Елизабет и Сесил си размениха погледи. Сесил каза:

— Като изключим кралицата, ти си най-силно застрашен от евентуалното връщане на Фицджералд в Ирландия, Том. Може би затова си склонен да си правиш прибързаш! заключения.

Ормънд изруга.

— Дори ако Фицджералд се върне в Дезмънд, земята му е опустошена, а много от хората му са мъртви. Той никога няма да притежава онази власт, която имаше някога. А аз никога няма да деля отново управлението над Южна Ирландия с него! — Лицето му бе станало като буреносен облак. — Не знам как майка ми е могла да се омъжи за такъв човек — та той е истинско божие наказание! — каза дрезгаво той, после отиде до Елизабет и хвана ръката й, без да обръща внимание на Сесил. — Не бива да допускаш никакъв съюз, прескъпа братовчедке. Фицджералд ще се възползва възможно най-добре от властта на О’Нийл над моретата. Не само за да избяга от теб. С негова помощ през зимата може да умори братовчед си Фицморис от глад. Това, разбира се, ще е добре за всички ни, но веднъж отстранил Фицморис, той може да блокира собствените ти пристанища и да умори от глад и собствените ти войски. За кратко време отново ще се окажеш изправена пред силата и неподчинението на Дезмънд. — Тъмносините очи на Том заблестяха. — Не дай боже пък двамата братовчеди да решат да се обединят срещу нас.

В стаята се възцари тишина. Най-накрая Елизабет седна. Беше мрачна. Дълго време не проговори. Не желаеше да повярва, че Лиъм О’Нийл действа срещу нея. Не можеше да е вярно. Както бе казал Уилям, още нямаха никакви доказателства.

— Мери Стенли беше… е… моя приятелка. Когато Катрин Пар умря, аз я приютих в дома си, заедно с малкия й син. Както всички, така и аз изпитвах съжаление и към майката, и към момчето. Много от нас се опитваха да го скрият, но не всички. Те и двамата знаеха. И двамата знаеха, че са различни, че живеят от милостиня. — Елизабет вдигна поглед. — Спомням си как веднъж Лиъм си играеше сам в градините на Хетфийлд. Беше ранна пролет и денят много приличаше на днешния. Още не топъл, но не и твърде мрачен. Слънцето бе бледо и слабо. Той беше на пет или шест години и размахваше една пръчка вместо шпага тъй яростно, сякаш се биеше срещу целия свят. — Тя въздъхна. — Беше толкова сам, толкова самотен. Беше толкова тихо момче. Никога не говореше, освен ако не го заговореха, никога не се смееше. А другите деца бяха толкова жестоки с него, измъчваха го, наричаха го в лицето „ирландско копеле“.

— Сега той не е малко момче — рязко каза Ормънд. — Не прави подобна грешка. Не се оставяй старата привързаност към него да попречи на правилната ти преценка, Бес. Той е опасен човек.

Кралицата го погледна.

— Не мога да обърна гръб на миналото, сякаш никога не е съществувало. Аз все още не знам дали е извършил предателство. Вярвам, че той също е привързан към мен, че изпитва поне малко благодарност.

— Не бива да мислиш така! — извика Ормънд. — Трябва да го видиш такъв, какъвто е! Не красивото му лице, а студеното му, пусто сърце!

Елизабет впери очи братовчед си.

— Тогава сигурно не трябва да вярвам и на теб, скъпи Том, защото и с теб ме свързва отколешна дружба.

— Ние сме от една кръв — напомни й той. — И имаме еднакви цели. Аз съм лоялен към теб, винаги.

Кралицата въздъхна.

— Да, целите ни са общи и аз ти имам доверие — каза тя и с жест му посочи да се приближи. Когато Том го направи, Елизабет хвана ръката му и я погали. — Знам, че единственото, което искаш, е да ме предпазиш. — После притисна с ръце слепоочията си. — Истината е, че не искам да повярвам, че О’Нийл е жесток предател като баща си. Самата мисъл за това разбива сърцето ми, душата ми.

— Тяхната среща е доказателство за заговора им срещу нас, срещу теб — каза рязко Ормънд. — Чуй ме, братовчедке. Задръж О’Нийл в Тауър. Ако не искаш да бъде осъден и обесен, нека да гние там. И изпрати момичето при мен — добави безстрастно той. — Тя е наполовина моя сестра, така че едва ли би се намерил по-подходящ попечител за нея. Ще я настаня при един от братята си в замъка Килкъни. Така ще можем да я държим под око.

Елизабет погледна Сесил.

Сесил знаеше, че ще дойде и неговия ред да говори, затова изчакваше търпеливо. Сега каза:

— Вината на О’Нийл не е доказана. Нямаме причина да го затваряме като обикновен престъпник.

— Със сигурност обаче има вина като пират. — Черният Том се засмя студено. — Мога да ви намеря дузина свидетели на кървавите му дела.

Елизабет вдигна ръце. Лицето й бе пребледняло.

— Не. Няма да има обвинение в пиратство.

Онемял от изненада и възмущение, Ормънд се извърна, без да види погледите, които си размениха Елизабет и Сесил. Сесил потупа кралицата по ръката.

— Права сте, Ваше величество. Защото ако затворим О’Нийл и изпратим момичето с Ормънд, никога няма да узнаем дали Фицджералд готви нов заговор срещу вас. Пуснете го. Пуснете и двамата. Моите агенти ще ги наблюдават. Нека ги оставим да ни кажат истината със своите действия.

