Събуди се с усещането, че изобщо не е спала. Тъй като се намираше в Англия, тя изпрати прислужницата да й донесе малка закуска и припряно каза сутрешната си молитва, бързайки да приключи преди момичето да се е върнало. Въпреки че кралицата не преследваше католиците, всички трябваше поне външно да се придържат към новия религиозен ред.

Катрин прекара остатъка от сутринта, крачейки напред-назад из малката стая. Не можеше да спре да се пита как ли е Лиъм. Повтаряше си, че й е все едно дали раната му ще се инфектира и дали той ще умре, но в действителност не беше така.

Малко преди обяд един от хората на Дебрей дойде при нея. Беше младият войник Рандолф.

— Трябва да дойдете с мен, милейди. Моля, вземете си пелерината.

Нямаше какво друго да стори, освен да последва войника надолу по тесните каменни стълби. Сърцето й биеше тежко и бързо. Дали Дебрей бе решил все пак да й позволи да се погрижи за Лиъм? А може би щяха да я освободят? Второто не изглеждаше много вероятно, поне не още.

Когато излязоха навън, тя вдигна поглед и трепна. Лиъм и Макгрегър се задаваха откъм другия край на двора, съпровождани от шестима войници. Въпреки че двамата мъже премигваха на дневната светлина след повече от двадесет и четири часа, прекарани в пълен мрак, Лиъм се движеше без да му помагат. Рамото му беше грубо превързано с парче плат. Когато той се приближи, Катрин видя, че ризата му е разкъсана и е използвана вместо превръзка. Беше гол до кръста под напоения си с кръв плащ и при всяко движение мускулите на гърдите и на корема му изпъкваха. Тя забеляза също и трескава руменина по лицето му. Но беше виждала по-силни и по-лоши зачервявания. Очевидно пиратът имаше здрав организъм.

Очите им се срещнаха. Неговите бяха някак развеселени и доволни, сякаш той бе усетил загрижеността й. Този негов вбесяващ поглед я накара да се намръщи. Лиъм бе далеч от смъртта. Трябваше да се досети, че такъв малък куршум е нищо за него.

Внезапно чу гласа на Дебрей до ухото си.

— Колко сте доволна, милейди, че виждате своя похитител.

Катрин настръхна и бавно се обърна.

— Доволна съм, че той е жив, сър Уолтър. Това се нарича християнско милосърдие и човешка доброта, нищо повече.

— Може би и аз бих поискал мъничко от християнското ви милосърдие — каза похотливо той.

Катрин изтръпна. Този мъж знаеше или усещаше прекалено много. Но пък нямаше как да знае, че между нея и Лиъм се бяха случили далеч не толкова невинни неща, нали? Тя усети как се изчервява виновно. Очакваше с нетърпение деня, когато щяха да си тръгнат от Тилбъри и от този опасен човек.

— Защо ни събрахте всички на двора?

Пожълтелите зъби на Дебрей проблеснаха.

— Вие тримата сте призовани в Уайтхол, лейди Фицджералд. Кралицата заповяда веднага да ви заведем при нея.

Катрин се сепна и потърси с поглед Лиъм. Но той изобщо не реагира на новината, че ще го водят на среща с кралицата, че отива към своя последен затвор… и към неизбежната си смърт.

6.

Като се изключи посещението при баща й в Саутуърк, Катрин никога не беше идвала в Лондон. Всъщност, до онзи ужасен ден на битката при Афейн, когато бе тринадесетгодишна, тя никога не беше ходила по-далеч от Корк на запад и Голуей на североизток, освен веднъж, когато бе придружила родителите си до Дъблин. Дъблин бе най-големият град в Ирландия, но тъй като се намираше в Пейл4 и се управляваше от английски лордове, нито графът на Дезмънд, нито графинята ходеха там често.

Лондон превъзхождаше Дъблин във всяко едно отношение. Несъмнено това бе най-големия град, който Катрин беше виждала. Имаше толкова неща за разглеждане — от големите готически къщи на благородниците и дворяните, наредени по брега на Темза до порутените сгради със сламени покриви, вертепите и обикновените къщи в бедняшките квартали. Огромни катедрали се извисяваха в съседство с тесни, претъпкани с боклуци улици и дървени домове. Кльощави мулета и талиги, натоварени с дърва се разминаваха с красиви карети с пажове в ливреи и каляски с гербове — толкова скъпи, че можеха да изхранят едно малко семейство цяла година. Студенти в черни дрехи вървяха рамо до рамо със занаятчии и се обръщаха, за да изгледат било тъжно, било враждебно богатите благородници. Покрай разкошните коли се тълпяха просяци от двата пола и от всички възрасти, а ако лорд или дама се осмеляха да тръгнат пеша по улиците, макар и с охрана, джебчиите веднага подхващаха работата си.

Навсякъде имаше пазари. Минаха през един от тях и това събуди любопитството на Катрин. По сергиите цареше изобилие — имаше много повече продукти и стоки, отколкото бе предполагала, че може да съществуват в целия свят, да не говорим на едно място. Тя видя подправки и коприна от далечния Изток, венецианско стъкло и кожи от горите на Швеция и Норвегия. Имаше всякакви видове труфила: шапки и ръкавици с маншети, с пискюли и дори със скъпоценни камъни; панделки във всички цветове и също толкова пъстри, екзотични пера; бродирани възглавници и емайлирани съдове и даже френски кресла — онези странни малки столове с тесни, хоризонтални дървени летви отстрани, на които човек можеше да си облегне ръцете. Един търговец бе наредил на сергията си само гърнета с козметични смески, между които Катрин съзря млечнобели пудри и няколко различни цвята червила. Друг пък продаваше само тигани — и, мили боже, те бяха сребърни. Имаше и търговци, които предлагаха ароматни сладкиши и печени плодове. Катрин си помисли колко би й харесало да се разхожда из тълпата на пазара, да разглежда стоките и да наблюдава мъжете и жените, които се препираха с търговците, занаятчиите и селяните за стоката, която искаха да купят.

