата, би извлякъл политическа изгода. За момента. Но впоследствие това можеше да го унищожи. Затова горещо се надяваше, че тази нощ Елизабет няма да реши да го отведе в леглото си — ако въобще имаше навик да си намира любовници. Защото знаеше, че нито един мъж не би могъл да откаже на своята кралица. Той също нямаше да е в състояние да й откаже.

Но не искаше да я използва. Не това бе начинът да й се отплати за всичко, което й дължеше.

Елизабет стоеше напълно неподвижна, загледана в ръцете си. После вдигна очи към него. В тях блестеше неприкрито желание.

За момент Лиъм се вцепени, сетне се остави да го водят инстинктите. Придърпа я плътно към себе си, като се надяваше, че тя ще се осъзнае.

— Бес? Наистина ли искаш това?

Погледът й потъмня. Устните й се разтвориха и Лиъм се уплаши, че ще каже „да“. Но Елизабет извика нещо несвързано и се отдръпна като боязлива девственица. Или като Девствена кралица6. Тя започна да крачи напред-назад. Лиъм въздъхна с облекчение.

— И все пак — каза Елизабет с гръб към него, с треперещи рамене, — истината едва ли опрощава останалите ти престъпления, Лиъм. — Тя се обърна към него строго, както една майка би се обърнала към пакостливата си рожба. — Не можеш да похищаваш благороднички и да се измъкваш безнаказано. Дори ако са дъщери на непокорни графове, изпаднали в немилост. А тази на всичко отгоре е и девица, възпитана в манастир.

— Признавам греховете си — отвърна Лиъм небрежно, без капка разкаяние. И двамата знаеха, че е така.

— Какво наказание да ти наложа?

Той се изправи лениво на крака.

— Не изстрадах ли достатъчно? Куршум в рамото, нощ в Тауър… — Тонът му беше нежен.

— Не бих казала, че си получил достойно възмездие за мъченията, на които си подложил бедната Катрин.

Лиъм се усмихна лукаво.

— Не бих казал, че съм я измъчвал.

Лицето й внезапно се вкамени.

— Да, предполагам, че не е имала нищо против твоите целувки и ласки.

Той срещна немигащия й поглед и престана да се усмихва. Изведнъж се почувства притиснат между кралицата, от една страна, и Катрин — от друга. Дали Елизабет ревнуваше заради интереса му към Катрин?

— Дори да е било така, този, който трябва да бъде укорен, съм аз, а не тя.

— Да, ти заслужаваш укор за това, че си такъв похотлив развратник — раздразнено каза кралицата.

Тя ревнуваше. Това не беше добър знак за Катрин. Не беше добър знак и за него.

— Нима предпочиташ да не се държа като мъж?

Погледът на Елизабет се плъзна по тялото му и се спря на слабините му.

— Знаеш, че не. — Тя се извърна рязко. — Не можеш да имаш момичето.

Лиъм внимаваше да не разкрие безпокойството си. Не бе очаквал, че кралицата ще ревнува от Катрин.

— Ваше величество, с търговския кораб пленените от мен френски съдове станаха пет, и то само през тази година.

Елизабет го погледна и стисна челюст.

— Не се надявай да се спазариш с мен! — извика тя. — Много добре знам колко френски кораби си пленил, пират такъв! Френският посланик непрекъснато ми повтаря, че иска главата ти! Катерина Медичи също дава награда за нея, дори ми писа за това!

Лиъм се ухили.

— Моля те, кажи ми какво им отговори?

Елизабет го погледна.

— Отговорих, че когато заловя Господаря на моретата, той ще бъде изправен пред съда, но че до този момент пиратът все успява да се изплъзне от флотата ми, както и от всеки друг в открито море.

Лиъм се засмя.

— Не бъди толкова самоуверен! Добре знаеш, че ако някой чужд кораб те залови, не мога да направя нищо, за да те освободя, нахалнико!

— Наистина, прекрасно знам каква съдба ме очаква, ако попадна във френски или испански затвор. — Погледът му беше твърд като скала. — Аз винаги съм ти бил верен и ти го знаеш, Бес. Тази година съм направил за теб много повече от цялата ти проклета флота. Пет френски кораба, два от които пътуваха за Шотландия, за да подкрепят бунтовниците там, и три испански, единият от които галеон, натоварен със сребърни кюлчета и плаващ към Холандия. Хайде, заслужавам награда.

— И мислиш, че ще те наградя като ти дам момичето?

— Сега тя няма стойност за никого. Няма титла, няма зестра. Аз ще се отнасям добре с нея. Няма да я насилвам. — В ума му проблесна интригуваща мисъл — че може би дори би се осмелил да се ожени за нея след време. Ако успееше да изиграе играта, която току-що бе започнал… и ако я спечелеше.

— Тя е сгодена.

— Това е стар годеж, сключен преди години. Съмнявам се, че Хю Бари все още иска да се ожени за нея.

— Няма значение, годежът съществува и аз се съгласих Катрин да се върне в Ирландия и да се омъжи за Бари.

Лиъм пребледня. В гърдите му се надигна свирепа ярост и той не успя да я удържи.

— А моята награда?

Елизабет грабна листите от писалището и ги натика в ръцете му.

— Ето! Разрешенията за каперство, за които толкова ме молеше. Срещу всички испански кораби, а не само срещу тези, които подпомагат католиците в Шотландия, Ирландия и Фландрия. Какво? Не си ли доволен? Сега можеш да действаш законно, Лиъм. Поне що се отнася до испанците, които толкова обичаш да нападаш и ограбваш.

Лиъм взе писмата, които го овластяваха да плячкосва всеки изпречил се на пътя му испански кораб и които щяха да му служат за оправдание по всички официални испански обвинения срещу него. В Англия повече нямаше да го преследват за нападенията над испански кораби, а в морето той щеше да може да атакува испанците по-безмилостно и по-дръзко, отколкото французите. Срещу тях Лиъм нямаше разрешително за каперство, а само мълчаливото съгласие на Елизабет, която мразеше Катерина Медичи — мразеше я и се страхуваше от нея, но все пак не желаеше да подкрепи открито френските хугеноти, както бе сторила някога.

— Не си ли доволен? Хайде, Лиъм, не мога да повярвам, че можеш да я искаш толкова силно. Тя едва ли е чак толкова специална.

Но Лиъм я искаше. Откакто бе пленил красивата, пламенна, интелигентна Катрин Фицджералд, не мислеше почти за нищо друго, освен за нея. Искаше я от мига, в който я видя за пръв път. И още не можеше да укроти яростта си, задето му отнемаха наградата, спечелена в трудна битка. Беше надхитрен, а това се случваше рядко. Наистина рядко. Но ако запазеше самообладание и изчакаше, в крайна сметка щеше да излезе победител, както винаги. Очевидно тази вечер не бе най-подходящия момент да говори пред кралицата за друга жена.

Но как да постигне триумф?

Не можеше отново да похити Катрин. Елизабет вече го подозираше в заговор с Фицджералд, а Лиъм не смееше пак да събужда подозренията й. Не, трябваше да бъде още по-внимателен, още по-умен. Трябваше да привлече Елизабет на своя страна. Но как?

Едно бе ясно. Не можеше да позволи Катрин да се омъжи за Бари.

Той разкаяно сведе глава.

— Доволен съм, че получих разрешителните, Бес. Доволен и благодарен. Няма да съжаляваш. Ще стъпя на врата на испанците, както ти искаш.