Ормънд се обърна с лице към кралицата и нейния съветник.

— Това ще бъде скъпоструваща, ужасна грешка!

Но Елизабет кимна.

— Да, планът е прост, но е добър. Нека оставим делата им сами да говорят. Разбирам какво имаш предвид, Сесил.

Сесил се усмихна.

— Да, ще ги пуснем на свобода — каза кралицата и потупа скованото рамо на Том Бътлър. — И веднага ще получим знак дали заговорничат или не. Ако се отправят към Ирландия, това сериозно ще задълбочи подозренията за тяхната вина. — Тя замълча. — А ако Лиъм се ожени за момичето, ще знаем, че Том е прав — не би могло да има по-убедително доказателство от това.



Катрин тъкмо бе станала от сън и дори не бе приключила напълно с утринния си тоалет, когато отново й наредиха да се яви при кралицата. Беше настъпил нов ден, но тя се страхуваше по-силно и от вчера. Дали кралицата бе решила, че има достатъчно доказателства, за да я обвини официално в заговорничество, или — опазил я бог — в предателство? А какво ли ставаше с Лиъм О’Нийл? Какво щеше да се случи с него сега? Каза си, че се интересува просто ей така, от любопитство, а не защото е загрижена за съдбата на пирата.

Останала без дъх, Катрин бързаше след сержанта, който бе дошъл да я повика. Дланите й се изпотиха. Този път не я отведоха в залата за аудиенции, а в личните покои на кралицата. Преддверието представляваше обширна приемна с тапицирани с лен стени, с богато украсен таван и с ярки килими по излъскания до блясък дъбов под. Кралицата отново беше с Уилям Сесил, но сега в стаята присъстваше и още един мъж, висок и тъмен, който я гледаше със студени, мрачни очи. Макар че бяха минали много години от последната им среща — тогава Катрин беше едва на девет или десет, — тя го позна. Беше нейният брат, най-големият син на майка й от първия й брак и най-злият враг на баща й — Томас Бътлър, граф на Ормънд.

— Лейди Катрин — каза усмихната Елизабет.

Катрин направи реверанс. Сърцето й удряше като чук. Какво ли правеше Ормънд тук и защо кралицата се държеше толкова мило? Тя се изправи и впери поглед в Елизабет, която пристъпваше към нея. Но не успя да отвърне на усмивката и. Кралицата спря пред нея.

— Няма защо да се страхуваш, скъпо момиче — каза топло тя. — Решихме, че не ни лъжеш.

Очите на Катрин се разшириха.

— Наистина ли? — После, разбрала, че звучи ужасно виновно, тя се изчерви. — Имам предвид… благодаря ви, Ваше величество. — Отново се поклони.

Но този път кралицата я накара да се изправи. Катрин се извиси близо с една глава над нея.

— Моля те, прости ни за подозренията, но сигурно знаеш, че баща ти много ни разочарова с предателството си и че трябва винаги да бъдем бдителни.

Катрин мъдро замълча. Не можеше да откъсне поглед от приятелското изражение на лицето на кралицата. Елизабет се усмихна.

— Но за щастие ти приличаш не на Джералд, а на скъпата си майка.

Катрин усети, че от нея се очаква отговор, затова каза:

— Д-да.

— Том! — Това беше заповед и Ормънд пристъпи напред, без да сваля очи от Катрин. — Не ти ли напомня за майка ти, за Джоан?

Той остана със стисната челюст.

— Да.

Елизабет кимна.

— Майка ти беше добра и красива жена. Познавах я добре. Бяхме приятелки. Първият път, когато баща ти ни изкара от търпение и бяхме принудени да го затворим в Тауър, тя дойде право при нас и се застъпи за него. Беше много разстроена. Тогава ние я уверихме, че само даваме урок на младия, непокорен граф и наистина, на следващата година той бе освободен. — Сега вече кралицата беше сериозна.

Катрин се чу да казва:

— Но той се прибра у дома твърде късно. Мама беше починала.

Погледът на Елизабет стана остър.

— Да, имаш добра памет. И все пак тогава ти си била дете.

— Бях на дванайсет — смотолеви Катрин, свела очи. Как можа да каже такова нещо, ако и то да бе истина? Как можа да рискува да разгневи отново кралицата? — Ваше величество, съжалявам. Толкова обичах майка си. Все още ми е трудно да се примиря със загубата й.

Елизабет я потупа по ръката.

— Разбирам. Ние също скърбихме за смъртта й. Всички, които я познаваха, бяха опечалени. Е, защо не поздравиш брат си? Той очакваше тази среща с голямо нетърпение.

Катрин колебливо хвърли поглед през рамото на кралицата към Томас Бътлър. Но не съзря и следа от нетърпение в мрачното му, неприветливо изражение.

— Милорд — промълви тя смутено. — Добър ден.

— Лейди Катрин… скъпа сестро! Кралицата е права. Ти си точно копие на майка ни. — Не изглеждаше да е доволен от това.

Катрин си помисли, че и той, и всички останали, лъжат. В младостта си, а и по-късно, дори когато се беше омъжила за Джералд на четиридесет години, майка й се бе славила като една от най-големите красавици на своето време. Катрин знаеше, че тя не би могла да е толкова хубава. Но прие учтиво неискрената похвала.

— Ласкаете ме. Благодаря.

Ормънд не каза нищо повече и между тях се установи мълчание.