Но това бе невъзможно. Поне не днес. Тя беше пленница — вече не на пирата, а на кралицата и отиваше да се срещне със своята господарка, а може би и със съдбата си.

Пред тях се появи портата Кинг Стрийт. Сърцето на Катрин затуптя наудържимо. Тя хвърли поглед към Лиъм, който яздеше между двама от хората на Дебрей, но не съзря у него и следа от безпокойство, страх или ужас. И понеже не вярваше той да е лишен от чувства, Катрин се изпълни с възхищение пред самообладанието му. Нейното собствено се бе изпарило напълно.

Още щом преминаха през ниския каменен свод на портата, бяха посрещнати от двайсетина пазачи от кралската охрана, облечени в сияещи униформи в червено и златисто. Отправиха се по широкия каменен път, който водеше към огромния вътрешен двор. Отдясно се простираха кралските градини с все още зелени храсти и голи дървета, отляво — тенискортовете и площадките за борбите с петли. От другата страна на градините бяха разпръснати множество жилищни и други сгради. Пред тях се виждаха къщата за приеми, кралската галерия и онази част от двореца, в която се намираха големия салон, залата на Съвета и покоите на кралицата. В далечината вдясно от себе си Катрин съзря дворцовия параклис, а под него течеше Темза.

Конете им бяха спрени. Капитанът на охраната — строен, тъмнокос мъж — скочи от седлото и се приближи до Дебрей, който също слезе на земята. Двамата бързо размениха няколко думи и капитанът обърна яркосиния си поглед първо към Лиъм, после към Катрин. Когато я видя, в очите му за миг се изписа удивление. Сетне той остави Дебрей, приближи се до нея и се поклони.

— Сър Джон Хок, капитан на кралската охрана. Бихте ли слязла от коня, лейди Фицджералд?

Катрин се смъкна от седлото и от изтощение политна в ръцете на капитана. Хок веднага я изправи. Тя отстъпи встрани, промърмори „благодаря“ и внезапно осъзна, че Лиъм я гледа. Катрин се сепна. Имаше чувството, че не му е приятно, задето друг мъж я хваща така фамилиарно, макар в това да нямаше нищо нередно.

— Лейди Фицджералд — каза учтиво капитанът, без да отделя сините си очи от нейните, — бихте ли ме последвали?

Катрин нямаше какво друго да направи, освен да се подчини, защото това не беше покана, а заповед. Тя хвърли още един поглед към Лиъм, който вървеше най-отзад, заедно с мъжете от охраната, обградили него и Макгрегър. Дебрей също тръгна с тях, придружен от шестима свои войници. Капитан Хок ги съпроводи до галерията — дълга, облицована с дърво постройка. Преминаха по цялото и протежение. Катрин тихичко възкликна от изумление. Таваните бяха от камък и злато, а по дървените стени бяха резбовани стотици красиви фигури.

В дъното на галерията имаше две масивни, затворени врати. Групата се спря и всички зачакаха сержантът от охраната да съобщи за пристигането им. Сърцето на Катрин биеше неравномерно. Не разбираше как Лиъм може все още да изглежда толкова спокоен. И без да й казват, тя се бе досетила, че зад тези огромни врати се намира кралицата.

След миг от залата за аудиенции се изля поток от царедворци и придворни дами. Катрин зяпна смаяно. Никога не беше виждала такива великолепни премени, такова богатство. Мъжете носеха кожени обувки със сребърни или златни катарами, красиви копринени панталони във всички възможни цветове и бродирани жакети с подплънки. Ръкавите им бяха разрязани и украсени с панделки, фантастични надиплени яки обрамчваха лицата им и почти всеки мъж имаше къса брада и мустаци. Носеха множество златни вериги и пръстени със скъпоценни камини. Немалка част от тях бяха с черни шапки с причудливи пера.

После Катрин се загледа в жените. Те бяха облечени в най-пищните брокати, кадифета и коприни, които бе виждала някога. Полите им бяха огромни, придържани от испански кринолини, от които тънките им талии изглеждаха още по-тънки. Всяка жена беше накичена със златен или сребърен колан, на който висяха ключовете й, ветрило или лорнет. Корсетите на роклите бяха дълбоко изрязани и с квадратна форма, бухналите ръкави бяха разрязани. Яките на жените бяха почти толкова фантастични, колкото и тези на мъжете. И дамите носеха огърлици и екстравагантни обеци, а също и пръстени. Всички бяха с шапчици от коприна или кадифе, повечето от които бродирани, а често и украсени със скъпоценни камъни и перли. Освен това всички жени носеха грим — бяха изключително бледи, с оскубани вежди, с избелени с яйчен белтък бузи, с начервени устни. Някои от жените дори бяха изрисували синкави линии, наподобяващи тънки вени, върху твърде разголените си, почти неприлично изложени на показ бюстове.